Музика в брой

“...социалната помощ не стига дори да нахраня котката си”, Бон Скот, АС/DC, (“Неплатежоспособен блус”[1])

Бон Скот изпя горния цитат преди 30 години. Оттогава изтече твърде много бира. За социално слабите котки и кучета (както и за опашатковците от клана “Мустачкови”) вече се грижи ”Енимъл планет”. Самият Скот отдавна е в Рая. (Всъщност не точно там, не му прилича да мяучи псалми. Навярно пее рок между две водки с портокалов сок в отсрещното заведение. “Не е толкова зле да се озовеш в Ада”[2], нали помните?) Но ако не беше избързал толкова, гласът на АС/DC щеше да доживее “Великата търговска революция”. Тази, след която никой музикант вече не ходи със скъсани обувки.
Елвис, “Бийтълс” и “чудовищата на рока” създадоха “музиката за душата”. Тя носеше и пари, но само като страничен ефект. Розовият кадилак беше играчка, паднала случайно през дупка в чувала на Дядо Мраз. (Нищо чудно, че Елвис върна кадилака обратно.) После “музиката за душата” продаде собствената си душа на собственика на бара, в който днес навярно пее Бон Скот. За добри пари. Тъй музиката стана стока и развлекателните шамани изваяха от кал и суета свраките от “Спайс гърлс”.
Само че когато стока “А” влезе във фаза “зрялост”, стока “Б” трябва да влезе във фаза “растеж”. Иде ред на... “Пепър бойс”? Или “Солти кидс”? Поточната линия няма почивка. Виктория е съпруга на нордически сладуран, който продава крем за бръснене по трудния начин – разхожда футболни обувки по тревата на “L.A.Galaxy Stadium”. Някой помни ли обаче нейна песен? Въпросът е нахален – никой не помни дори носителите на “Грами” за 2007 г. Важни са следващите. Измислените звезди са оборотни като вестници. И качеството им е такова.
В наше село пък въпросното качество лежи направо на морското равнище. Което от своя страна е по-ниско от всяко друго морско равнище. Преди година селото се обиди на световната прогресивна общественост, която не се захласна по нашенската “Вода”. “Гола вода”, в интерес на истината. Възторжено блъскане по барабани, прекъсвано ни в клин ни в ръкав от кръшни момински подписквания. Политически коректно “етно” и толкова. В една политически коректна и музикално импотентна “Евровизия”, която слуша сама себе си и вече 34 години се озърта за новите Агнета и Анифрид. Само че то не става с гласуване, т.е. става не повече от веднъж.
Не става и с маркетингови трикове. Преди години няколко тарикатчета се сетиха, че у нас още никой не е псувал в микрофона. Съзряха пазарна ниша и я завзеха. Роди се явлението “Хиподил”, чиито творческите сили стигнаха колкото да преведе едно иначе сносно чуждо парче на шопски език. За жалост обществеността плаща за псувните в микрофона до време, а шопи, които не могат да казват “л”, има и на Женския пазар. Тогава идват на помощ телевизионните забави в реално време, в съпровода на “Дудук бенд” - по същество социални програми за шепа можещи и глутница неможещи, но преди всичко искащи “айдъли”. Погледите на които са сведени надолу. Гледат към джоба на съзнателно отгледания среден простозавър и търсят там половин милион. А може би не смеят да вдигнат очи нагоре от срам. Защото ще видят там горе, застанала недостижимо високо, 70 годишната Лили Иванова.
[1] “… cant even feed my cat on social security”, “Down Payment Blues”
[2] “Hell Ain’t A Bad Place To Be”