“Нито един министър не струва 250 млн.” - прозрение на бивш министър
“Наистина, на пазара вървят къде по-евтино”- наше прозрение
“Наистина, на пазара вървят къде по-евтино”- наше прозрение
Евродокладът мина и замина като лятна буря. (Каква друга да бъде през юли?) Трескавиците осветиха юнаци с лъжици в ръце, които без друго отдавна светят с отразена президентска светлина. Пороите запушиха канализацията на политическия ни живот, който се разсмърдя както обинковено. Народонаселението запуши нос и офейка на Изток към по-поносимата смрад на предисторическа цаца. Изтощен от тригодишен (вече) стаж министър-председателят съзря вълци сред блатото пеликани, кротко пълнещи гуши с рибки-евробананки. Вълците останаха гладни, за разлика от пеликаните. Които основателно отбелязаха, че “Животът е по-важен от всякакви ИСП-и” и няма смисъл да се вдига патардия за някакви 250 милиона европейски пари, като иде ред да се изпапат 4 милиарда наши. И толкоз.
Вестникарите обаче посочиха България като мазно леке по бялата риза на съюза и запитаха що щем изобщо в клуба на богатите и/или почтените. Патриотични комсомолци възразиха, че нито сме първото, нито най-мазното леке по въпросната риза. Което не дава отговор на горния въпрос, дори да е (частично) вярно.
Впрочем Самуел Хънтингтън и Волфганг Краус преди повече от десет години посочиха, че България и Румъния (но и Гърция) не са част от (западно)европейската цивилизация. Ние също си знаем, че Ориентът почва там, дето “тоалетните миришат” и кючекът е висш израз на духовност. Гърция обаче е “оттатък” вече 27 години и ни дава в ръцете нишката към разплитане на целия чорап.
През 1974 г. светът също беше интересно място. “Западът” и “Изтокът” си играеха на “разведряване”, докато в същото време десните диктатури в Испания, Португалия и Гърция излязоха от употреба. В Гърция “черните полковници” отидоха в пенсия, защото опитаха да приберат цял Кипър, без да се допитат до турската армия. В резултат получиха нахапана кипърска република и телена ограда за следващите 34 години. Гърция се обиди и (временно) напусна НАТО, защото съюзът не си мръдна пръста по време на размяната на реплики и изстрели. Португалската “революция на карамфилите” набързо произведе няколко леви правителства, в последното от които влязоха дори комунисти. По същото време испанската левица се чудеше дали кончината на Франко не е добър повод за разчистване на сметки, останали още от гражданската война.
Накратко Западът се притесни, че европейският Юг може колективно да забегне на Изток. Разведряването е хубава тема за сутрешно кафе, но геополитическите реалности са нещо по-хубаво, стига да са в твоя полза. Затова САЩ и Западна Европа си разпределиха задачите. На ЕО се падна да подслони бедните южняци политически и стопански. Най-отгоре в списъка с бонбончета сложиха, разбира се, помощите за селско стопанство и регионално развитие. Щом обаче преговорите действително опряха дотам, пролича, че европейското сирене също е с пари, и с много пари. Учителите по демокрация се скараха за това, кой да дава бонбончетата. Отделно от това южняците с изненада узнаха, че произвеждат прекалено много вино, зехтин и заразват, да не говорим за вредния навик на испанците сами да ловят всичката риба, която се въди край бреговете им.
Тъй гърците изчакаха пет години за членство, а иберийците ги мотаха цели десет. В крайна сметка геополитическите причини вкараха всички в кошарата. Цената, която Западът кандиса да плати, се изля върху им като златен дъжд, който напои дори картонените маслинени горички и нахрани козите с двойно (гръцко-българско) гражданство. И при всичкото мрънкане по някой такъв повод, цената си струваше, поне докато траеше Студената война. А когато тя свърши, южняците бяха натрупали достатъчно евростаж и самочувствие, за да може човек да им измъкне сребърната лъжичка от устата.
Какъв е тогава нашият случай и защо цената на нашите министри слезе толкова ниско? България също влезе в ЕС по политически причини, но нито обстоятелствата, нито цената можеха да бъдат същите. След като падна Стената Западът пожела “Вишеградската тройка”, но не забеляза нашето “стратегическо кръстопътно положение”. Отделно от това България не бе (и все още не е) интересна нито като пазар, нито като доставчик на мотокари, стругове и компютри. Западни дипломати газиха таралежи на бос крак, но издърпаха от Русия балтийските републики, докато в София равнодушно позволиха на “червените бабички” да откраднат първите свободни избори в полза на “червените мобифони”.
Цената ни се качи едва покрай войните в бивша Югославия и парализата на Елцинова Русия. Членството стана въпрос на умение да се пазариш. Кой кого прецака по време на преговорите още не е ясно. Вчера ние оплакахме цяла атомна централа, един милион декара неродени винени лозя и правото на истинско кисело мляко. Днес съюзът се уплаши за репутацията си и за шепа стотинки, пръснати по ъглите на общото чекмедже.
Очевидно е, че днес, след година и половина членство, нито Комисията, нито другарчетата в клуба ни ценят особено високо. С липсващи магистрали и нероден Видински мост България не е транспортен възел, а по-скоро асфалтова черна дупка по “Пътя на коприната”. С един “Южен поток” разиграваме танц в минно поле между руски, европейски и американски интереси. Рискът може и да се изплати, но поне засега има поне един сърдит и това е Комисията, с отчаяните си опити за обща енергийна политика. Доскоро съюзът се надяваше, че поне ще му помогнем да изгази от бившето югославско блато, къде с уместен съвет, къде с умело посредничество. Оказа се, че по-скоро ние имаме нужда от съвет какво да правим, примерно, с професионалните българомразци от Скопие. На изпита за Косово се явихме с подарен от доброжелатели царски пищов, който дори не се потрудихме да прочетем. Сега чакаме неизвестно колко време за неизвестно каква оценка.
Тъй без да се усетим, влизаме в ролята на калпазанина на съюза, който не може да свърши за пет пари работа, но иначе е твърдо убеден, че има право на същите тези пет пари. За да ги пъхне в джоба на батко си срещу обещание за магистрала. Не е чудно тогава, че от Комисията чуваме: “И тези пари са ви много!”
Вестникарите обаче посочиха България като мазно леке по бялата риза на съюза и запитаха що щем изобщо в клуба на богатите и/или почтените. Патриотични комсомолци възразиха, че нито сме първото, нито най-мазното леке по въпросната риза. Което не дава отговор на горния въпрос, дори да е (частично) вярно.
Впрочем Самуел Хънтингтън и Волфганг Краус преди повече от десет години посочиха, че България и Румъния (но и Гърция) не са част от (западно)европейската цивилизация. Ние също си знаем, че Ориентът почва там, дето “тоалетните миришат” и кючекът е висш израз на духовност. Гърция обаче е “оттатък” вече 27 години и ни дава в ръцете нишката към разплитане на целия чорап.
През 1974 г. светът също беше интересно място. “Западът” и “Изтокът” си играеха на “разведряване”, докато в същото време десните диктатури в Испания, Португалия и Гърция излязоха от употреба. В Гърция “черните полковници” отидоха в пенсия, защото опитаха да приберат цял Кипър, без да се допитат до турската армия. В резултат получиха нахапана кипърска република и телена ограда за следващите 34 години. Гърция се обиди и (временно) напусна НАТО, защото съюзът не си мръдна пръста по време на размяната на реплики и изстрели. Португалската “революция на карамфилите” набързо произведе няколко леви правителства, в последното от които влязоха дори комунисти. По същото време испанската левица се чудеше дали кончината на Франко не е добър повод за разчистване на сметки, останали още от гражданската война.
Накратко Западът се притесни, че европейският Юг може колективно да забегне на Изток. Разведряването е хубава тема за сутрешно кафе, но геополитическите реалности са нещо по-хубаво, стига да са в твоя полза. Затова САЩ и Западна Европа си разпределиха задачите. На ЕО се падна да подслони бедните южняци политически и стопански. Най-отгоре в списъка с бонбончета сложиха, разбира се, помощите за селско стопанство и регионално развитие. Щом обаче преговорите действително опряха дотам, пролича, че европейското сирене също е с пари, и с много пари. Учителите по демокрация се скараха за това, кой да дава бонбончетата. Отделно от това южняците с изненада узнаха, че произвеждат прекалено много вино, зехтин и заразват, да не говорим за вредния навик на испанците сами да ловят всичката риба, която се въди край бреговете им.
Тъй гърците изчакаха пет години за членство, а иберийците ги мотаха цели десет. В крайна сметка геополитическите причини вкараха всички в кошарата. Цената, която Западът кандиса да плати, се изля върху им като златен дъжд, който напои дори картонените маслинени горички и нахрани козите с двойно (гръцко-българско) гражданство. И при всичкото мрънкане по някой такъв повод, цената си струваше, поне докато траеше Студената война. А когато тя свърши, южняците бяха натрупали достатъчно евростаж и самочувствие, за да може човек да им измъкне сребърната лъжичка от устата.
Какъв е тогава нашият случай и защо цената на нашите министри слезе толкова ниско? България също влезе в ЕС по политически причини, но нито обстоятелствата, нито цената можеха да бъдат същите. След като падна Стената Западът пожела “Вишеградската тройка”, но не забеляза нашето “стратегическо кръстопътно положение”. Отделно от това България не бе (и все още не е) интересна нито като пазар, нито като доставчик на мотокари, стругове и компютри. Западни дипломати газиха таралежи на бос крак, но издърпаха от Русия балтийските републики, докато в София равнодушно позволиха на “червените бабички” да откраднат първите свободни избори в полза на “червените мобифони”.
Цената ни се качи едва покрай войните в бивша Югославия и парализата на Елцинова Русия. Членството стана въпрос на умение да се пазариш. Кой кого прецака по време на преговорите още не е ясно. Вчера ние оплакахме цяла атомна централа, един милион декара неродени винени лозя и правото на истинско кисело мляко. Днес съюзът се уплаши за репутацията си и за шепа стотинки, пръснати по ъглите на общото чекмедже.
Очевидно е, че днес, след година и половина членство, нито Комисията, нито другарчетата в клуба ни ценят особено високо. С липсващи магистрали и нероден Видински мост България не е транспортен възел, а по-скоро асфалтова черна дупка по “Пътя на коприната”. С един “Южен поток” разиграваме танц в минно поле между руски, европейски и американски интереси. Рискът може и да се изплати, но поне засега има поне един сърдит и това е Комисията, с отчаяните си опити за обща енергийна политика. Доскоро съюзът се надяваше, че поне ще му помогнем да изгази от бившето югославско блато, къде с уместен съвет, къде с умело посредничество. Оказа се, че по-скоро ние имаме нужда от съвет какво да правим, примерно, с професионалните българомразци от Скопие. На изпита за Косово се явихме с подарен от доброжелатели царски пищов, който дори не се потрудихме да прочетем. Сега чакаме неизвестно колко време за неизвестно каква оценка.
Тъй без да се усетим, влизаме в ролята на калпазанина на съюза, който не може да свърши за пет пари работа, но иначе е твърдо убеден, че има право на същите тези пет пари. За да ги пъхне в джоба на батко си срещу обещание за магистрала. Не е чудно тогава, че от Комисията чуваме: “И тези пари са ви много!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар