Райграс и генерал
За боеспособността на армията райграсът има неоценимо значение. В смисъл, че значението му няма как да се оцени безпристрастно. Генерал Дъню, да речем, брои райграса за по-ценен от една самоходна гаубица. Пинков от своя страна не може да го понася. Йерархията обаче се грижи този разнобой във възгледите да не деморализира славната БНА. Бидейки върховен вожд генерал Дъню има всички лични основания да заповяда поникването на любимия му плевел и той го прави. Заповедта скача от шапкар на шапкар в низходяща посока и накрая прасва Пинков по темето с жестокостта на разобличена партенка за предсрочно уволнение. Пинков може и да не вярва, че една свежа зелена градинка прави барута по-сух и ножа по-остър, но такива съмнения имат изключително частен характер. В Устава пише, че заповедите са затова, за да се изпълняват.
Прочее през май любопитната рота се захвана да орайграсява един участък точно до официалния вход на Развъдника. Тъй пътя към щаба си генерал Дъню можеше да види докъде (не) са стигнали подчинените на капитан Боце Тотев. Капитан Боце навикна да излиза от щаба с побеляла от сол глава. И с пъклени замисли за червен терор над поверените му лентяи.
Вярно, последните се мардосваха, но в границите на допустимото, не повече. Седем месеца служба ги бяха научили, че усърдието е вредно, но небръсненето на вожда – опасно! Затова любопитковците в трите си разновидности[1] реагираха философски. Когато бойната заповед отекна в тишината, те изпухтяха равнодушно и за два-три дни изпощиха от повърхността на бъдещата градинка всички камъни от известен калибър нагоре. После струпаха камъните с чувство за изпълнен дълг в единия край и сметнаха въпроса за приключен. Следващата заповед предислоцира въпросната купчина камъни стотина метра пò на запад. На петия ден купчината се върна в изходна позиция, а ротата си оформи особено мнение по въпроса. Е, чудо голямо!
Подравняването на терена предложи нови вълнения. Седмици наред ротата упражняваше подпиране о търнокоп, права или крива лопата, според личните наклонности. Като начин за убиване на времето до септември и това не беше лошо. По-добре "Търнокопи при нозе!" пред аналогичното "Пушки при нозе!" Времето вече беше топло, свежият майски въздух радваше душите и предполагаше да поседнеш и да нищиш със сладки приказки вечната като света тема за Малкото Уво (което е Голяма Работа!). И фазаните посядаха и нищеха. И подравняваха участъка тук-там.
Но само до деня на кръводаряването. Самото кръводаряване мина гладко. Срещата с млади, полупрозрачно опаковани медсестри си струваше обезкървяването на отбраната войскова част. Обаче вождът Боце оплеска нещата. Ротата се беше натъркаляла в леглата, унесена в еротични сънища, сигурна, че поне този следобед ще я оставят да си ги досънува. Тц!… Боце я натири към участъка. Може би го плашеше пусковият срок или просто мразеше гледката на легла, пълни със школници. Не стана ясно, пък и никой не държеше да му се изясни. Племето просто изтръска от пазвите си последните трохи от шоколадовите бисквити, получени за подсилване от сестричките (ех!), нарами лопати, търнокопи и т.н. оръжия и се закандилка с дискретни псувни към "разораната целина". Губеха им се по 250-300 грама кръв, а заедно с тях и последните няколко грама лоялност се бяха запилели на майната си.
В света зад оградата след кръводаряване следват три почивни дни. Отсам оградата почивка е мръсна дума. Ротата обаче си взе нейното като просто изхвърли подравняването от списъка на дейностите, извършвани на целината. В присъствието на звездни вождове любопитковците ровичкаха нещо, но само колкото да не ръждясат сечивата. Когато пък на обекта останеха само малките вождове всички казваха “Сбогом на оръжията”. Самите помощник-взводни бяха вече твърде заети със собственото си (според слуховете наближаващо) Голямо Уво и само от време навреме подхвърляха за чиста съвест "Я там вие, "Лопати-за бой!" или "Ще ви изстинат трътките от седене, раздвижете се малко!".
След седмица генерал Дъню споделил с вожда Tотев, че не вижда напредък по тревните площи. Според агенция "Партенка" в края на беседата генерал Дъню намекнал за едно денонощие арест. Нищо чудно. Дъню изпитваше удоволствие да стриже само шапкари. Школникът е твъре дребна риба, него и последният фатмак може да го остриже.
Явно впечатлен, вечерта капитанът връхлетя в ротата някъде около час след лягане и пак я натири към трудовия й пост, вкарвайки в употреба всички налични попържни и ритници. После се прибра у дома, пресмятайки по пътя колко скалпа да свали на сутрешната проверка. Фазаните се повъртяха безидейно в тъмното, докато всеки си намери удобно място за доспиване. Пинков и още пет-шест любоптни кашика се натикаха в кабината на един кой знае откога зарязан край целината булдозер. Натикаха се и задрямаха намусено. След някой и друг час на всички им писна и племето се затътри обратно, за да си доспи в границите на възможното.
Коментари липсваха. Ясно беше, при това не от вчера, че на Боце му хлопат дъски. Кои по-точно, в момента не беше важно. Важното в случая беше, че след още няколко дни неизвестно по чие нареждане булдозерът се размърда и за един час свърши това, което ротата се преструваше, че върши в продължение на две седмици. "Аха!", рекоха си командосите, "Целта на занятието била само възпитаването на трудови навици и нищо друго. Я си го заврете тоя райграс... някъде!"
Обаче лятото най-после се довлече и наложи известни преоценки. Стана ясно, че веднъж посаден (никой не разбра кога и от кого), райграсът има нужда от много вода. Особено в Плевен. И капитан Боце въведе синекурната длъжност "Дежурен по маркуч". Със задача да полива плантацията. (Важна подробност: само денем, в човешко време!) Дежурните бяха дори двама, за да може единият да освежава с маркуча другия, когато наближи обед и стане горещо. Е, и сантасето се играе от двама. В края на краищата човек би могъл да дремне на тревата, да наобиколи кухнята, да драсне някое излишно писмо на вече бракуваното гадже, да полее от скука някой квадратен метър плантация, но все остават един-два часа за убиване.
Настана люта борба за тези дежурства. Пинков се включи в нея колкото да не остане назад. От Великия Дух не можеше да чака такъв подарък. Подаръкът по-скоро (но не толкова скоро) дойде от страна на младшия вожд Пацо, чак през август. Жегите бяха, съответно, августовски. Валякът на Уволнението още никакъв не се виждаше, а търпението отдавна си бе отишло. Пинков се нуждаеше крайно от един ден курорт. А райграсът- от вода. Пълно съвпадението на интереси.
Обаче... Когато двамата с Фъфеш приеха поста се сблъскаха с непредвидено затруднение. Нямаше вода! На парашутната площадка. В Развъдника. И в Плевен като цяло. Вече втори ден водата идеше с водоноски, а маркучът висеше импотентен.
"А сега какво да правим?", почеса се Пинков. Ако обедната маркучена баня отпада, то какво остава?! " Ами сантасе!", отвърнаха му от предишната смяна. "Свиркайте си! И да не ви пука!"
Сантасе да, то се подразбира. Сянката бива, денят е напред. Но тоя райграс... Виж го какъв е жълт! Май не е поливан и когато е имало вода. За вчера да не говорим. Сложно...
"Да домъкнем по някоя кофа от водоноската?", взе да размишлява Пинков. "Ти си луд бе!", развика се Фъфеш. "Няма вода за фиене, няма вода за миене, а ти искаш да влачим кофи от на майната си за тоя троскот! Да го бяха фоливали фредишните дежурни!" "Ама той съвсем ще изсъхне!" "Ами, ще изсъхне! Той вече е изсъхнал и от него нищо не става. Я раздай картите!"
Тъй денят протече още по-мързеливо от предвиденото. Е, и по-сухо. Докъм четири часа следобяд. Тогава паднаха гръмотевиците. Радио "Партенка" после разправяше, че генерал Дъню прекрасно играл Зевс. Имал си повод човекът. Червеният телефон, значи, звъннал и го зарадвал с блага вест за предстоящо (утре, де) посещение. Това на министъра на отбраната. Двамата с Дъню бяха един дол дренки. Управленските им похвати бяха сходни. Т.е. един армейски генерал с удоволствие щеше да остриже един генерал-лейтенант. Стига да има за какво. А има ли?
Дъню се напрегнал да помисли. Представил си пътя на госта от портала насетне. И се спекъл. Градинката на Боце Тотев! Кажи речи първото нещо, на което министърът ще се натресе! Ах, само да имат късмета!... И Дъню се изнесъл от щаба с бързината на диво прасе. Светкавичната проверка потвърдила черните му подозрения. Райграсът изобщо не ставал за показни цели. След като се навилнял, генералът заповядал кратко и ясно: "Капитан Тотев, до утре тревата да е зелена!".
Заповедта заподскача в низходяща посока и накрая остана да звъни в неестествено червените уши на Пинков. Повече тя нямаше и къде да иде. Дежурството му още не беше изтекло, а и да беше, Великият Дух пак щеше да накисне личния си враг. Ще тарикатееш, а, Пинков? Нà ти сега дежурен по маркуч!
Дааа, животът пак става сложен... До утре тревата да е зелена! Как пък не!... Не, нещо все трябва да се направи. Обаче какво? Да търчи да полива оттук нататък? Пинков в гимназията беше чел биология. Поне това му беше ясно, че дори да превърне целината в оризище, райграсът за една нощ няма да цъфне. А и за какво оризище става дума, откъде толкова вода?!
Двамата с Фъфеш се затътриха напосоки из Развъдника. До вечерята имаха два часа, настроението беше вкиснато. Да правят трагедия от поредната муха, бръмнала в главата на генерал Дъню, не си струваше. Такива мухи се въдеха на облаци. Но за да дочакаш Малкото Уво (което е Голяма Работа!) трябва да си съпричастен към целите на всяко идиотско мероприятие, без при това да остарееш излишно. Не ще и дума, прясно снесеният казус не беше от лесните. От друга страна рутината на десет (вече) месеца служба все трябва да подскаже решение...
С такива мисли в свежо бодливите глави двамата наближиха танковите паркове. Едва тук усетиха паниката, плъзнала вече из Развъдника. Лишените от тревни площи танкисти се готвеха за високото посещение по своему. Боядисваха си танковете. Всеки с грижата си. Заели позиции околовръст на всяка машина с пулверизатори в ръце и бидони с боя в краката, танкистите с право мерене отчитаха дейност. Може би псуваха в маските си, но сред трещенето на компресорите нямаше как да се чуе.
Кашиците се зазяпаха на почетно разстояние от сцената. В друг случай биха злорадствували с удоволствие, но сега... Хм! Някаква мисъл пропълзя на четири крака в съзнанието на Пинков. Не кой знае каква, но все пак мисъл… Той порови в джоба си и запита Фешо: "Слушай, от последния запис са ми останали около 10 лева. Две шишета водка. Ти колко имаш?"
На другата сутрин напрежението в Развъдника вече пускаше искри. Над парадния вход висеше оловно, изнервено очакване. Министърът иде! В тези именно атмосферни условия Великият Дух прекоси портала на път към ротата и тутакси тежка миризма на органичен разтворител го фрасна по носа. Миризмата се влачеше откъм градинката с райграс. Самият райргас странно зеленееше, с един такъв никакъв оксиден оттенък. Вождът се вторачи внимателно, после тегли една попържня и препусна към плаца.
Ротата току-що се бе строила за развод. Духът на галоп се вряза в редиците на собствения си взвод, хвана за ушите едната тридесета част от него (именно Пинков) и я изтегли на открито. "Каква си я свършил, бе, другарю школник? Каква си я свършил?", закрещя вождът така, че кепетата на неколцина от прилежащите (т.е. пристоящите "Мирно") фазани изпопадаха на земята. "Разрешете да доложа, изпълних заповедта!", опита се другарят школник да спаси каквото може от ушите си. "Каква заповед бе, каква заповед?", подскочи ротният, също прясно довтасал, но през другия вход. "Ами за тревата, др. капитан, разрешете да доложа, нали заповядахте на сутринта да е зелена?!" "Е какво?", не разбра капитанът. "Не е ли?" "Зелена е, др. капитан!", разпери ръце Пинков. Зелена беше не само тревата, зелени бяха ръцете и дори ушите му. Разбира се, само там, където вече не бяха червени изпод хватката на Великият Дух.
"Боядисал я с блажна боя, мордаринът!", изтърси последният.
"С блажна боя?!", сащиса се Боце. “Как тъй с блажна боя?”
Излишен въпрос. Работата бе от ясна по-ясна. Е, не чак докрай, но спестените обстоятелства около произхода на боята и участието на Фъфеш в операцията "Свеж райргас" нямаха много отношение към глвоблъсканицата пред капитан Тотев. Какво да стори? Да награди Пинков с един ден отпуск в неделя заради успешно изпълнена заповед? Или да вземе да го фрасне по канчето, тъй както си стърчи насред плаца? Пак на същото основание? И какво ще каже генерал Дъню? Остави това, ами какво ще каже министърът?!
В този момент въртолетен грохот спести отговора на последния въпрос. Като древен езически бог дядо Добри се спусна от небето право в центъра на грамадния плац и прати на майната им всички засади и тържествени приготовления по пътя от парадния вход до щаба. Двайсетина минути вождът на командосите с лют кеф съзерцаваше суматохата около леговището на генерал Дъню. Там светкавици поразяваха смъртоносно пагони и назначения. Далече, безкрайно далече от неговата рота. "Отървахме кожата!", помисли блажено той, изцеди шапката си от потта и с облекчение кресна на Пинков: "Ти какво още стърчиш тука, бе? Къш в строя!"
[1] кашици, ПеПеЧета и мармалади (радиоразузнавачи, служба сладка като мармалад)
За боеспособността на армията райграсът има неоценимо значение. В смисъл, че значението му няма как да се оцени безпристрастно. Генерал Дъню, да речем, брои райграса за по-ценен от една самоходна гаубица. Пинков от своя страна не може да го понася. Йерархията обаче се грижи този разнобой във възгледите да не деморализира славната БНА. Бидейки върховен вожд генерал Дъню има всички лични основания да заповяда поникването на любимия му плевел и той го прави. Заповедта скача от шапкар на шапкар в низходяща посока и накрая прасва Пинков по темето с жестокостта на разобличена партенка за предсрочно уволнение. Пинков може и да не вярва, че една свежа зелена градинка прави барута по-сух и ножа по-остър, но такива съмнения имат изключително частен характер. В Устава пише, че заповедите са затова, за да се изпълняват.
Прочее през май любопитната рота се захвана да орайграсява един участък точно до официалния вход на Развъдника. Тъй пътя към щаба си генерал Дъню можеше да види докъде (не) са стигнали подчинените на капитан Боце Тотев. Капитан Боце навикна да излиза от щаба с побеляла от сол глава. И с пъклени замисли за червен терор над поверените му лентяи.
Вярно, последните се мардосваха, но в границите на допустимото, не повече. Седем месеца служба ги бяха научили, че усърдието е вредно, но небръсненето на вожда – опасно! Затова любопитковците в трите си разновидности[1] реагираха философски. Когато бойната заповед отекна в тишината, те изпухтяха равнодушно и за два-три дни изпощиха от повърхността на бъдещата градинка всички камъни от известен калибър нагоре. После струпаха камъните с чувство за изпълнен дълг в единия край и сметнаха въпроса за приключен. Следващата заповед предислоцира въпросната купчина камъни стотина метра пò на запад. На петия ден купчината се върна в изходна позиция, а ротата си оформи особено мнение по въпроса. Е, чудо голямо!
Подравняването на терена предложи нови вълнения. Седмици наред ротата упражняваше подпиране о търнокоп, права или крива лопата, според личните наклонности. Като начин за убиване на времето до септември и това не беше лошо. По-добре "Търнокопи при нозе!" пред аналогичното "Пушки при нозе!" Времето вече беше топло, свежият майски въздух радваше душите и предполагаше да поседнеш и да нищиш със сладки приказки вечната като света тема за Малкото Уво (което е Голяма Работа!). И фазаните посядаха и нищеха. И подравняваха участъка тук-там.
Но само до деня на кръводаряването. Самото кръводаряване мина гладко. Срещата с млади, полупрозрачно опаковани медсестри си струваше обезкървяването на отбраната войскова част. Обаче вождът Боце оплеска нещата. Ротата се беше натъркаляла в леглата, унесена в еротични сънища, сигурна, че поне този следобед ще я оставят да си ги досънува. Тц!… Боце я натири към участъка. Може би го плашеше пусковият срок или просто мразеше гледката на легла, пълни със школници. Не стана ясно, пък и никой не държеше да му се изясни. Племето просто изтръска от пазвите си последните трохи от шоколадовите бисквити, получени за подсилване от сестричките (ех!), нарами лопати, търнокопи и т.н. оръжия и се закандилка с дискретни псувни към "разораната целина". Губеха им се по 250-300 грама кръв, а заедно с тях и последните няколко грама лоялност се бяха запилели на майната си.
В света зад оградата след кръводаряване следват три почивни дни. Отсам оградата почивка е мръсна дума. Ротата обаче си взе нейното като просто изхвърли подравняването от списъка на дейностите, извършвани на целината. В присъствието на звездни вождове любопитковците ровичкаха нещо, но само колкото да не ръждясат сечивата. Когато пък на обекта останеха само малките вождове всички казваха “Сбогом на оръжията”. Самите помощник-взводни бяха вече твърде заети със собственото си (според слуховете наближаващо) Голямо Уво и само от време навреме подхвърляха за чиста съвест "Я там вие, "Лопати-за бой!" или "Ще ви изстинат трътките от седене, раздвижете се малко!".
След седмица генерал Дъню споделил с вожда Tотев, че не вижда напредък по тревните площи. Според агенция "Партенка" в края на беседата генерал Дъню намекнал за едно денонощие арест. Нищо чудно. Дъню изпитваше удоволствие да стриже само шапкари. Школникът е твъре дребна риба, него и последният фатмак може да го остриже.
Явно впечатлен, вечерта капитанът връхлетя в ротата някъде около час след лягане и пак я натири към трудовия й пост, вкарвайки в употреба всички налични попържни и ритници. После се прибра у дома, пресмятайки по пътя колко скалпа да свали на сутрешната проверка. Фазаните се повъртяха безидейно в тъмното, докато всеки си намери удобно място за доспиване. Пинков и още пет-шест любоптни кашика се натикаха в кабината на един кой знае откога зарязан край целината булдозер. Натикаха се и задрямаха намусено. След някой и друг час на всички им писна и племето се затътри обратно, за да си доспи в границите на възможното.
Коментари липсваха. Ясно беше, при това не от вчера, че на Боце му хлопат дъски. Кои по-точно, в момента не беше важно. Важното в случая беше, че след още няколко дни неизвестно по чие нареждане булдозерът се размърда и за един час свърши това, което ротата се преструваше, че върши в продължение на две седмици. "Аха!", рекоха си командосите, "Целта на занятието била само възпитаването на трудови навици и нищо друго. Я си го заврете тоя райграс... някъде!"
Обаче лятото най-после се довлече и наложи известни преоценки. Стана ясно, че веднъж посаден (никой не разбра кога и от кого), райграсът има нужда от много вода. Особено в Плевен. И капитан Боце въведе синекурната длъжност "Дежурен по маркуч". Със задача да полива плантацията. (Важна подробност: само денем, в човешко време!) Дежурните бяха дори двама, за да може единият да освежава с маркуча другия, когато наближи обед и стане горещо. Е, и сантасето се играе от двама. В края на краищата човек би могъл да дремне на тревата, да наобиколи кухнята, да драсне някое излишно писмо на вече бракуваното гадже, да полее от скука някой квадратен метър плантация, но все остават един-два часа за убиване.
Настана люта борба за тези дежурства. Пинков се включи в нея колкото да не остане назад. От Великия Дух не можеше да чака такъв подарък. Подаръкът по-скоро (но не толкова скоро) дойде от страна на младшия вожд Пацо, чак през август. Жегите бяха, съответно, августовски. Валякът на Уволнението още никакъв не се виждаше, а търпението отдавна си бе отишло. Пинков се нуждаеше крайно от един ден курорт. А райграсът- от вода. Пълно съвпадението на интереси.
Обаче... Когато двамата с Фъфеш приеха поста се сблъскаха с непредвидено затруднение. Нямаше вода! На парашутната площадка. В Развъдника. И в Плевен като цяло. Вече втори ден водата идеше с водоноски, а маркучът висеше импотентен.
"А сега какво да правим?", почеса се Пинков. Ако обедната маркучена баня отпада, то какво остава?! " Ами сантасе!", отвърнаха му от предишната смяна. "Свиркайте си! И да не ви пука!"
Сантасе да, то се подразбира. Сянката бива, денят е напред. Но тоя райграс... Виж го какъв е жълт! Май не е поливан и когато е имало вода. За вчера да не говорим. Сложно...
"Да домъкнем по някоя кофа от водоноската?", взе да размишлява Пинков. "Ти си луд бе!", развика се Фъфеш. "Няма вода за фиене, няма вода за миене, а ти искаш да влачим кофи от на майната си за тоя троскот! Да го бяха фоливали фредишните дежурни!" "Ама той съвсем ще изсъхне!" "Ами, ще изсъхне! Той вече е изсъхнал и от него нищо не става. Я раздай картите!"
Тъй денят протече още по-мързеливо от предвиденото. Е, и по-сухо. Докъм четири часа следобяд. Тогава паднаха гръмотевиците. Радио "Партенка" после разправяше, че генерал Дъню прекрасно играл Зевс. Имал си повод човекът. Червеният телефон, значи, звъннал и го зарадвал с блага вест за предстоящо (утре, де) посещение. Това на министъра на отбраната. Двамата с Дъню бяха един дол дренки. Управленските им похвати бяха сходни. Т.е. един армейски генерал с удоволствие щеше да остриже един генерал-лейтенант. Стига да има за какво. А има ли?
Дъню се напрегнал да помисли. Представил си пътя на госта от портала насетне. И се спекъл. Градинката на Боце Тотев! Кажи речи първото нещо, на което министърът ще се натресе! Ах, само да имат късмета!... И Дъню се изнесъл от щаба с бързината на диво прасе. Светкавичната проверка потвърдила черните му подозрения. Райграсът изобщо не ставал за показни цели. След като се навилнял, генералът заповядал кратко и ясно: "Капитан Тотев, до утре тревата да е зелена!".
Заповедта заподскача в низходяща посока и накрая остана да звъни в неестествено червените уши на Пинков. Повече тя нямаше и къде да иде. Дежурството му още не беше изтекло, а и да беше, Великият Дух пак щеше да накисне личния си враг. Ще тарикатееш, а, Пинков? Нà ти сега дежурен по маркуч!
Дааа, животът пак става сложен... До утре тревата да е зелена! Как пък не!... Не, нещо все трябва да се направи. Обаче какво? Да търчи да полива оттук нататък? Пинков в гимназията беше чел биология. Поне това му беше ясно, че дори да превърне целината в оризище, райграсът за една нощ няма да цъфне. А и за какво оризище става дума, откъде толкова вода?!
Двамата с Фъфеш се затътриха напосоки из Развъдника. До вечерята имаха два часа, настроението беше вкиснато. Да правят трагедия от поредната муха, бръмнала в главата на генерал Дъню, не си струваше. Такива мухи се въдеха на облаци. Но за да дочакаш Малкото Уво (което е Голяма Работа!) трябва да си съпричастен към целите на всяко идиотско мероприятие, без при това да остарееш излишно. Не ще и дума, прясно снесеният казус не беше от лесните. От друга страна рутината на десет (вече) месеца служба все трябва да подскаже решение...
С такива мисли в свежо бодливите глави двамата наближиха танковите паркове. Едва тук усетиха паниката, плъзнала вече из Развъдника. Лишените от тревни площи танкисти се готвеха за високото посещение по своему. Боядисваха си танковете. Всеки с грижата си. Заели позиции околовръст на всяка машина с пулверизатори в ръце и бидони с боя в краката, танкистите с право мерене отчитаха дейност. Може би псуваха в маските си, но сред трещенето на компресорите нямаше как да се чуе.
Кашиците се зазяпаха на почетно разстояние от сцената. В друг случай биха злорадствували с удоволствие, но сега... Хм! Някаква мисъл пропълзя на четири крака в съзнанието на Пинков. Не кой знае каква, но все пак мисъл… Той порови в джоба си и запита Фешо: "Слушай, от последния запис са ми останали около 10 лева. Две шишета водка. Ти колко имаш?"
На другата сутрин напрежението в Развъдника вече пускаше искри. Над парадния вход висеше оловно, изнервено очакване. Министърът иде! В тези именно атмосферни условия Великият Дух прекоси портала на път към ротата и тутакси тежка миризма на органичен разтворител го фрасна по носа. Миризмата се влачеше откъм градинката с райграс. Самият райргас странно зеленееше, с един такъв никакъв оксиден оттенък. Вождът се вторачи внимателно, после тегли една попържня и препусна към плаца.
Ротата току-що се бе строила за развод. Духът на галоп се вряза в редиците на собствения си взвод, хвана за ушите едната тридесета част от него (именно Пинков) и я изтегли на открито. "Каква си я свършил, бе, другарю школник? Каква си я свършил?", закрещя вождът така, че кепетата на неколцина от прилежащите (т.е. пристоящите "Мирно") фазани изпопадаха на земята. "Разрешете да доложа, изпълних заповедта!", опита се другарят школник да спаси каквото може от ушите си. "Каква заповед бе, каква заповед?", подскочи ротният, също прясно довтасал, но през другия вход. "Ами за тревата, др. капитан, разрешете да доложа, нали заповядахте на сутринта да е зелена?!" "Е какво?", не разбра капитанът. "Не е ли?" "Зелена е, др. капитан!", разпери ръце Пинков. Зелена беше не само тревата, зелени бяха ръцете и дори ушите му. Разбира се, само там, където вече не бяха червени изпод хватката на Великият Дух.
"Боядисал я с блажна боя, мордаринът!", изтърси последният.
"С блажна боя?!", сащиса се Боце. “Как тъй с блажна боя?”
Излишен въпрос. Работата бе от ясна по-ясна. Е, не чак докрай, но спестените обстоятелства около произхода на боята и участието на Фъфеш в операцията "Свеж райргас" нямаха много отношение към глвоблъсканицата пред капитан Тотев. Какво да стори? Да награди Пинков с един ден отпуск в неделя заради успешно изпълнена заповед? Или да вземе да го фрасне по канчето, тъй както си стърчи насред плаца? Пак на същото основание? И какво ще каже генерал Дъню? Остави това, ами какво ще каже министърът?!
В този момент въртолетен грохот спести отговора на последния въпрос. Като древен езически бог дядо Добри се спусна от небето право в центъра на грамадния плац и прати на майната им всички засади и тържествени приготовления по пътя от парадния вход до щаба. Двайсетина минути вождът на командосите с лют кеф съзерцаваше суматохата около леговището на генерал Дъню. Там светкавици поразяваха смъртоносно пагони и назначения. Далече, безкрайно далече от неговата рота. "Отървахме кожата!", помисли блажено той, изцеди шапката си от потта и с облекчение кресна на Пинков: "Ти какво още стърчиш тука, бе? Къш в строя!"
[1] кашици, ПеПеЧета и мармалади (радиоразузнавачи, служба сладка като мармалад)
Няма коментари:
Публикуване на коментар