петък, 15 юли 2016 г.

Борисов е наясно – няма българин, който да вярва, че за нас Русия е заплаха


Разговор с Христина Христова, редактор на Memoria de futuro

Доц. Чанков, на срещата във Варшава лидерите на НАТО потвърдиха решението си за  „балансирано разширяване на присъствието си в региона на Черно море“ чрез създаване на румънско-българска многонационална бригада, която ще стане база за цялостна подготовка на многонационалните сили на алианса. Защо Черно море е толкова важно за НАТО? Коя е конкретната геостратегическа цел на това решение?

Черно море е важно по две причини: първата е очевидна, това е Русия. От времето на Петър I тя търси през това топло море излаз към Световния океан и враговете й не се уморяват да й пречат. При това Черно море дава достъп и до уязвимите част на самата Русия – плодородните южни земи, ключовия за южната руска граница Кавказ. С действията си в последните години, в т.ч. и с последните си декларации, САЩ еднозначно се определят като враг на Русия и контролът над Черно море  е тяхна голяма грижа. (НАТО просто е  инструмент на американската външна политика, нищо друго.) Турция, която държи едната ключова точка, Босфора, е своенравен и ненадежден партньор и не оставя на американското посолство в Анкара да  определя националните й интереси. Няма гаранции, че в близко бъдеще Ердоган ще бъде свален от власт, няма и гаранции, че неговият наследник ще се придържа към правата евроантлантическа вяра. Русия си върна Крим, другата ключова точка в морето, и южната граница вече изглежда надеждно подсигурена. Това предизвиква разбираема нервност. Впрочем стратегическото значение на Крим е такова, че предложенията за размяна – „Крим срещу нормализиране на отношенията със Запада“ – могат да бъдат четени само от хора с чувство за хумор.
Другата причина е достъпът, който Черно море улеснява, до Средна Азия, до описаните от Бжежински „евразийски Балкани“. Тук вече не става въпрос само за Русия. Контролът върху Средна Азия, с нейните богатства и търговски пътища, трябва да затвърди глобалното господство на САЩ. И тук нещата не вървят. Има опити за „Цветни революции“,  но природата там е твърде сурова за цветя от семейство Атлантикови. Американските опорни точки там са малко и са несигурни. Обратно, там уверено стъпва Китай, с мегапроекта си за възраждане на Пътя на коприната. Континенталната връзка между Китай и богатия пазар на ЕС открива големи възможности пред транзитните страни. (Впрочем  българският пишман-елит, въпреки че не пропуска екскурзия до Китай, продължава да подценява този проект. Може защото още не е кацал в София американски сенатор, който да ни сведе „българската“ позиция по него.)
Очертава се взаимодействие двата проекта – между китайския „Един път – един пояс“ и водения от Русия Евразийски съюз.  Зараждащ се евроазиатски икономически съюз, особено пък допълнен от военнополитически такъв, изпълва с ужас Бжежински и неговите идейни последователи в САЩ. Впрочем, едно от трасетата на Новия копринен път минава в района на Черно море – Кавказ, Турция, в т.ч. през довършвания в момента тунел под Босфора. Ако допълним и газовите тръбопроводи, които минават покрай или направо през Черно море, става ясно защо борбата за контрол върху него е неизбежна.
Според вас има ли това решение връзка с видимия разнобой по въпроса, който стана причина за извънредната пресконференция на президента Плевнелиев, премиера Борисов и министър Ненчев след оповестяването на идеята на румънския президент за създаване на Черноморска флотилия между Румъния, България и Турция? В крайна сметка решението беше потвърдено от НАТО във Варшава, но Борисов вече се беше обявил против. Може ли нашият политически елит да удържи на натиска и не е ли само привидна българската еманципация по повод намеренията за усилване на натовското присъствие в Черно море?
 Самото допускане за „наш политически елит,  удържащ натиска“ звучи като художествена измислица. А разнобоят е неизбежен. Президентът ни, военния ни министър, външният министър, се държат като дребни американски чиновници, които мечтаят да станат средни американски чиновници. Светлият пример на Николай Младенов е много заразителен. Целта е напълно постижима – чрез лоялност, преминаваща в сервилност. (Някак си веднага се сещам за Стефан Тафров – прекрасен екземпляр от грижливо отгледаната у нас атлантическа порода.) Още повече, че обещанията се дават лесно, когато друг трябва да сглобява бюджета. А въпросният друг е напълно наясно с мнението на Големия бял баща за него – не просто няма изгледи за атлантическа кариера, но дори и гаранции за имот и живот след неизбежния, все един ден, политически залез. Знае, че е отписан от Русия, знае, че не биваше да се хвали, че лично е спрял „три руски стратегически проекта“, но все пак е длъжен да провери доколко руснаците са злопаметни. Знае и нещо друго, което не е никаква тайна – няма българин, който да вярва, че за нас Русия е заплаха. (Освен, може би  гореспоменатите трима и техните 300 верни фейсбук-последователи. Но дори те не са готови да тръгнат на смърт срещу нея.) А ако Бойко Борисов разчита на нещо, то е благоволението на избирателите, които за проклетия са повече русофили. Пряко или косвено, Русия има по-големи възможности да му осигури политическо дълголетие. Така че Валери Найденов съвсем правилно го посъветва да побърза да подари на Путин кучка. Може и да помогне, кой знае?
 А допускате ли, че Русия може да бъде провокирана да пресече "червената линия" на НАТО, което да доведе до задействане на член 5 на Северноатлантическия договор? В петък говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви, че е абсурдно да се говори за заплаха, която идва от Русия, когато в центъра на Европа загинаха десетки, а в Близкия изток  стотици хора умират всеки ден.
Русия да даде „Casus belli“? Не вярвам. Сегашното ръководство на Русия даде доста доказателства за хладнокръвие напоследък. Случаят със сваления над Сирия руски боен самолет е съвсем пресен. Съгласно описаната от Путин доктрина, мечката предпазливо обикаля покрайнините на тайгата си и  подстъпите към нея (в Сирия) и предупреждава натрапниците с недвусмислено ръмжене. Не казвам, че всички руски политически и военни ходове са блестящи, но за изминалите две години няма допуснати груби грешки. Казано на  шахматен език, „черните“ (черни, защото не те направиха първия ход) няма как да загубят, докато „белите“ няма как да спечелят.
 Но кой и защо създаде мита за руската заплаха и агресия? В официалното комюнике на НАТО след приключването на срещата на върха във Варшава, Русия е посочена първа поименно като заплаха N1 за сигурността на страните-членки на Алианса. На второ място е ситуацията в Близкия Изток и Северна Африка, а едва на трета позиция са действията на "Ислямска държава". Четвъртото предизвикателство пред НАТО е мигрантската и бежанската криза. Адекватна ли е тази оценка според вас? Наистина ли Русия е по-голяма заплаха за света от Ислямска държава?
 Русия е най-голямата заплаха за един свят, подреден според желанията на САЩ. САЩ чувстват, че световното господство им се изплъзва и този процес, е обективен – просто ресурсите им – население, стопанска и военна мощ, ако щете морал - намаляват относително. Демонстративното неподчинение, което показва Русия, може само да ускори този процес. На много места в света клокочи недоволство от американското господство. Ако Русия не бъде „наказана“, възможен е ефект на доминото. Още повече, че Китай, който само преди няколко години беше разглеждан като стратегически партньор, част от модел „Кимерика“, вече е обявен за главен противник, който практически е изпуснат от контрол. Впрочем чудно ми е как Кисинджър понася очевидно неспособните си наследници да унищожават неговото наследство: неговите усилия да обърне Китай срещу СССР през 70-те години дадоха резултат, и то какъв. А сега някаква „свещена простота“ упорито тика Китай и Русия към стратегически съюз, който ще направи живота на САЩ тежък. Да напомня: от десетина дни броди призракът за военнополитически съюз на Китай с Русия! Ако това стане, ако такъв съюз увлече други страни от Азия, провалът за САЩ ще е голям. Но какво да се прави: Джон Кери очевидно е класен дипломат, но без стратегическия размах и влиянието на Кисинджър. А Виктория Нюланд няма смисъл да се коментира, на човек му остава само да се кръсти като чуе името й.
 Защо Вашингтон се върна към годините на Студената война и пренебрегна усилията на Обама да пренасочи усилията на САЩ към развиващите се икономики в Азия?
След началото на кризата от 2008 г. преходът от едно еднополюсен към многополюсен свят буди все по-малко съмнение. САЩ губят относителна тежест в международните отношения, но елитът на страната е разделен във възприятието на това обстоятелство: част от него приема, друга част не приема новото състояние. Президентът Обама следва (колебливо) линията на задушаване на всяка съпротива: „сдържане“ на всеки противник, в т.ч. чрез използване на чужд ресурс , „износ на либерални революции“, разширяване на зоната на контрол чрез НАТО, използване на международните институции в своя полза или пренебрегването им, когато ограничават свободата на действие – ООН, СТО. Колебанията идват от трудността да се прецени доколко глобалните ангажименти увеличават или „подяждат“ ресурсите на страната, а също доколко тези позиции могат да бъдат удържани. Колебанията са свързани и с преценката дали Китай или Русия са по-голямото предизвикателство пред американското господство. Самият президент Обама положи големи усилия да оправдае присъдената му предварително Нобелова награда за мир. Президентската власт в САЩ обаче не е абсолютна. В неговия екип (правителство, съветници) е представен традиционният политико-икономически елит - едър финансов капитал, военнопромишлен комплекс - който е непримирим със загубата на позиции. В този смисъл ако Хилари Клинтън стане президент, новите войни са неизбежни, нея не я вълнуват Нобелови награди.
Другата нагласа е за връщане към изолационизма, който има дълбоки корени в американската политическа култура. Това ще е опит за вътрешно оздравяване и връщане на загубени стопански позиции - „реиндустриализация“. Силната подкрепа за „извънсистемния“ Доналд Тръмп показва разрив в обществото с дълбока основа (който няма да изчезне, независимо от крайните резултати от изборите), в т.ч. по въпросите на външната политика. Обществени прослойки, свързани главно с вътрешния пазар на САЩ отхвърлят стратегиите на „глобализирания“ капитал, гледат подозрително на външнополитическите ангажименти – военни, търговски, политически. Доналд Тръмп като президент може би наистина ще е в състояние „да се разбере с Путин“, но да разпусне НАТО, както се заканва, ще е катастрофа. Цяла една обществена прослойка у нас, тази на „професионалните атлантици“, ще изчезне.  „За народа загуба велика!“
 Във Варшава САЩ отново се опитаха да наложат на съюзниците си да отделят 2% от БВП за отбрана. Изпълнимо и необходимо ли е това решение за нас? (сега България отделя 1.2 %).
 Това бе напомняне за неспазените обещания от срещата в Уелс преди 2 години. Колкото е необходимо за нас да заделяме повече средства за армия, толкова е и невъзможно. Ние сме част от общност с чувствително по-висок жизнен стандарт. Невъзможността да се приближим до него плащаме с емиграция и ниска раждаемост, а това още повече влошава нещата. Допълнителният товар може да стане сламката, която чупи гърба на камилата. Освен това ние и сега плащаме, но формално по друга сметка. Когато България кандидатстваше за членство в НАТО, беше ясно, че не можем да бъдем сериозен пазар за американско оръжие.  За нас се застъпи енергийното лоби, което получи като подарък двете „американски електроцентрали“. Ако някой сега се възмущава от безбожната цена, на която НЕК купува тяхното електричество, нека я приеме като „данък НАТО“. Редно би било това да ни се зачете като заслуга. А не само България не спази обещанието си. При тази криза никой не разполага с излишни пари в бюджета си, а мнозина се съмняват в правилността на поставените цели.  Все пак – в САЩ отдавна ръмжат, че съюзниците пестят от отбрана за американска сметка, но от друга страна, който плаща, поръчва и музиката. Това е цената, която американците плащат, за да използват съюза за целите на своята външна политика. Настойчивостта им в Уелс и сега, във Варшава, само показва още веднъж, че ресурсите са поизчерпани. Държавният дълг на САЩ е равен на БВП на страната, а общата задлъжнялост го надвишава почти три пъти. Вярно, печатницата за долари работи, но светът вече се оглежда за алтернативи на долара. Един ден ще ги намери.
Как си обяснявате разнопосочната позиция на Меркел, която говори за нуждата от диалог с Русия и в същото време одобрява разполагането на натовски войски в Полша и Прибалтика?
Често говорят за германците като за нация с пречупен гръбнак. Не съм съгласен, въпреки големия успех при налагането на комплекса за вина в германското обществено съзнание. Познавам германците, имам там роднини и приятели. Икономическият гигант не може до безкрай да се свива като политическо джудже. Германците са по-скоро нация, която се опитва да се изправи на колене, докато мнозина са седнали на гърба й. Русия е на път да приключи с изправянето, Германия тепърва ще се мъчи, като при това и сама ще си създава проблеми. Ангела Меркел се оказа лош избор за нация с такава тежка задача. Не може да разграничи ролята си на германски канцлер от ролята на си на папеса („Mutti“) на „Обединена Европа“. За нея това е едно и също. Вървят слухове за т.нар. „Канцлерски акт“. Не е важно дали са верни, важното е, че изглеждат достоверни. Лошото за нея е, че на моменти атлантическата лоялност, германските делови интереси и равновесието в ЕС изобщо не са в свещено триединство“. Тогава поведението й става разнопосочно. Имигрантската вълна напр. я свари неподготвена за бързо, хладнокръвно и точно решение. Вместо това тя затъна в серия от грешки, които разтресоха целия съюз. Особено лошо за България, все пак нашата външнополитическа доктрина гласи: „Канцлерът говори, аз слушам“.
 Кое според Вас е стратегически уместното поведение на България като член на НАТО? Вярвате ли, че е възможно страната ни да си върне достойнството и себеуважението пред международната общност, особено в динамичния геополитически контекст, в който е поставен ЕС? Трябва ли да променим поведението си пред съюза?
 Отговорът и на двата въпроса изглежда като упражнение по абстрактна логика. Ние, българите, сега нямаме стратегия за развитие на обществото и държавата и не можем да формулираме национални интереси. Членството и в НАТО, и В ЕС не може да бъде цел, а средство, път към целта. Но няма цел. Членството в двата съюза е алиби на пишман-елита за пълната му неспособност да поеме отговорност за общество и държава. Какво себеуважение и достойнство при народ, който не знае накъде отива?
 

неделя, 3 юли 2016 г.

Контра(реформацията) в ЕС

Преди седмица бивш търговец на строителни работници обвини англичаните, че не се учат от историята. Тя, вярно, е „учителка на народите“, само дето наистина никой не иска да се учи от нея. (Търговците на роби, впрочем също.) Ако прочетем нещо от историята на Европа, повторенията ще ни изненадат. От 476 г. насетне все някой се опитва да обедини континента (или поне по-голямата и по-богатата част от него) с „кръв и желязо“: Юстиниан Велики, Карл Велики, Наполеон, Хитлер – само първите двама успяват донякъде, и не за дълго.
Римските папи опитват същото, но по техния си начин – с литургии. Обикновена борба за власт, но под песнопения за „Мир и християнска любов“. И когато Хайнрих IV се влачи на колене, за да измоли прошка от Григорий VII в Каноса, изглежда, че успяват. Само че две години по-късно Григорий напуска Рим на подскоци, а Хайнрих IV става знаме на Реформацията, макар и четири века по-късно. Все пак Мартин Лутер обира славата, но заслуга има и вироглавият Хенри VIII, който решава, че точно папата не бива да му се меси в брачния живот и за тази цел си прави собствена църква, която за по-сигурно сам оглавява. Папата, при липса на други възможности (войска), го анатемосва и отлъчва от църквата, която и без друго кралят е зарязал по собствено желание.
Колкото до самата Реформация: Европейците-северняци в един момент си поискват по-практична и по-евтина църква, след като между другото Юлий II ги оскубва порядъчно за строежа на „Св.Петър“ в Рим. Не им трябва посредник (комисионер!) в общуването с Бога. Не е нещо кой знае какво, но как се отстъпват власт и пари? Следва Контрареформация, а после Тридесетгодишна война и една трета от населението на тогавашните германски земи отива на небето преждевременно, за да разбере от първа ръка коя от спорещите страни има право. Стига се до Вестфалски мир, който тържествено оповестява очевидното: континентът е единен в едно – че не иска да се обединява. Католическата църква си запазва едно голямо парче от него и толкоз.
Сега е същото.
Брюкселските папи искат власт над континента, пеейки литургии за „Мир, пари и Кончита Вурст!“ В ход е новата Реформация. Еретици като Виктор Орбан оспорват единствено правата европейска вяра и непогрешимостта на папеса Меркел и верните й кардинали. Искат по-практичен и по-евтин Съюз. (Представете си, оспорват даже пола на Кончита Вурст!) Разривът между „европротестанти“ и „еврокатолици“ е такъв, че връщане няма. И пак идват вироглавите британци, които, подобно на Хенри 8., отказват някой друг да им определя размера на презервативите. Еврокатолиците са в ярост. Светотатство! Пак им отнемат власт и пари?! Официозните телевизии пеят контрареформационни литургии и анатемосват еретиците, при липса на други възможности. (Пак няма войска.) Англичаните пак са отлъчени, и пак - по собствено желание.
И какво ще стане?
Пак същото. Ще се пръкнат още европротестанти, англичаните ще потопят още някоя Велика Армада, ще последва Тридесетгодишна търговска война и една трета от населението на сегашните германски земи ще слезе от луксозните джипове, за да подкара таратайки втора употреба. (Откъдето и да го погледнеш, то си е пак смъртна присъда!) Нововестфалският мир накрая ще обяви, че на Вестфалския мир всичко си му е било наред и не е ясно за какво толкова е била литургията. Еврокатолическият съюз ще си запази парче от континента и толкоз. Вътре в него, по-големи еврокатолици от европапата, ще клечим на завет, ние, българите.
(A, Кончита Вурст междувременно ще се преименува на папеса Йоана II. „Ovum est!”)

събота, 26 март 2016 г.

Насред Рим по-лесно се усеща какво става сега в Европа и на какво прилича. В ход е новата Реформация. Еретиците, начело с Виктор Орбан, оспорват единствено правата европейска вяра, оспорват властта и непогрешимостта на папеса Меркел и брюкселските й кардинали. Схизмата между „европротестанти“ и „еврокатолици“ е тръгнала като валяк надолу, официозните телевизии пеят контрареформационни псалми и кълнат еретиците. Англия пак гледа да се измъкне встрани. Добре информирани оптимисти мрачно честитят новата Тридесетгодишна война. Затова си носете новите дрехи, момчета! А от Рим все ще остане нещо. (Въпросът е от София какво ще остане.)
 

сряда, 27 май 2015 г.

Държава като една човешка длан

Вие сериозно ли ми казвате, че … трябва да разчиташ на държавата? Ако е така, жална ни майка. Човек трябва да …разчита на себе си.“ – размаха ръце в една телевизия виден познавач на голфа (и „социолог“ на повикване). После се ужаси от това, че в България има 54 ВУЗ-а (и 6 мелници, а трябва да е обратното), че БДЖ пуска „влакове, които не возят никого по линии, които не съществуват. Това трябва да се маха.
Тъй любителят на голфа ни припомни повелята на времето: Държавата е вредна. Да я намалим! Да я махнем!!! И не е трудно. В Белгия се вижда – фламандци и валонци ги обединяват две неща: кралят и Белгийските железници. Тук е по-просто – няма крал. (Имаше „цар“ по едно време, ама той се порепубликанчи.) Има железници - има държава! Няма железници – има сбъднат либерален идеал, реформаторски мокър сън.
Половин век назад управниците ни мечтаеха за нация от десет милиона и държавата все им се струваше тясна в раменете. Все строяха нещо (родилни домове например), все нещо добавяха. Днес техните либерални синковци и на либералните синковци синковците работят за петмилионна нация и все подстригват държавата, та няма спиране. Държавните заводи станаха частни, сетне се превърнаха в старо желязо. (Старото желязо се превърна в нови лимузини, а новите лимузини – отново в старо желязо.) Родилните домове станаха бинго-зали, войската едва успява да напълни двата ни останали въртолета. Подариха „на концесия” рудниците и плажовете. Махнаха българската държава от електроснабдяването и поканиха чешката.
Правилно! На нашата не бива да се разчита. Да не забравяме - тя е лош стопанин! Най-добре го знае министърът, който по конституция е държавен орган и има всичкото право да заяви: „Държавата - това съм аз!“ Та когато министър каже: „Държавата е лош стопанин!“ (запомнил съм един, с прякор Малкия Мук), той всъщност твърди: „Аз съм крадец и некадърник едновременно, на мен пари в ръцете не ми давайте!“
И покрай Малкия Мук държавата съвсем се смали. Не остана много за крадене, но това, което остана, все пак трябва да се управлява, трябва да се работи. А не си струва. Да управляваш неблагодарници, които се преструват, че живеят със 7 лева на седмица, вместо на закуска? „Алчни старци, изпълзели на припек"? Калпазани, които „не разчитат на себе си”? Хористи, които искат 50 лв., за да (не) пеят? Излишен разход. Да се реформират! Пенсии само посмъртно! Държавни болници? Да се изрежат! Един държавен отбор по футбол? И той ни е много!
Че и територията! Трябва ли ни цялата? „Земя, като една човешка длан. Такваз голяма ти не си ми нужна.” – би изпял днес либералът. За какво ни е Видин? За да ни излага по европейските класации. Да се изреже! Една София стига. Ако има да се прибират европейски пари за Видин, ще го регистрираме нейде на софийски адрес. („Какао бийч“ може да остане, тъкмо построихме магистрала дотам.  А, и голф-игрището също.) Но като си помисли човек, дори и цяла София не е необходима. Стигат само жълтите павета – едно Народно събрание, един бял роял и една пощенска кутия за грантове. (По-голяма, ако може.)
Всъщност и това е много. Една кутия само, нищо друго. И скупчено край кутията, на мястото на държавата - едно прекрасно гражданско общество! Граждански общественик до общественика.  „До всяко добро същество - поне още едно“. И всяко едно - разчитащо на себе си. Ще се развъртят тогава гражданските общественици („…ех, ще започне такъв живот!“), а държавата ще я няма, за да им пречи:
·         В пустошта ще построят домове,
·         Ще разорат земята край езерото (за голф-игрище?),
·         Ще построят църкви (може пък да проведат „гей-парад“), ще създадат училища,
·         А после ще дойдат законът и адвокатите,
·         И железниците (пак ли?), и камионите с техните товари… (Почти по „Telegraph road“)

Тъй с изненада ще разберем, че… изгонената държава пак се намъква през задния вход. Движение в кръг. И може би изходът е друг. Друга държава. Такава държава, която да си вземе обратно рудниците и плажовете. Да възстанови родилните домове и да напълни университетите и влаковете с хора. Да изравни броя на мелниците с броя на училищата. Добрата стара голяма държава, на която може да се разчита!


(Моля за извинение Богдана Карадочева и Марк Нофлър. Който пее, зло не мисли!)