Неделята почва добре. Няма дъжд, няма сняг, ще стане мач. Ако вали се събираме само старците. Днешната младеж е от захар, не понася мокро и студено. Пътем се чудя дали да потърся безалкохолна бира. Изборен ден, забранено е, може да няма никаква. Зарязвам. Все ще намерим къде да престъпим правилата след мача.
Става добра игра. Пот и псувни в рамките на закона. Към края ми идва почти добра топка, на височината на гърдите. Прасвам я с колкото сила още ми се намира. Не ми се намира много - усуквам се в троен пиксел, но топката се забива в храстите над гредата. Съотборници и противници се хилят. “Гледайте си работата!”, изръмжавам. “Топката май че е спукана, иначе...”
Бирата върви трудно. Хладно е, пък и няма много време. В три и половина е Големият Мач. Двата “Манчестера”. “Сити” не е отбор!”, заключава един. “Ще изядат дървото.” “Няма да го изядат!”, възразява друг. “Досега имат само един равен.” Единодушни сме само, че Нашето момче пак ще чопли семки на пейката. Ако времето в Манчестер е същото, ще вземе да настине. Последна глътка и се разбягваме. До Мача времето трябва да стигне и за баня, и за възглавница след банята.
На прибиране минавам през избирателната секция. Довечера ще има още забавления – избори, резултати, обяснения за резултатите, обяснения за обясненията. Веселбата обикновено си заслужава. Рядко пропускам гласуване – без пусната бюлетина съм като гратисчия на стадиона. Гледам мача, но нямам право да свиркам и да обсъждам пола на съдията. Все едно грехопадение с презерватив. Още повече, че в случая дори не трябва да плащам билета. Наопаки, някъде дори плащат за да седнеш на трибуната. 300 лева в Бургас! Мамка му, знам, че не трябваше да си сменям жителството. 300 лева са 300 лева, някои живеят с толкова цял месец. Други – цял час!
По пътя прескачам дупки и локви. Кварталът ми е съвсем нов – само на 13 години и на 3 кмета. За първия от тях даже гласувах едно време. Оттогава одъртях и поумнях. (Поне едното от двете.) В секцията обаче попадам в засада. Опашка от трийсетина ентусиасти. Проклета “интегрална” бюлетина! Трябваше да се сетя... Връцвам се. Краката не ме държат, тегли ги към банята. Ще дойда после. Настроението обаче леко накуцва. Мислех да си свърша работата и не излизам от леглото до понеделник. Камина, бърбън, голове във вратата на “Сити”, на “Челси” и на фъфлека, дето не може да казва “р”, а се напъва да ръководи партия... Хубаво де, ще зарежа леглото за малко.
Събуждам се навреме. Инвентаризацията показва три недовършени стъкла - две “Джим бийм” и едно “Четири рози”. Не разбирам как са се събрали толкова. Изпивам по едно на Шамшионска лига. Последната беше доста тъпа, явно такива са били и предишните две. Като си помисля, не помня нито един мач. А виж, гола с пета на Маджер във вратата на “Байерн” и сега мога да го нарисувам. (Така де, едно време какъв сняг имаше! Това днешното никакъв сняг не е.) Няма значение, сега “Юнайтед” ще помогне да оптимизирам запасите.
...Нищо не помага - съдията е педераст. (Макар че свири съвсем точно.) При 0:3 обмислям да си поръчам линейка, ей така, превантивно. Отказвам се. В настоящия пейзаж линейката няма как да пристигне преди идната сряда. Някой ден някой кмет ще ми построи с моите пари улица, даже и тротоар, но няма да е тази неделя. Нито следващите 520 недели. Наливам едно много, много малко и продължавам да се зверя в телевизора. Моля се Нашето момче хич да не влиза, за да не бере солидарен срам. Да си чопли там семките и да си пази гърлото.
При 1:6 “Юнайтед” окончателно спуква топката и се прехвърлям на другите мачове, макар да е забранено. Резултатите са очаквани. Снахата няма да преиграва нейния си мач, което ми вдига малко настроението. Синьото фъфлече изобщо не се вижда на терена. Може да е загубило служебно, кой го знае. Шест часа, време е да си взема билета!
След банята и възглавницата ходовата ми част съвсем не работи, нищо че днес никой не ме е улучвал по пищяла. Дотътрям се на четири куци крака до секцията и се ококорвам. Опашката от гласуващи прелива навън. Губя самообладание и изтърсвам нещо политически съвсем некоректно. Чак у дома се усещам, че сред опашкарите може да има някой мой студент. Извинявайте много, Фъргюсън е виновен!
А обясненията за резултатите вече вървят, нищо че играта не е свършила. Обичайните кънчовци - едни гледат лошо, други гледат умно, а трети гледат в деколтето на Нянка Облизова. Разбират от политика колкото Алекси Сукалчев от футбол и също като него не можеш да ги отлепиш от екрана. Опитвал съм и с шпатула, и с пинсета - нищо не става. Затова прехвърлям канала и леко се освестявам. Там съдията е още по-голям педераст - оставя “Челси” да се гърчи с двама души и с един гол назад. Анелка подритва топката все едно е триъгълна. Олеква ми още повече – не съм само аз. Не е само “Юнайтед”. На първия канал съдийката дава един час добавено време. Ще успея.
Злорадствам над сините мъки до края и отпрашвам към секцията. Връхлитам вътре, но някакъв изнервен чичко крещи: “Къш оттук, кой гласувал - гласувал, времето изтече!” “7 и 59”, отговарям аз хладнокръвно, “Още съм в график.” После добавям: “На това отгоре идвам тук за трети път...” Всичкото това докато свещенодействаме с една приятна дама из списъците. Влизам в стаичката и предлагам за президент професор Василев. Няма значение, че няма значение. Обещал съм, професоре! Драсвам и другите кръстчета и ги пускам в урните.
Зад гърба ми нервният съдия свири край на мача. Имам честта да закрия секцията в блок 36 на Студентски град. Една наистина закъсняла студентка влиза в изискан дебат с чичкото: “Нямате право!” “Имаме право, няма да киснем тук до 12!” “Това ви е работата!” “Изобщо не ни е това работата!” “Гледайте си работата!” и т.н.
На мен пък това още по-малко ми влиза в работата. Тръшвам се на дивана, наливам още едно твърде малко и се наслаждавам на пречистена съвест. Другото не става кой знае колко за наслаждение. Али Б.Б. и четирийсетте разбойници си вземат колкото им трябва. Както пеят сладураните от “АББА”, “победителят взема всичко”. Червеното зайче обяснява как печели, макар че губи, защото всъщност зрителите му станали повече, но съдията бил купен, топката била спукана, а пък тревата – мокра. Този сякаш за първи път играе политически футбол и никога, ама съвсем никога не е влизал в съдийската стаичка. Сър Алекс няма да ги надрънка такива, ако ще да загуби и с 0:10. (Той затова е и лорд.) С половин ухо слушам как решената в черно Снаха се кокошини цялата в политическо бяло и се заканва: “Ние продължаваме!” “Вие? Кои сте вие?”, мърморя в просъница. “Сини фланелки, червени чорапи и жълти гащи...”
Стига толкова! Лека нощ, Сър, следващата неделя ще бием! Все пак, пусни Бербатов да играе...
Става добра игра. Пот и псувни в рамките на закона. Към края ми идва почти добра топка, на височината на гърдите. Прасвам я с колкото сила още ми се намира. Не ми се намира много - усуквам се в троен пиксел, но топката се забива в храстите над гредата. Съотборници и противници се хилят. “Гледайте си работата!”, изръмжавам. “Топката май че е спукана, иначе...”
Бирата върви трудно. Хладно е, пък и няма много време. В три и половина е Големият Мач. Двата “Манчестера”. “Сити” не е отбор!”, заключава един. “Ще изядат дървото.” “Няма да го изядат!”, възразява друг. “Досега имат само един равен.” Единодушни сме само, че Нашето момче пак ще чопли семки на пейката. Ако времето в Манчестер е същото, ще вземе да настине. Последна глътка и се разбягваме. До Мача времето трябва да стигне и за баня, и за възглавница след банята.
На прибиране минавам през избирателната секция. Довечера ще има още забавления – избори, резултати, обяснения за резултатите, обяснения за обясненията. Веселбата обикновено си заслужава. Рядко пропускам гласуване – без пусната бюлетина съм като гратисчия на стадиона. Гледам мача, но нямам право да свиркам и да обсъждам пола на съдията. Все едно грехопадение с презерватив. Още повече, че в случая дори не трябва да плащам билета. Наопаки, някъде дори плащат за да седнеш на трибуната. 300 лева в Бургас! Мамка му, знам, че не трябваше да си сменям жителството. 300 лева са 300 лева, някои живеят с толкова цял месец. Други – цял час!
По пътя прескачам дупки и локви. Кварталът ми е съвсем нов – само на 13 години и на 3 кмета. За първия от тях даже гласувах едно време. Оттогава одъртях и поумнях. (Поне едното от двете.) В секцията обаче попадам в засада. Опашка от трийсетина ентусиасти. Проклета “интегрална” бюлетина! Трябваше да се сетя... Връцвам се. Краката не ме държат, тегли ги към банята. Ще дойда после. Настроението обаче леко накуцва. Мислех да си свърша работата и не излизам от леглото до понеделник. Камина, бърбън, голове във вратата на “Сити”, на “Челси” и на фъфлека, дето не може да казва “р”, а се напъва да ръководи партия... Хубаво де, ще зарежа леглото за малко.
Събуждам се навреме. Инвентаризацията показва три недовършени стъкла - две “Джим бийм” и едно “Четири рози”. Не разбирам как са се събрали толкова. Изпивам по едно на Шамшионска лига. Последната беше доста тъпа, явно такива са били и предишните две. Като си помисля, не помня нито един мач. А виж, гола с пета на Маджер във вратата на “Байерн” и сега мога да го нарисувам. (Така де, едно време какъв сняг имаше! Това днешното никакъв сняг не е.) Няма значение, сега “Юнайтед” ще помогне да оптимизирам запасите.
...Нищо не помага - съдията е педераст. (Макар че свири съвсем точно.) При 0:3 обмислям да си поръчам линейка, ей така, превантивно. Отказвам се. В настоящия пейзаж линейката няма как да пристигне преди идната сряда. Някой ден някой кмет ще ми построи с моите пари улица, даже и тротоар, но няма да е тази неделя. Нито следващите 520 недели. Наливам едно много, много малко и продължавам да се зверя в телевизора. Моля се Нашето момче хич да не влиза, за да не бере солидарен срам. Да си чопли там семките и да си пази гърлото.
При 1:6 “Юнайтед” окончателно спуква топката и се прехвърлям на другите мачове, макар да е забранено. Резултатите са очаквани. Снахата няма да преиграва нейния си мач, което ми вдига малко настроението. Синьото фъфлече изобщо не се вижда на терена. Може да е загубило служебно, кой го знае. Шест часа, време е да си взема билета!
След банята и възглавницата ходовата ми част съвсем не работи, нищо че днес никой не ме е улучвал по пищяла. Дотътрям се на четири куци крака до секцията и се ококорвам. Опашката от гласуващи прелива навън. Губя самообладание и изтърсвам нещо политически съвсем некоректно. Чак у дома се усещам, че сред опашкарите може да има някой мой студент. Извинявайте много, Фъргюсън е виновен!
А обясненията за резултатите вече вървят, нищо че играта не е свършила. Обичайните кънчовци - едни гледат лошо, други гледат умно, а трети гледат в деколтето на Нянка Облизова. Разбират от политика колкото Алекси Сукалчев от футбол и също като него не можеш да ги отлепиш от екрана. Опитвал съм и с шпатула, и с пинсета - нищо не става. Затова прехвърлям канала и леко се освестявам. Там съдията е още по-голям педераст - оставя “Челси” да се гърчи с двама души и с един гол назад. Анелка подритва топката все едно е триъгълна. Олеква ми още повече – не съм само аз. Не е само “Юнайтед”. На първия канал съдийката дава един час добавено време. Ще успея.
Злорадствам над сините мъки до края и отпрашвам към секцията. Връхлитам вътре, но някакъв изнервен чичко крещи: “Къш оттук, кой гласувал - гласувал, времето изтече!” “7 и 59”, отговарям аз хладнокръвно, “Още съм в график.” После добавям: “На това отгоре идвам тук за трети път...” Всичкото това докато свещенодействаме с една приятна дама из списъците. Влизам в стаичката и предлагам за президент професор Василев. Няма значение, че няма значение. Обещал съм, професоре! Драсвам и другите кръстчета и ги пускам в урните.
Зад гърба ми нервният съдия свири край на мача. Имам честта да закрия секцията в блок 36 на Студентски град. Една наистина закъсняла студентка влиза в изискан дебат с чичкото: “Нямате право!” “Имаме право, няма да киснем тук до 12!” “Това ви е работата!” “Изобщо не ни е това работата!” “Гледайте си работата!” и т.н.
На мен пък това още по-малко ми влиза в работата. Тръшвам се на дивана, наливам още едно твърде малко и се наслаждавам на пречистена съвест. Другото не става кой знае колко за наслаждение. Али Б.Б. и четирийсетте разбойници си вземат колкото им трябва. Както пеят сладураните от “АББА”, “победителят взема всичко”. Червеното зайче обяснява как печели, макар че губи, защото всъщност зрителите му станали повече, но съдията бил купен, топката била спукана, а пък тревата – мокра. Този сякаш за първи път играе политически футбол и никога, ама съвсем никога не е влизал в съдийската стаичка. Сър Алекс няма да ги надрънка такива, ако ще да загуби и с 0:10. (Той затова е и лорд.) С половин ухо слушам как решената в черно Снаха се кокошини цялата в политическо бяло и се заканва: “Ние продължаваме!” “Вие? Кои сте вие?”, мърморя в просъница. “Сини фланелки, червени чорапи и жълти гащи...”
Стига толкова! Лека нощ, Сър, следващата неделя ще бием! Все пак, пусни Бербатов да играе...
Няма коментари:
Публикуване на коментар