Засада по ирландски

Рядко интересно първенство! Още началото потвърди подозренията, че европейският цар Гърция е безнадеждно гол. В петък, тринайсети, стадион “Стад дьо Суиз” почерня от петльова перушина, а един голям румънски фукльо се смали до полуфукльо (по определението на Швейк). В понеделник пък най-добрият вратар в света, Петер Чех, професионално се самоуби и открехна пред Турция задната врата към Европа. Докато се случваше това българският вратар с нежно и заплетено име си оправяше грима на линията, в очакване Брюксел най-после да бие дузпата, която ще изрита държавата ни през същата тази задна врата.
Като капак на всичко пак през този фатален петък ирландски съдия свири засада на Лисабонския договор. Свирката заглуши дори писъка за пъклен антииталианския заговор и вкисна футболната бира на целия европейски елит. Комисарят Барозу спешно насрочи Съвет, който да измисли:
а) как да отмени засадата;
б) как да издърпа съдийската свирка от устата на ирландците;
в) как да се подсигури тъй, че свирката никога вече да не попада в неподходяща уста.
Българският “мистър Пропър” официално съжали (неизвестно от чие име) за станалото и с облекчение взе да се готви за Съвета. Този път вождът на “дивия Югоизток” няма да се крие под масата. Този път всички ще сочат с пръст министър-председателя Кауън. Българската мафия вече не е проблем за съюза. (Вътрешният ни министър без друго не е чувал да има такава.) Ирландците обаче, които си позволяват да имат мнение, са проблем. Проблем са и тези, които им позволяват да имат мнение.
Но най-големият проблем е, че Европейската комисия (все още?) не е Чрезвичайна, а Сталин не е президент на ЕС. Не само цяла нация, но дори и отделен човек (бил той министър-председател) все още не могат да бъдат изчезнати, за да изчезнат и проблемите, които сервират. Поради което ЕС се спъва в поредната, а вероятно и най-голямата си житейска криза. Той вече е твърде голям, за да бъде управляван демократично. ЕС не e Швейцария и не може да позволи 1% от населението да сипе оцет в манджата, която нотабилите му забъркват на среднощни седенки. От самото си създаване си досега съюзът е един елитарен замисъл, който все по-често мрази да търси одобрение.
Може би с право - Лисабонският договор трябваше напр. да засили властта на Брюксел в отбраната и външната политика. Засега въпросите в тези области се решават с единодушие, но единодушие в общност от 6 държави се постига по един начин, а в съюз от 27 се постига по друг, т.е. не се постига. Различните данъчни и валутни режими също бодат очите на еврокрацията, но и там отделните държави имат право на вето. В резултат Икономическият и валутен съюз продължава да си броди като призрак из Европа, боядисан, разбира се не в червено, а в жълто-синьо.
Изходът е прост: повече управленска ефективност и по-малко демокрация. За нещастие на заклетите либерали, демократичната империя е понятие невъзможно. ЕС е съюз от стари нации и понятието “национален интерес” е пълно със смисъл. Националните интереси обаче могат да са толкова различни (виж Ирак или Косово), че единодушието не води доникъде. Следователно в някои случаи нечий интерес трябва да бъде смачкан. Швеция не иска да заменя кроната си с евро и вероятно най-добре знае защо. Трябва ли да бъде тормозена в името на единството? Лисабонската философия клони натам. Особено пък ако нарочената държава може да бъде тормозена. Впрочем това се случва и при сегашното равноправие. Австрия си изпати заради лукса да избере Йорг Хайдер за министър-председател, а Полша се видя в чудо когато опита (макар и по правилата) да защити търговския си интерес в Русия.
Същото обаче не може да се случи на Франция и Германия, дори и когато нарушават (!) всякакви правила. Какво тогава би станало, ако всички решения официално почнат да се вземат с мнозинство? Какво ще попречи на 26 страни-членки на ЕС в името на общия интерес да закрият 27-та такава? (Което със сигурност ще стане, ако ЕС приеме Турция в състава си в момент, в който българската държава се крепи на системи.) Прочее малките нации имат основание да се притесняват.
Което важи за нациите, важи и за хората в тях. Европарламентът отдавна иска повече законодателна власт с претенциите, че представлява пряко гражданите в управлението на съюза. Единствените(!) граждани, които имаха възможност да гласуват, а именно ирландските, занулиха въпросните претенции. Председателят Пьотеринг не случайно се обиди и заяви, че такива неща не се решават с допитване. Поне не с едно. Методът “референдуми до дупка” вече проработи при договорите от Ница (пак в Ирландия) и Маастрихт (в Дания). Когато пък французи и нидерландци изхвърлиха през вратата проекта за нещо като Конституция, същият беше вкаран обратно през прозореца на техните (че и на други) парламенти под формата на Лисабонски договор. Общото послание гласи: “Правото на мнение не е за всяка глава!” От името на избирателите евродепутатите могат да искат безумни заплати, безакцизно уиски и служебна виагра, но самите избиратели нямат право да се отърват от тях като фалшив диамант в короната на Брюкселската империя.
И правилно, твърде многото демокрация вреди. Наистина, ЕС официално все още е демократичен, но този пропуск може да бъде отстранен още в следващата редакция на Лисабонския договор. Който ирландците ще приемат, дори и ако се наложи да им го натикат като чорап в гърлото.

Ирландия влезе в ЕО през 1973 г. заедно с Великобритания, отчасти за да не загуби пазара на Обединеното кралство, отчасти защото членството в Общността в някакъв смисъл я изравнява политически с големия съсед (и завоевател). Забавното е, самите британци в началото водеха преговорите за членство на френски език, за да угодят на французите, които веднъж вече бяха спрели британската кандидатура. Ирландците обаче, които не страдат от любов към всичко английско, настояха техните преговори да се водят на английски език и по този начин спасиха съседското достойнство. Лично Тони Блеър припомни това обстоятелство при последното си посещение в Ирландия като министър-председател.
Келтската държава влезе в Общността като най-бедна, но за двайсетина години сътвори стопанско чудо, което я превърна в един от най-богатите членове в клуба. Критиците напомнят, че за годините на членство ирландците са получили 56 млрд.евро помощ и затова следва постоянно да се чувстват длъжници. Само че богатство на Ирландия дойде по три начина: Първо, европейските пари построиха инфраструктурата, при това без да бъдат окрадени, както при южноевропейските бедняци. Второ, самите ирландци заложиха дългосрочно на човешкия капитал, в т.ч. на образованието. И трето, към готовата инфраструктура и добре подготвена работна сила привлякоха много американски капитал – все пак в САЩ живеят 4 млн. ирландци, които милеят за родината си.
През 2001 г. ирландците отхвърлиха договора от Ница от страх, че той ще отнеме част от трудно извоюванaта им независимост. След увещания и поправки в тяхна полза келтите все пак приеха да гласуват “правилно”. Сега Комисията напира да повтори упражнението. Предстои да се види реакцията на хората, които мразят някой друг да им казва кое е правилно и кое не.