“Има закон за певците: да умрат млади и да живеят много дълго (после)...”
Дийп Пърпъл
Тези дни отпътува към небето Петър Славов, барабанистът на ФСБ. Сега Петър седи върху някой райски облак над главите ни, заедно с Георги Минчев и Чочо Владовски. Тримата навярно пийват небесна бира и пишат музика за хора на ангелите. Те го могат. Те го заслужават.
От време на време обаче от този хор изпада по някой ангел. Заради грешна стъпка по небесния тротоар или по-вероятно заради грешно горно “до”. Не един ангел, а много. Долу вече е пълно с такива паднали ангели с посмачкана перушина. Те блеят жално по всички възможни телевизии, но пред една и съща простосмъртна публика. Публиката се подмокря отвсякъде и пуска в протегнатата им шапка по някой “есемес”. Тя вярва, че така ще им помогне да стъпят на “стълбата към небето”. Само че никой от тях не е Робърт Плант. Те не търсят пътя обратно към рая.
Не, те търсят “Ферари в цвят червен”. И ще го намерят, щом успеят да напълнят шапката. Въпросът е чия шапка. Може би тази на най-добрия? На този, който накрая успее да си изпее горното “до”? Нищо подобно. В Германия избират музикалните си идоли вече пет или шест пъти. Победителят получава всичките си десет минути слава. И толкова. Единайсетата минута е за следващия победител. Оборотът не може да спре. След шестия “идол” идва седми. И никой не помни името на петия. Няма за какво.
Търсим шапката на друг адрес: пак в Германия, февруари 2007. Рошава четиридесетгодишна дунда пърха пред журито, опакована в бонбонено-розови шорти и подпява: “Имам хубава коса, имам хубава коса... и другите ми работи са хубави!” Журито, начело с Дитер Болен, си запушва всички сетива, нацията си изпуска бирата от смях, а дундата печели любовта й, преди още състезанието да е започнало. И веднага осребрява славата си в рекламен клип. Заядливци подметнаха после, че всичко е постановка и дундата навярно е професионална комедийна актриса. Това не се доказа, пък и на кого му пука?
Звучи познато. Лани у нас един хлапак закла шест кокошки и също цъфна в рекламите. Тази година изпра нечии гащи, но всъщност погази свещеното правило: “Не излизай с един номер два пъти!” Затова пък тайфунът “Кен лий” брутално издуха и него, и цялата останала конкуренция. Ангелите останаха без перушина и мачът, едва започнал, вече само се доиграва. Това не е важно. Важното е, че шапката вече е пълна. Тази на продуцентите. Впрочем за да е пълна приликата, един вестник предположи, че тайфунът с нежното мултиетническо име също е постановка. Не е. Такъв гениален замисъл е по силите само на Уди Алън, но в условията на българския преход към общуване с четиристотин думи Уди Алън не е възможен. Интелектуалният и артистичен таван на нацията ни е Дългия. (Когато всъщност ни трябва Високия.) Така че теорията за заговора отпада. Нейде на Запад някой отдавна се е сетил, че стига само да тикнеш микрофон в устата на който и да е търсач на слава в брой и тайфунът сам ще се появи. При това ще надхвърли и въображението, и планираните приходи. Животът винаги е по-интересен и от най-шантавата измислица, защото за разлика от нея не е длъжен да е достоверен.
Както и музата не е длъжна да се съобразява с присъдите на мериносови журита. Тя се гнуси от паднали ангели и поначало не обикаля по конкурси, защото има по-важна работа: Да брои “дупките в обувките” на Бон Скот. Да напие чая на Висоцки, "да поседи малко и да си тръгне". Или да влезе през прозореца при Чочо Владовски. (За тези които не знаят - Чочо някога беше най-богатият човек на Земята. Той имаше нещо несравнимо по-голямо от Ферари: “един прозорец и безброй звезди”.)
Дийп Пърпъл
Тези дни отпътува към небето Петър Славов, барабанистът на ФСБ. Сега Петър седи върху някой райски облак над главите ни, заедно с Георги Минчев и Чочо Владовски. Тримата навярно пийват небесна бира и пишат музика за хора на ангелите. Те го могат. Те го заслужават.
От време на време обаче от този хор изпада по някой ангел. Заради грешна стъпка по небесния тротоар или по-вероятно заради грешно горно “до”. Не един ангел, а много. Долу вече е пълно с такива паднали ангели с посмачкана перушина. Те блеят жално по всички възможни телевизии, но пред една и съща простосмъртна публика. Публиката се подмокря отвсякъде и пуска в протегнатата им шапка по някой “есемес”. Тя вярва, че така ще им помогне да стъпят на “стълбата към небето”. Само че никой от тях не е Робърт Плант. Те не търсят пътя обратно към рая.
Не, те търсят “Ферари в цвят червен”. И ще го намерят, щом успеят да напълнят шапката. Въпросът е чия шапка. Може би тази на най-добрия? На този, който накрая успее да си изпее горното “до”? Нищо подобно. В Германия избират музикалните си идоли вече пет или шест пъти. Победителят получава всичките си десет минути слава. И толкова. Единайсетата минута е за следващия победител. Оборотът не може да спре. След шестия “идол” идва седми. И никой не помни името на петия. Няма за какво.
Търсим шапката на друг адрес: пак в Германия, февруари 2007. Рошава четиридесетгодишна дунда пърха пред журито, опакована в бонбонено-розови шорти и подпява: “Имам хубава коса, имам хубава коса... и другите ми работи са хубави!” Журито, начело с Дитер Болен, си запушва всички сетива, нацията си изпуска бирата от смях, а дундата печели любовта й, преди още състезанието да е започнало. И веднага осребрява славата си в рекламен клип. Заядливци подметнаха после, че всичко е постановка и дундата навярно е професионална комедийна актриса. Това не се доказа, пък и на кого му пука?
Звучи познато. Лани у нас един хлапак закла шест кокошки и също цъфна в рекламите. Тази година изпра нечии гащи, но всъщност погази свещеното правило: “Не излизай с един номер два пъти!” Затова пък тайфунът “Кен лий” брутално издуха и него, и цялата останала конкуренция. Ангелите останаха без перушина и мачът, едва започнал, вече само се доиграва. Това не е важно. Важното е, че шапката вече е пълна. Тази на продуцентите. Впрочем за да е пълна приликата, един вестник предположи, че тайфунът с нежното мултиетническо име също е постановка. Не е. Такъв гениален замисъл е по силите само на Уди Алън, но в условията на българския преход към общуване с четиристотин думи Уди Алън не е възможен. Интелектуалният и артистичен таван на нацията ни е Дългия. (Когато всъщност ни трябва Високия.) Така че теорията за заговора отпада. Нейде на Запад някой отдавна се е сетил, че стига само да тикнеш микрофон в устата на който и да е търсач на слава в брой и тайфунът сам ще се появи. При това ще надхвърли и въображението, и планираните приходи. Животът винаги е по-интересен и от най-шантавата измислица, защото за разлика от нея не е длъжен да е достоверен.
Както и музата не е длъжна да се съобразява с присъдите на мериносови журита. Тя се гнуси от паднали ангели и поначало не обикаля по конкурси, защото има по-важна работа: Да брои “дупките в обувките” на Бон Скот. Да напие чая на Висоцки, "да поседи малко и да си тръгне". Или да влезе през прозореца при Чочо Владовски. (За тези които не знаят - Чочо някога беше най-богатият човек на Земята. Той имаше нещо несравнимо по-голямо от Ферари: “един прозорец и безброй звезди”.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар