Един призрак броди, както обикновено, из Европа. Този път броди призракът на Турция като част от ЕС. И този призрак прави това, което му е работата: създава притеснения. След години протакания и ослушвания ЕС води преговори за членство със страна, която ако не изцяло, то почти не лежи в Европа и е свързана с европейската история горе-долу така, както са свързани Мавритания и Мароко. Мнозина се надяват преговорите да траят дълго по ред съображения, сред които геополитическите се чуват най-слабо. А не би трябвало. Рисковете по турската кандидатура са големи, и което е важно, всичко това засяга България пряко. А вече имаме и думата (макар и скромна) по въпроса…
В действителност иде реч не просто за присъединяването на Турция, а за отключване на следващата вълна на разширяване на ЕС. Ако новите страни-членки покажат, че членството си заслужава, списъкът с кандидатите ще стане още по-дълъг. Други наши съседи вече получиха достатъчно полуобещания: Хърватия основателно ще изпревари Турция. Логиката включва в съюза и Сърбия (след като сърбите платят цената “Косово”) и Черна гора. Македонците под натиска на Хавиер Солана жертваха достатъчно много, за да се задоволят с по-малко от пълноправно членство… и така, докато се изчерпи целият полуостров. ЕС се опитва да подреди задния си двор (справка: мисиите в Босна и Косово). Внасянето на ред тук е по-наложително, по-лесно и по-безопасно от “усвояването” на Турция.
Но какво ще стане, ако Украйна трайно се определи в западна посока? Украйна е 100% европейска страна, което както и да го въртим, за Турция не може да се каже. Политическото наследство в Украйна не е кой знае колко тежко, във всеки случай една прилична имитация на демокрация се постига за няколко години: словаците се справиха някак, когато им поискаха “главата” на Мечияр. (Справяме се дори ние, особено след като Доган обясни, че пазаруването на избори си е съвсем европейско.) Стопанските възможности на Украйна са сравними с тези на Турция и транснационалните корпорации вече харесаха страната като следващия доставчик на евтин труд. А след Украйна и Молдова трудно ще бъде удържана. Допускането, че САЩ имат решаващ принос както за включването на Турция в ЕС, така и за “самоопределянето” на Украйна звучи доста обидно за засилващите се напоследък претенции на евросъюза като световен играч
Което важи за Украйна, важи и за Беларус. Сега Лукашенко изглежда вечен защото магазините и портфейлите са пълни, улиците са чисти, а Маргини там няма. Но кой може да каже какво ще стане след 5 години? Хилавата опозиция срещу Лукашенко отдавна размахва синьо знаме със звездички. Ако обаче членството в ЕС носи повече изгоди от съюза с Русия (което следва да се докаже!), то Беларус може да преосмисли националния си интерес.
Има и други възможни кандидати. Грузинци и арменци са не просто европейци, а и християни, като арменската църква е първата християнска църква изобщо. Надали някой друг, освен политиците, е толкова повърхностен, за да смята, че общност, основана само на парите (разбирай Вътрешен пазар), ще оцелее, ако не се подплати от общност на духа. Трудно ще бъде да се откаже на истински европейци и християни, това което се предлага на югоизточните ни съседи. Доводът, че с Турция в състава си ЕС ще успокои и умиротвори света на исляма (който иначе…!), е много забавен. Все едно на прага стои дребен хулиган с камък в ръката и настоява: ”Пуснете ме вътре, иначе ще ви изпочупя стъклата!”
Но да речем, че грешим, да речем, че и мюсюлманите имат място в тази общност. Тогава какво? Ефектът на доминото, ето какво. През 1987 г. кралят на Мароко, страна цивилизована във всяко отношение (със столица в пъти по-чиста от София), получи отказ на молбата за членство, защото страната му не била европейска от географска гледна точка. Обтекаемият подход спрямо Турция може да предизвика мароканците да опитат отново. Вижда се, че за 10-15 години дипломацията на “китайската капка” прави чудеса. (Представете си тогава забавният полковник от зелената палатка да поиска същото – способен е на това и още как! Видяхме вече как нефтът врати отваря, има да гледаме още…)
Бъдеща Палестина също би се наредила на опашката. Защо не? Древен Рим, първоизточникът на европейската грандомания, е владял и тези земи, доскоро са ги владели и британци и французи. Краят на Близкоизточния конфликт може да дойде точно по този странен начин и да върне на европейците позагубеното чувство за мисия. Ливан, естествено. Като си помислим, нито Ливан, нито Палестина имат стопанско, пък и политическо бъдеще сами по себе си. Но тогава и Сирия? Веднъж пуснат по пързалката, ЕС ще трябва да закръгли старите граници на Рим (и тогава вече ще се наложи да научим името на императора.) Вероятно по новите граници на ЕС само Иран няма да бъде изкушен, но кой знае един ден. Тя и Персия е част от европейската история.
Ако останем реалисти, още десетина страни-кандидатки за членство са напълно възможни, две от които доста големи. ЕС ще се озове в трудното положение да се чуди на кого точно да отказва и с какви доводи. Джон Лукач в началото на 90-те години образно обясни края на Варшавския договор като последица от преяждането на Русия: тя по времето на Сталин била погълнала на Запад повече от това, което може да храносмели управленски. Убедително обяснение, но то важи и за ЕС. И тук изскача един лош за нас, но възможен и от доста време спряган сценарий: сред ширналия се във всички посоки шарен съюз стърчи едно здраво, високо развито ядро (шест, девет, дванайсет?), което общува с периферията избирателно и безопасно за себе си. Нито като география, нито като стопански възможности, нито дори като нагласи (с този безумен кючек) България има място в това ядро. Ако това се случи, ще се успокояваме, че все пак извън периферията е още по-зле.
В действителност иде реч не просто за присъединяването на Турция, а за отключване на следващата вълна на разширяване на ЕС. Ако новите страни-членки покажат, че членството си заслужава, списъкът с кандидатите ще стане още по-дълъг. Други наши съседи вече получиха достатъчно полуобещания: Хърватия основателно ще изпревари Турция. Логиката включва в съюза и Сърбия (след като сърбите платят цената “Косово”) и Черна гора. Македонците под натиска на Хавиер Солана жертваха достатъчно много, за да се задоволят с по-малко от пълноправно членство… и така, докато се изчерпи целият полуостров. ЕС се опитва да подреди задния си двор (справка: мисиите в Босна и Косово). Внасянето на ред тук е по-наложително, по-лесно и по-безопасно от “усвояването” на Турция.
Но какво ще стане, ако Украйна трайно се определи в западна посока? Украйна е 100% европейска страна, което както и да го въртим, за Турция не може да се каже. Политическото наследство в Украйна не е кой знае колко тежко, във всеки случай една прилична имитация на демокрация се постига за няколко години: словаците се справиха някак, когато им поискаха “главата” на Мечияр. (Справяме се дори ние, особено след като Доган обясни, че пазаруването на избори си е съвсем европейско.) Стопанските възможности на Украйна са сравними с тези на Турция и транснационалните корпорации вече харесаха страната като следващия доставчик на евтин труд. А след Украйна и Молдова трудно ще бъде удържана. Допускането, че САЩ имат решаващ принос както за включването на Турция в ЕС, така и за “самоопределянето” на Украйна звучи доста обидно за засилващите се напоследък претенции на евросъюза като световен играч
Което важи за Украйна, важи и за Беларус. Сега Лукашенко изглежда вечен защото магазините и портфейлите са пълни, улиците са чисти, а Маргини там няма. Но кой може да каже какво ще стане след 5 години? Хилавата опозиция срещу Лукашенко отдавна размахва синьо знаме със звездички. Ако обаче членството в ЕС носи повече изгоди от съюза с Русия (което следва да се докаже!), то Беларус може да преосмисли националния си интерес.
Има и други възможни кандидати. Грузинци и арменци са не просто европейци, а и християни, като арменската църква е първата християнска църква изобщо. Надали някой друг, освен политиците, е толкова повърхностен, за да смята, че общност, основана само на парите (разбирай Вътрешен пазар), ще оцелее, ако не се подплати от общност на духа. Трудно ще бъде да се откаже на истински европейци и християни, това което се предлага на югоизточните ни съседи. Доводът, че с Турция в състава си ЕС ще успокои и умиротвори света на исляма (който иначе…!), е много забавен. Все едно на прага стои дребен хулиган с камък в ръката и настоява: ”Пуснете ме вътре, иначе ще ви изпочупя стъклата!”
Но да речем, че грешим, да речем, че и мюсюлманите имат място в тази общност. Тогава какво? Ефектът на доминото, ето какво. През 1987 г. кралят на Мароко, страна цивилизована във всяко отношение (със столица в пъти по-чиста от София), получи отказ на молбата за членство, защото страната му не била европейска от географска гледна точка. Обтекаемият подход спрямо Турция може да предизвика мароканците да опитат отново. Вижда се, че за 10-15 години дипломацията на “китайската капка” прави чудеса. (Представете си тогава забавният полковник от зелената палатка да поиска същото – способен е на това и още как! Видяхме вече как нефтът врати отваря, има да гледаме още…)
Бъдеща Палестина също би се наредила на опашката. Защо не? Древен Рим, първоизточникът на европейската грандомания, е владял и тези земи, доскоро са ги владели и британци и французи. Краят на Близкоизточния конфликт може да дойде точно по този странен начин и да върне на европейците позагубеното чувство за мисия. Ливан, естествено. Като си помислим, нито Ливан, нито Палестина имат стопанско, пък и политическо бъдеще сами по себе си. Но тогава и Сирия? Веднъж пуснат по пързалката, ЕС ще трябва да закръгли старите граници на Рим (и тогава вече ще се наложи да научим името на императора.) Вероятно по новите граници на ЕС само Иран няма да бъде изкушен, но кой знае един ден. Тя и Персия е част от европейската история.
Ако останем реалисти, още десетина страни-кандидатки за членство са напълно възможни, две от които доста големи. ЕС ще се озове в трудното положение да се чуди на кого точно да отказва и с какви доводи. Джон Лукач в началото на 90-те години образно обясни края на Варшавския договор като последица от преяждането на Русия: тя по времето на Сталин била погълнала на Запад повече от това, което може да храносмели управленски. Убедително обяснение, но то важи и за ЕС. И тук изскача един лош за нас, но възможен и от доста време спряган сценарий: сред ширналия се във всички посоки шарен съюз стърчи едно здраво, високо развито ядро (шест, девет, дванайсет?), което общува с периферията избирателно и безопасно за себе си. Нито като география, нито като стопански възможности, нито дори като нагласи (с този безумен кючек) България има място в това ядро. Ако това се случи, ще се успокояваме, че все пак извън периферията е още по-зле.
1 коментар:
Ima izvestna logika v cqlata teza dori mnogo.
Shansa da se polu4i taka,4e dosta po-mnogobroinata nasha sysedka(10 pyti kolkoto nas) da ni zastrashi sys postepenno estestweno zavzemane,koeto dori i sega poluuspeshno pravi. demografskoto ni iztlaskwane ot nashata sobstvena strana e tvyrde veroqtno, a i ne samo nasheto. Nakaksi , ne mi se vijda vyzmojno da sa se promenili strategi4eskite interesi na Turciq ot vekove nasam.
predpolaga se 4e v Miziq i Trakiq e po priqtno da se jivee otkolkoto v Anadola.
Smqtam, 4e li4no sme zainteresovani nashta mila sysedka da zabavi maksimalno asociiraneto si s nas po liniq na ES.
Drug moment e,4e tendenciite v miusiulmanskite strani sa za zna4itelno narastvane na naselenieto, a v Ewropa e obratno. T.e. priob6tavaneto im kym ES krie mnogo riskove, za koito podskazva polojenieto s preselnicite ot tezi strani v Zapadna Evropa.
Публикуване на коментар