Барелът с нефт, на който седи прогресивното човечество, вече опасно се клати. Спекулантите залагат на цена 200 $ за декември 2008, след като търговията достигна 100 $ по-рано от очакваното. Движението на цените за изминалите 50 години и делът на нефта в потреблението на енергия (38%) показват, че сме в криза, макар все още да избягваме самата дума - не рисувай дявола на стената, той и сам ще дойде. Графиките напомнят за 1980 г., когато за последен път кранчето пресъхва опасно, а нефтът тече с цвят червен.
Всъщност нефтът червенее от момента, в който технологиите за проучване, сондаж и пречистване правят печалбите в отрасъла сигурни, а жълтокафявата течност замества кръвта в артериите на световното стопанство. Оттогава кризите задължително вървят с кръвопускане, във всякакъв смисъл. През 1951 г., иранците първи опитват да договорят по-изгодни за себе си условия на концесия с Англо-иранската нефтена компания, A.I.O.C. Но още е много рано. Правителството на Великобритания скача в защита на частното предприятие, в чийто капитал участва. Притичват се САЩ и с едната ръка помагат на преговорите, а след провала им, с другата ръка организират преврат, който решава въпроса за 25 години напред. Премиерът Мосадък си отива от политиката и влиза в историята, макар и като епизодичен герой. Властта остава в ръцете на «царя на царете» Мохамад Реза Пахлави. До криза не се стига, а кръвопускането остава само в иранските граници. Но духът в бутилката успява да разклати тапата й.
Друг исторически герой с пустинен поглед му помага да излезе окончателно навън. Американският агент Муамар Кадафи взема властта в Либия през 1969 г. (след преврат, естествено), с главната цел да лази по нервите на възпитателите си. Западът вече е в наркотична зависмост от нефта (който в Либия е изобилен), а олигополът на «7-те сестри»[1] се пропуква заради новите малки маймунки, напиращи да счупят клона. Полковникът налага на неизвестната дотогава “Oxidental petroleum” нови концесионни условия: по-висока цена на нефта, по-голям дял на либийската държава в печалбите, повече отчисления в държавния бюджет (royalties). Както Кадафи предвижда, никой не си мърда пръстта да спасява дребния навлек в отрасъла и окачената на стената пушка най-после гръмва. Създаденият още през 1960 г. картел ОРЕС[2] добива кураж да иска преговори и да диктува условия. Впрочем с право. Според споменатият “цар на царете” (и голям приятел на Запада), няма логика цените на внасянитe в Иран жито, захар и цимент, но също така и смазочни масла и прочее нефтени (!) продукти да скачат с 300%, а цената на нефта да не помръдва. Приятелството си е приятелство, но не само сиренето е с пари. Между декември 1970 г. и октомври 1973 г. цената на персийския нефт скача от 1,80 $ на 2,49 $ на барел. Страните, които притежават кладенчета, вече прибират 55% от печалбите, а из залите за преговори тръгва призракът на национализацията.
Октомврийската война от 1973 г. идва в много подходящ момент. В началото й за първи път Израел търпи поражения от арабски войски, докато в същото време във Виена ОРЕС се чуди как да се отметне от наложените от самия него договорни условия, за да изкопчи още по-добри. За късмет Израел се окопитва със западна помощ и обръща сирийците и египтяните в бягство. Кръвопускането този път е голямо и международно. То е чуден повод за арабското поделение на картела да зареже преговорите и да вдигне цените на нефта четирикратно, като “наказание за лошите империалисти”.
Така за два месеца персийският нефт стига “фантастичните” 11,65 $ и отключва втората за 20.в. голяма световна криза. Бензиностанциите в САЩ и Западна Европа се сдобиват с опашки, бюрата за безработни също. Инфлацията тръгва нагоре, а авторитетът на кейнсианството – в обратната посока. Следвоенният модел на развитие си отива - фалират не отделни предприятия, а цели отрасли. Във Великобритания, родината на класическата тежка промишленост, изчезва понятието “Шефилдска стомана”, а вместо това се завърта филмът “Време за мъже”. Свръхзвуковият “Конкорд” още приживе се превръща в паметник на самия себе си, а пестеливият “Голф” на “Фолксваген” избутва американските производители на шосейни кръстосвачи. В пристъп на паника европейските страни въвеждат малоумното “лятно” часово време. (Иначе чудесният повод Израел междувременно е оставен на мира, а най-потърпевши от арабската солидарност се оказват бедните арабски държави, които си нямат кладенчета!) В настъпилата суматоха САЩ опитват да организират контракартел на потребителите и дори са готови да сложат на преговорната маса самолетоносачи. Западноевропейците обаче избират тактиката на поединично умилкване пред нефтените шейхове, и така до другата криза.
Когато през септември 1980 г. главорезите Садат и Хомейни се хващат за брадите в следващото (и то грамадно!) кръвопускане, персийският нефт стига 41,00 $ на барел, колкото светът окончателно да се прости със златното време, в което шише с лимонада струва повече от шише с бензин. Страницата, отворена през 1973 г., се затваря. Който си е научил урока, научил. Япония залага на производства, които изискват малко суровини и енергия и много мозък, като електрониката. В резултат става втората икономика в света. Американците разработват през 80-те години технологиите, които ще ги вкарат в информационната ера и щастливото за тях десетилетие на Клинтън. Социализмът тръгва към фалит, а китайците предпазливо допускат, че капиталистическата котка лови мишките по-добре. Британци, холандци и норвежци решават да не делят с никого кладенчетата си в Северно море, а в основата на Енергийната политика на ЕС за векове напред заляга свещения принцип “Спасявай се поединично!”
Българският случай би бил забавен, ако не ни засягаше пряко. Ценообразуването в СИВ следваше световните цени с пет години закъснение и между 1980 и 1985 г. страната ни внасяше до 10 млн. т (!) нефт на съветски цени и после го изнасяше на световни. Стигаше се дотам съветският нефт да мине през нашите ръце на път за турските нефтозаводи, за да захрани накрая корабите на Шести американски флот в Средиземно море. Когато цените се обърнаха наопаки, излезе че спечелените пари са прахосани за внос на леща и лук или за безумни промишлени начинания, а една част просто са турени под миндера в подготовка за 10. ноември.
А какво прави днешна България, докато кръвта тече в Ирак и Афганистан и цената й гони 200 $? Просто кара таратайка с цвят червен и мечтае да бъде изкушена на някой остров. Задръстванията растат успоредно с цената на бензина, расте и търговският дефицит, докато се чудим дали уважаваме Путин или не го уважаваме. Дефицитът расте, а правителството щастливо харчи някакви милиард и двеста, за да има къде да караме таратайката. (Важното е, че вече харчи не на братовчедски, а само на братски принцип.) Подарява на конкуренцията готова атомна централа и любезно я кани да му построи нова, ако може пет пъти по-скъпа. Явно е време и ние да разработим стратегия за производства с малко суровини и енергия и много мозък. Но откъде толкова мозък?
[1] Standard Oil of New Jersey (Esso), Royal Dutch Shell, Anglo-Iranian Oil Company (ВР), Standard Oil of New York (Mobil), Gulf Oil, TexacoTexaco
[2] Иран, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Венецуела
Всъщност нефтът червенее от момента, в който технологиите за проучване, сондаж и пречистване правят печалбите в отрасъла сигурни, а жълтокафявата течност замества кръвта в артериите на световното стопанство. Оттогава кризите задължително вървят с кръвопускане, във всякакъв смисъл. През 1951 г., иранците първи опитват да договорят по-изгодни за себе си условия на концесия с Англо-иранската нефтена компания, A.I.O.C. Но още е много рано. Правителството на Великобритания скача в защита на частното предприятие, в чийто капитал участва. Притичват се САЩ и с едната ръка помагат на преговорите, а след провала им, с другата ръка организират преврат, който решава въпроса за 25 години напред. Премиерът Мосадък си отива от политиката и влиза в историята, макар и като епизодичен герой. Властта остава в ръцете на «царя на царете» Мохамад Реза Пахлави. До криза не се стига, а кръвопускането остава само в иранските граници. Но духът в бутилката успява да разклати тапата й.
Друг исторически герой с пустинен поглед му помага да излезе окончателно навън. Американският агент Муамар Кадафи взема властта в Либия през 1969 г. (след преврат, естествено), с главната цел да лази по нервите на възпитателите си. Западът вече е в наркотична зависмост от нефта (който в Либия е изобилен), а олигополът на «7-те сестри»[1] се пропуква заради новите малки маймунки, напиращи да счупят клона. Полковникът налага на неизвестната дотогава “Oxidental petroleum” нови концесионни условия: по-висока цена на нефта, по-голям дял на либийската държава в печалбите, повече отчисления в държавния бюджет (royalties). Както Кадафи предвижда, никой не си мърда пръстта да спасява дребния навлек в отрасъла и окачената на стената пушка най-после гръмва. Създаденият още през 1960 г. картел ОРЕС[2] добива кураж да иска преговори и да диктува условия. Впрочем с право. Според споменатият “цар на царете” (и голям приятел на Запада), няма логика цените на внасянитe в Иран жито, захар и цимент, но също така и смазочни масла и прочее нефтени (!) продукти да скачат с 300%, а цената на нефта да не помръдва. Приятелството си е приятелство, но не само сиренето е с пари. Между декември 1970 г. и октомври 1973 г. цената на персийския нефт скача от 1,80 $ на 2,49 $ на барел. Страните, които притежават кладенчета, вече прибират 55% от печалбите, а из залите за преговори тръгва призракът на национализацията.
Октомврийската война от 1973 г. идва в много подходящ момент. В началото й за първи път Израел търпи поражения от арабски войски, докато в същото време във Виена ОРЕС се чуди как да се отметне от наложените от самия него договорни условия, за да изкопчи още по-добри. За късмет Израел се окопитва със западна помощ и обръща сирийците и египтяните в бягство. Кръвопускането този път е голямо и международно. То е чуден повод за арабското поделение на картела да зареже преговорите и да вдигне цените на нефта четирикратно, като “наказание за лошите империалисти”.
Така за два месеца персийският нефт стига “фантастичните” 11,65 $ и отключва втората за 20.в. голяма световна криза. Бензиностанциите в САЩ и Западна Европа се сдобиват с опашки, бюрата за безработни също. Инфлацията тръгва нагоре, а авторитетът на кейнсианството – в обратната посока. Следвоенният модел на развитие си отива - фалират не отделни предприятия, а цели отрасли. Във Великобритания, родината на класическата тежка промишленост, изчезва понятието “Шефилдска стомана”, а вместо това се завърта филмът “Време за мъже”. Свръхзвуковият “Конкорд” още приживе се превръща в паметник на самия себе си, а пестеливият “Голф” на “Фолксваген” избутва американските производители на шосейни кръстосвачи. В пристъп на паника европейските страни въвеждат малоумното “лятно” часово време. (Иначе чудесният повод Израел междувременно е оставен на мира, а най-потърпевши от арабската солидарност се оказват бедните арабски държави, които си нямат кладенчета!) В настъпилата суматоха САЩ опитват да организират контракартел на потребителите и дори са готови да сложат на преговорната маса самолетоносачи. Западноевропейците обаче избират тактиката на поединично умилкване пред нефтените шейхове, и така до другата криза.
Когато през септември 1980 г. главорезите Садат и Хомейни се хващат за брадите в следващото (и то грамадно!) кръвопускане, персийският нефт стига 41,00 $ на барел, колкото светът окончателно да се прости със златното време, в което шише с лимонада струва повече от шише с бензин. Страницата, отворена през 1973 г., се затваря. Който си е научил урока, научил. Япония залага на производства, които изискват малко суровини и енергия и много мозък, като електрониката. В резултат става втората икономика в света. Американците разработват през 80-те години технологиите, които ще ги вкарат в информационната ера и щастливото за тях десетилетие на Клинтън. Социализмът тръгва към фалит, а китайците предпазливо допускат, че капиталистическата котка лови мишките по-добре. Британци, холандци и норвежци решават да не делят с никого кладенчетата си в Северно море, а в основата на Енергийната политика на ЕС за векове напред заляга свещения принцип “Спасявай се поединично!”
Българският случай би бил забавен, ако не ни засягаше пряко. Ценообразуването в СИВ следваше световните цени с пет години закъснение и между 1980 и 1985 г. страната ни внасяше до 10 млн. т (!) нефт на съветски цени и после го изнасяше на световни. Стигаше се дотам съветският нефт да мине през нашите ръце на път за турските нефтозаводи, за да захрани накрая корабите на Шести американски флот в Средиземно море. Когато цените се обърнаха наопаки, излезе че спечелените пари са прахосани за внос на леща и лук или за безумни промишлени начинания, а една част просто са турени под миндера в подготовка за 10. ноември.
А какво прави днешна България, докато кръвта тече в Ирак и Афганистан и цената й гони 200 $? Просто кара таратайка с цвят червен и мечтае да бъде изкушена на някой остров. Задръстванията растат успоредно с цената на бензина, расте и търговският дефицит, докато се чудим дали уважаваме Путин или не го уважаваме. Дефицитът расте, а правителството щастливо харчи някакви милиард и двеста, за да има къде да караме таратайката. (Важното е, че вече харчи не на братовчедски, а само на братски принцип.) Подарява на конкуренцията готова атомна централа и любезно я кани да му построи нова, ако може пет пъти по-скъпа. Явно е време и ние да разработим стратегия за производства с малко суровини и енергия и много мозък. Но откъде толкова мозък?
[1] Standard Oil of New Jersey (Esso), Royal Dutch Shell, Anglo-Iranian Oil Company (ВР), Standard Oil of New York (Mobil), Gulf Oil, TexacoTexaco
[2] Иран, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Венецуела
Няма коментари:
Публикуване на коментар