Nero burning NAPOLI или “мулти-култизъм” в пламъци

През 2005 и 2007 г. Франция се втрещи от барикадите на предградието Вилие-льо-Бел. Либералната преса тогава възпя бунта на второто поколение имигранти, благодарна все пак, че беснеещите подпалвачи на коли и кофи с боклук не стигнаха и до нейните офиси. Преди дни пък пламнаха циганските поселения в Неапол. Изглежда, че всъщност гори поредната единствено правилна утопия, тази за “мулти-културното общество”. Утопия, която омесва в едно всички цветове и религии и налага “вечна обич, вечна правда по света”, пълнейки при това джобовете с единна валута на син фон. Ако се вярва в нея, скоро полицейските двойки не само в Холивуд, но и в Париж, а и на Северния полюс ще включват Дейвид Бекъм и Наоми Кембъл (когато не е подпийнала).
Въпросът, дали “мулти-култи обществото” изобщо е възможно, е по-скоро вчерашен. Той води към киселото прозрение на Макс Фишер относно “гастарбайтерите” от 60-те години: “Едно си мислехме, друго се получи. Потърсихме работна сила, а вместо това дойдоха хора...” Следвоенната Западна Европа очакваше от алжирци, мароканци, бенгалци и турци да строят не барикади, а пътища, след което да се приберат обратно у дома, доволни от припечеленото.
Кризата от 1973 г. затегна кранчето, работата свърши, но противно на либералната теория “гостите” не се разотидоха, а повикаха при себе си цялата рода и се захванаха с производството на още “гости”. И с усвояването на социални помощи. Западноевропеецът се почувствува като собственик, повикал у дома си майстор да му нареди плочките, който след края на реденето нанася багажа си в дневната и обсебва кафеварката. После стана още по-лошо. Славната деколонизация трябваше да изгони белите господари от Азия и Африка, тъй че местните сами да си подредят живота. Деколонизацията обаче произведе Роберт Мугабе, Иди Амин и Бокаса Първи. Последният похапваше за вечеря собствените си поданици, а което не успяваше да изяде, складираше в хладилник. Останалите живи потърсиха спасение при бившите колонизатори. Разбира се, бягащите от въпросния хладилник са по-малко от тези, които, обратно, търсят хладилник, пълен обаче с благотворителност. Тъй улиците и футболните отбори на Лондон, Амстердам и Париж се оцветиха в “тути колори”. Либерализмът сметна, че и на Запад е дошло време “да разцъфнат сто цветя”, и позволи на всеки пришелец да пренесе собственото си Средновековие направо в Двадесети век, без да бръсне заварените обичаи. Тъй в центъра на Копенхаген, столицата на може би най-чистата европейска страна, поникна смрадливо и кресливо арабско гето, обичано само от местните Хелзинкски комитети.
Положението се усложни, когато второто поколение “гости” реши да напусне гетото и да се нанесе в шатото. Новите “унижени и оскърбени” са се потрудили единствено да се родят на френска, италианска или германска земя, но имат една Мечта. Турски кранист, гастарбайтер в Германия, я описва така: “Цял живот блъскам по строежите, искам дъщеря ми да стане адвокат и да печели големи пари”. Но засега това не става нито в Германия, нито в Италия. Белите християнски кореняци предлагат добре платени служби си само на себеподобни, на които се доверяват по силата на кръвното и културно родство. Това дразни неосъществените адвокати и те излизат на улицата, за да отварят работа на осъществените такива.
Обикновеният западноевропеец се дразни на свой ред, но доскоро не смееше сам да пъди пришълците. Това беше право на Льо Пен, на Йорг Хайдер и на веселяците от Влаамс блок. И на Ориана Фалачи, мир на праха й. В крайна сметка на италианците им дойде до гуша. На невъзможното им за опазване крайбрежие всеки ден пристигат нежелани гости от цялото Средиземноморие. Поне половината от тях минават през царството на един забавен полковник, който показа на наш гръб как владее изнудването. Армията от бивши индуси (главно от Румъния), която заля “ботуша” през последната година, препълни чашата и я разплиска из целия съюз.
Защото ставащото засяга всички. Засега съюзът няма обща имиграционна политика и всяка страна приема “гости” по собствени правила. Веднъж обаче попаднали в страна от Шенгенското споразумение, същите могат да щъкат из цялата зона като бълха в рицарска броня, в търсене на най-пълния хладилник. Затова Великобритания, Ирландия и Дания стоят настрани от споразумението, а Берлускони в момента мисли как да го опази от румънски (и български) граждани. Общото решение вече не търпи отлагане и то трябва да отчете и правото на всеки правнук на Лотар Първи или Карл Плешиви сам да избира кого да има за съсед. Разочароващо обаче за тези от нас, които чакат новината, че целият квартал “Столипиново” се е преселил в покрайнините на Вечния град.