Скитането между хладилниците на магазините вече е опасно за купувачите с високо кръвно. Четвъртинка масло, предимно германско – 4.50 лв. Сирене “Гауда”, пак германско – 10.45 лв. за килограм. Сирене “Ементал” – 12.80 лв. Някъде между тях кашкавал “Витоша” (нашенски). Само десет и шейсет! В интерес на истината има и сирене за тридесет и един лева. Но не търсете такова за три. Няма и вече няма да има. Има колкото щете бяло саламурено за 6.40 лв., но мястото му е на лавиците с надпис “Донаправи си сам!” Върви с инструкция как да го складираме и колко време да чакаме да узрее. Добре дошли на общия Европейски млечен пазар!
На който, съдейки по всичко, нашите производители нямат място. На пръв поглед странно, защото според ЕК през следващите 7 години в ЕС се задава недостиг от 8 млн.т. мляко. Вместо да се радват обаче нашите каубои точат ножовете и гледат лошо едновременно към гушата на земеделския министър и към кравите. (На тях поне няма да им е за първи път.) В момента изкупната цена на млякото е 50 стотинки и доникъде не стига. Оттук нататък почват загадките. Магазините продават литър смес от вода и млечен прах в шарена кутийка не, да речем, за шейсет ст., а за лев и шейсет. За килограм обикновено сирене трябват четири литра мляко, сиреч два лева. Къде тогава отиват разликите? В последните години в мандрите влезе скъпа техника, която Евросъюзът ни задължи да купим от него като условие за членство. Добре, не сме против хигиената, никой не иска да умира, нито от птичи грип, нито от млечен. Само че техниката трябва да се изплаща, нищо че част от цената й мина за сметка на пак на съюза по програма SAPARD. Излиза, че вдигането на цената на суровината окончателно ще превърне родния кашкавал в закуска за шампиони и мутреси, а простолюдието ще трябва да търси истината за прехода в дупките на ементала.
Впрочем и създателите на ементал биха се хванали за ножовете, ако изпаднат в същото положение. За да не се стига дотам в ЕО от началото на 60-те години раздават помощи на фермерите и постилат Европейския Млечен път с най-добри намерения. Вследствие на което през 1968 година пониква първата в историята “ръкотворна” планина от излишни 280 000 т. евромасло. Планината расте и създава ядове, затова през 1984 г. Съветът на министрите слага граници: всяка страна получава квота, равна на 90% от производството й за предходната година. Всеки литър мляко от квотата получава помощ, но всеки литър отгоре влече със себе си глоба. Квотите се разпределят вътре в страната между производителите, дори се търгуват между тях, а те сами решават дали да рискуват с глобата, равна на цената на литър мляко плюс 25% отгоре. С тази простичка схема планината от масло наистина изчезва и към 1999 г. ЕС за първи път допуска еретичната мисъл за пазарно ценообразуване в сектора. Бързата работа, разбира се, е срам за майстора и засега квотите остават до 2015 г., а ръстът в търсенето на млечни изделия налага от време на време предоговаряне на националните квоти, при което между братчета и сестричета в сговорната еврокъща почва бясно скубане на плитки и перчеми.
Къде сме ние? Както обикновено висим с един крак на стъпалото на последния вагон на влака. Когато Източна Европа влизаше в ЕС, най-големите караници бяха за помощите за селското стопанство. През декември 1999 в Копенхаген войнствените панове дори заплашиха да развалят празника, ако съюзът не развърже още кесията. Накрая Полша получи квота от девет и половина млн.т, почти колкото Италия. Като цяло обаче новите страни-членки, в които живее една трета от новия съюз, произвеждат едва 16% от млякото му, а фермерите им почнаха с една четвърт от помощите на западните конкуренти, с обещание към 2013 г. да се изравнят с тях. Междувременно баварските мандри свикнаха да купуват чешки млечен прах и да изнасят за Чехия сирене. Печалбите не се разпределят по равно, но в либералния речник срещу думата “справедливост” стои знакът “???”.
Ние се движим по същата схема, с три години закъснение, а българската квота е 998 580 т, два пъти по-малко от Унгария и малко повече от Гърция. Колкото е договорено - толкова, в края на краищата Кунева не е полякиня. Въпросът е, че докато дойде нашата четвъртинка от помощи българската крава пак ще изиграе главната роля в знаменития филм на Доньо Донев. Затова и фермерите искат от министър Кабил 50 ст. помощ на литър и 600 лв. пенсия на чифт рога годишно. Идеята държавата да помогне не е либерална, но също така не е и лоша. Лошото е, че ЕС не разрешава лесно такива помощи и държавата има право да помага само толкова, колкото е помагала и преди 2007 г., т.е. почти никак. Вярно е, че ако има желание има и начин. Но пък няма пари. Не се озъртайте към онези милиард и двеста милиона. Те са джобните пари на правителството и са за друго. (Не е важно за какво.) Не вярвайте също, ако Ви кажат, че същото това правителство дава сто милиона помощи за тютюн. Този слух е плод на лоша коалиционна култура.
За каубоите има 11 милиона. Толкоз. Нищо, но от сърце! С тези пари кравите все ще се хванат за зеленото, а ако през май тревата по пасищата не стигне, могат да заповядат в София и да опасат градинката пред Министерски съвет. Но и да не я опасат, все тая. Шопската салата в правителствения стол вече се прави с датско бяло саламурено сирене. И по-вкусно, и по-евтино.
На който, съдейки по всичко, нашите производители нямат място. На пръв поглед странно, защото според ЕК през следващите 7 години в ЕС се задава недостиг от 8 млн.т. мляко. Вместо да се радват обаче нашите каубои точат ножовете и гледат лошо едновременно към гушата на земеделския министър и към кравите. (На тях поне няма да им е за първи път.) В момента изкупната цена на млякото е 50 стотинки и доникъде не стига. Оттук нататък почват загадките. Магазините продават литър смес от вода и млечен прах в шарена кутийка не, да речем, за шейсет ст., а за лев и шейсет. За килограм обикновено сирене трябват четири литра мляко, сиреч два лева. Къде тогава отиват разликите? В последните години в мандрите влезе скъпа техника, която Евросъюзът ни задължи да купим от него като условие за членство. Добре, не сме против хигиената, никой не иска да умира, нито от птичи грип, нито от млечен. Само че техниката трябва да се изплаща, нищо че част от цената й мина за сметка на пак на съюза по програма SAPARD. Излиза, че вдигането на цената на суровината окончателно ще превърне родния кашкавал в закуска за шампиони и мутреси, а простолюдието ще трябва да търси истината за прехода в дупките на ементала.
Впрочем и създателите на ементал биха се хванали за ножовете, ако изпаднат в същото положение. За да не се стига дотам в ЕО от началото на 60-те години раздават помощи на фермерите и постилат Европейския Млечен път с най-добри намерения. Вследствие на което през 1968 година пониква първата в историята “ръкотворна” планина от излишни 280 000 т. евромасло. Планината расте и създава ядове, затова през 1984 г. Съветът на министрите слага граници: всяка страна получава квота, равна на 90% от производството й за предходната година. Всеки литър мляко от квотата получава помощ, но всеки литър отгоре влече със себе си глоба. Квотите се разпределят вътре в страната между производителите, дори се търгуват между тях, а те сами решават дали да рискуват с глобата, равна на цената на литър мляко плюс 25% отгоре. С тази простичка схема планината от масло наистина изчезва и към 1999 г. ЕС за първи път допуска еретичната мисъл за пазарно ценообразуване в сектора. Бързата работа, разбира се, е срам за майстора и засега квотите остават до 2015 г., а ръстът в търсенето на млечни изделия налага от време на време предоговаряне на националните квоти, при което между братчета и сестричета в сговорната еврокъща почва бясно скубане на плитки и перчеми.
Къде сме ние? Както обикновено висим с един крак на стъпалото на последния вагон на влака. Когато Източна Европа влизаше в ЕС, най-големите караници бяха за помощите за селското стопанство. През декември 1999 в Копенхаген войнствените панове дори заплашиха да развалят празника, ако съюзът не развърже още кесията. Накрая Полша получи квота от девет и половина млн.т, почти колкото Италия. Като цяло обаче новите страни-членки, в които живее една трета от новия съюз, произвеждат едва 16% от млякото му, а фермерите им почнаха с една четвърт от помощите на западните конкуренти, с обещание към 2013 г. да се изравнят с тях. Междувременно баварските мандри свикнаха да купуват чешки млечен прах и да изнасят за Чехия сирене. Печалбите не се разпределят по равно, но в либералния речник срещу думата “справедливост” стои знакът “???”.
Ние се движим по същата схема, с три години закъснение, а българската квота е 998 580 т, два пъти по-малко от Унгария и малко повече от Гърция. Колкото е договорено - толкова, в края на краищата Кунева не е полякиня. Въпросът е, че докато дойде нашата четвъртинка от помощи българската крава пак ще изиграе главната роля в знаменития филм на Доньо Донев. Затова и фермерите искат от министър Кабил 50 ст. помощ на литър и 600 лв. пенсия на чифт рога годишно. Идеята държавата да помогне не е либерална, но също така не е и лоша. Лошото е, че ЕС не разрешава лесно такива помощи и държавата има право да помага само толкова, колкото е помагала и преди 2007 г., т.е. почти никак. Вярно е, че ако има желание има и начин. Но пък няма пари. Не се озъртайте към онези милиард и двеста милиона. Те са джобните пари на правителството и са за друго. (Не е важно за какво.) Не вярвайте също, ако Ви кажат, че същото това правителство дава сто милиона помощи за тютюн. Този слух е плод на лоша коалиционна култура.
За каубоите има 11 милиона. Толкоз. Нищо, но от сърце! С тези пари кравите все ще се хванат за зеленото, а ако през май тревата по пасищата не стигне, могат да заповядат в София и да опасат градинката пред Министерски съвет. Но и да не я опасат, все тая. Шопската салата в правителствения стол вече се прави с датско бяло саламурено сирене. И по-вкусно, и по-евтино.
Няма коментари:
Публикуване на коментар