Тибетците пак напомниха на света, че не се чувстват удобно под покрива на Поднебесната империя. Разтропани телевизии извадиха от килера лентите “7 години в Тибет” и “Кундун”. В това време зрителите търсеха връзка с Косовската главоблъсканица и се чудеха дали любовта на ЕС към човешките права стига до Хималаите. Чудеха се също доколко е прав Фукуяма да сравнява съюза с търговец, толкова дебел, че вече не може да запаши меча си. За честта на същия този меч ЕС почти повдигна въпроса за Тибет в Съвета по човешки права на ООН, но се отказа, след като Китай получи съчувствие от правовите държави Алжир, Куба, Пакистан, Шри Ланка и Зимбабве. Общата външна политика на съюза пак се сведе до пристъпване от крак на крак и подбутване в смисъл “Аз не мога, ти кажи!” На председателя на ЕП Пьотеринг се падна да предложи бойкот на Олимпийските игри. Жак Рох обаче набързо го скастри. Изглежда не е грешно (освен ако не си Бате) “да купиш игрите”, стига да успееш после да ги продадеш. (Но не и да ги бойкотираш при сегашните неустойки.) В Лондон Саркози също намекна за бойкот, но Гордън Браун не даде и да се издума. Единствено Вацлав Клаус и Доналд Туск отписаха олимпийската церемония. Полша даже ще настоява ЕС да накаже китайците, примерно чрез отрязване от европейския пазар и чрез спиране на оръжейните доставки. Но и самите поляци не вярват това да стане. Защото откакто Дън Сяопин позволи на капиталистическите котки да ловят мишки в Китай, същите не позволяват човешките права да им бъркат в кесията. Касапницата на площад “Тянанмън” през 1989 г. разсея илюзията, че и Китай, подобно на Съветския съюз, смята да се самоубива чрез демокрация. Оттогава западноевропейците търсят там единствено отговор на задачата “един милиард подмишници търсят дезодоранти”, изказвайки от дъжд на вятър служебно съчувствие към остатъчните дисиденти.
Всъщност китайските пари не миришат, дори и когато не е ясно кои точно пари са китайски. След като комунистически Китай избута Тайван от мястото му в ООН през 1971 г., страните от днешен ЕС приеха “политиката на един Китай“ и скъсаха отношения с острова, признат в момента от само 23 страни. От двайсетина години вече същият остров е либерална, добре управлявана демокрация (по едно време на трето място в света по обем на златните си резерви), която отказва да стане част от империята на ККП. За разлика от косовския случай обаче ЕС и не помисля да помага на тайванците в търсене на международно признаване. Иначе няма нищо против да прави сделки с държавата, която според него не съществува: Тайван е десетият по обем търговския партньор на съюза, като търгуваните стоки и услуги достигат 35 млрд. €. Дефицитът на ЕС е близо 11 млрд., а ако някой се чуди откъде идва този дефицит, нека си спомни, че Assus е тайванско предприятие. Затова на Тайван е “позволено” да членува в СТО като “самостоятелна митническа територия”. Стане ли дума обаче за това, че Китай гледа на Тайван, така както Сърбия гледа (все още) на Косово, ЕС си измива ръцете с проповеди за “мирно решаване чрез диалог”.
За повече на съюза му липсва кураж. Китай вече има ядрено оръжие и собствен космонавт, и което е по-важно, подмишниците вече са милиард и триста милиона. Империята е вторият по значение търговски партньор на ЕС, а обменът е скочил 2,5 пъти за последните седем години. През 2006 г. са изтъргувани стоки и услуги за 255 млрд. €. Китайският износ за ЕС надхвърля вноса със 128 млрд., а капиталите се движат в обратната посока: средно 4 млрд.$ на година, или 35 млрд.$ общо. При това на движението не му се вижда краят. С евтината (почти робска) работна ръка и все по-добрата инфраструктура “просветената”, уж комунистическа, диктатура предлага превъзходни условия за ТНК, които изнасят там производства с голям разход на труд. По тази схема EADS (собственикът на Airbus) оцеля във войната с Boeing, а германските машиностроителни фирми увеличиха износа си за китайския пазар до 6 млрд. € годишно. Евтините китайски стоки пък правят европейските потребители щастливи. Дори и в бедна България вече можеш да си купиш телевизор с една заплата.
Стига, разбира се, заплатата да я има, защото вносът на китайски стоки върви заедно с вноса на безработица. Китайските платове и готови облекла вече унищожиха третия (доскоро) по големина отрасъл в стопанството на съюза, след като в началото на 2005 г. изтече срокът на споразумението за текстила в СТО. (През август 2005 г. цели 350 млн.бройки китайски дрехи бяха “арестувани” в пристанищата, тъй като годишната квота за вноса вече беше изпълнена.) Покрай текстила не личи много, че китайските предприятия разполагат и с високи технологии, в т.ч. собствено производство. Китайски, европейски и американски университети произвеждат китайски инженери и учени на конвейр. Поради което през 2004 г. Китай изпревари САЩ като световен износител на информационни продукти. През следващата година китайската фирма Lenovo изкупи цялото компютърно производство на IBM и стана трети в света производител на компютри, а пак китайската TCL вече е най-големият производител на телевизори. В Германия със страх очакват пришествието на новото поколение леки коли “с дръпнати очи” и знаят защо: в областта Шварцвалд живеят няколко поколения майстори на часовници, но от няколко години майсторите се хранят само от спомени, а пазарът е оставен на китайската конкуренция.
Все пак всичко опира до гледната точка: за времето между 2000 и 2005 г. доходите на германските работници пораснаха само с 2%, но печалбите на собствениците и възнагражденията на фирмените управители скочиха със 70%. При положение че в западните провинции на Китай все още има 200 млн. чифта свободни ръце, схемата няма да се промени скоро. Затова европейският делови и политически елит обича Китай в ролята му на златна кокошка, вместо на дракон, който плюе огън ако го дръпнеш за опашката. А от тибетците няма какво да се изстиска. Най-много още един сюжет за филм.
Всъщност китайските пари не миришат, дори и когато не е ясно кои точно пари са китайски. След като комунистически Китай избута Тайван от мястото му в ООН през 1971 г., страните от днешен ЕС приеха “политиката на един Китай“ и скъсаха отношения с острова, признат в момента от само 23 страни. От двайсетина години вече същият остров е либерална, добре управлявана демокрация (по едно време на трето място в света по обем на златните си резерви), която отказва да стане част от империята на ККП. За разлика от косовския случай обаче ЕС и не помисля да помага на тайванците в търсене на международно признаване. Иначе няма нищо против да прави сделки с държавата, която според него не съществува: Тайван е десетият по обем търговския партньор на съюза, като търгуваните стоки и услуги достигат 35 млрд. €. Дефицитът на ЕС е близо 11 млрд., а ако някой се чуди откъде идва този дефицит, нека си спомни, че Assus е тайванско предприятие. Затова на Тайван е “позволено” да членува в СТО като “самостоятелна митническа територия”. Стане ли дума обаче за това, че Китай гледа на Тайван, така както Сърбия гледа (все още) на Косово, ЕС си измива ръцете с проповеди за “мирно решаване чрез диалог”.
За повече на съюза му липсва кураж. Китай вече има ядрено оръжие и собствен космонавт, и което е по-важно, подмишниците вече са милиард и триста милиона. Империята е вторият по значение търговски партньор на ЕС, а обменът е скочил 2,5 пъти за последните седем години. През 2006 г. са изтъргувани стоки и услуги за 255 млрд. €. Китайският износ за ЕС надхвърля вноса със 128 млрд., а капиталите се движат в обратната посока: средно 4 млрд.$ на година, или 35 млрд.$ общо. При това на движението не му се вижда краят. С евтината (почти робска) работна ръка и все по-добрата инфраструктура “просветената”, уж комунистическа, диктатура предлага превъзходни условия за ТНК, които изнасят там производства с голям разход на труд. По тази схема EADS (собственикът на Airbus) оцеля във войната с Boeing, а германските машиностроителни фирми увеличиха износа си за китайския пазар до 6 млрд. € годишно. Евтините китайски стоки пък правят европейските потребители щастливи. Дори и в бедна България вече можеш да си купиш телевизор с една заплата.
Стига, разбира се, заплатата да я има, защото вносът на китайски стоки върви заедно с вноса на безработица. Китайските платове и готови облекла вече унищожиха третия (доскоро) по големина отрасъл в стопанството на съюза, след като в началото на 2005 г. изтече срокът на споразумението за текстила в СТО. (През август 2005 г. цели 350 млн.бройки китайски дрехи бяха “арестувани” в пристанищата, тъй като годишната квота за вноса вече беше изпълнена.) Покрай текстила не личи много, че китайските предприятия разполагат и с високи технологии, в т.ч. собствено производство. Китайски, европейски и американски университети произвеждат китайски инженери и учени на конвейр. Поради което през 2004 г. Китай изпревари САЩ като световен износител на информационни продукти. През следващата година китайската фирма Lenovo изкупи цялото компютърно производство на IBM и стана трети в света производител на компютри, а пак китайската TCL вече е най-големият производител на телевизори. В Германия със страх очакват пришествието на новото поколение леки коли “с дръпнати очи” и знаят защо: в областта Шварцвалд живеят няколко поколения майстори на часовници, но от няколко години майсторите се хранят само от спомени, а пазарът е оставен на китайската конкуренция.
Все пак всичко опира до гледната точка: за времето между 2000 и 2005 г. доходите на германските работници пораснаха само с 2%, но печалбите на собствениците и възнагражденията на фирмените управители скочиха със 70%. При положение че в западните провинции на Китай все още има 200 млн. чифта свободни ръце, схемата няма да се промени скоро. Затова европейският делови и политически елит обича Китай в ролята му на златна кокошка, вместо на дракон, който плюе огън ако го дръпнеш за опашката. А от тибетците няма какво да се изстиска. Най-много още един сюжет за филм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар