Всеки знае какво е свободен пазар или поне така изглежда. Ако се озърнем наоколо, той е навсякъде или поне така трябва да бъде след 18 години капитализъм. В действителност единствено очевиден е Свободният Пазар за Дървени Философи, които денонощно набиват в главите убеждението, че:
а) свободният пазар си знае работата, затова на държавата не й е работа да пипа цените и
б) държавният монопол е много лош, но ще го приватизираме и налъмите ще потънат в розов цвят.
А студентите в първи курс с известно недоверие слушат обясненията, че има общо девет (!) възможни вида пазар, от които само в един случай пазарлъкът върви между много продавачи и много купувачи. Тогава любимата на всички либерали невидима ръка на пазара размесва тестото така, че цените са ниски, оборотът е голям и всички са щастливи, докато дядо Маркс си скубе брадата от яд. “А какво има в останалите случаи?”, пита любопитен студент и се чеше по мястото, където някой ден ще бъде и неговата брада. “В останалите случаи има Комисия за защита на конкуренцията”, гласи отговорът, “тъй щото да няма останали случаи!” Оттук нататък разсъжденията са излишни. Въпросната комисия често глобява лошите момчета на българския капитализъм с по някой пакет семки. За повече трудно събира нахалство.
Но и в цивилизованите страни нещата рядко вървят по учебник, още повече, че всеки учебник е предпоследен. От двадесетина години учените глави твърдят, че монополът всъщност не бил толкова страшно нещо и не заслужавал специален надзор, защото всеки монопол или олигопол с времето ставал мързелив и уязвим за благословената конкуренция. (Т.е. който е търпелив, ще доживее честен конкурс за събирането на боклуците на Ню Йорк и София.) Новолиберализмът даже проповядва, че т.нар. олигопол на доставчика[1] всъщност е най-голямото благо за един пазар, понеже едрите риби имат достатъчно средства за нововъведения, работят в големи серии и харчат по-изгодно рекламните си бюджети. С други думи разходите на олигополистите са най-ниски, а когато излязат на пазара, вроденото взаимно недоверие ги пази да не прекаляват с надценките.
Разбира се, никъде няма пълно покритие между академичното “черно на бяло” и шареното на живота. Последният не е толкова категоричен, но е извел няколко простички правила, които обясняват къде и защо вирее монополът:
1. Колкото по-голям е пазарът, толкова по-трудно се монополизира. В САЩ живеят най-много почитатели на свободния пазар по чисто физико-географско-исторически причини. Ако пред средния фермер от Средния Запад изникнела съответната средна мутра с внушението, че днес изкупната цена на черешите е примерно цент и половина с касетката, то фермерът имал лесен избор: или да застреля мутрата, ако ръцете му не треперят от снощния бърбън, или да се натовари на каруцата и да се пресели в Западния Запад, застрелвайки пътем няколко индианци като по-лесни мишени. (Тъй се появило превъзходното парче на Марк Нофлер “Telegraph road”.)
2. Колкото по-нееластично е търсенето, толкова повече мераци за монопол. Днес всеки иска да пипне за яката пазарите на горива, алкохол, кафе и дамски превръзки, докато едно време най-сладък е бил монополът върху солта. И на никой не му минава през ума да монополизира доставките на куки за плетене.
3. Технологичният монопол или олигопол понякога е неизбежен, дори и това да не се харесва на европейските или съветските комисари. Светът лети на крилете на “Boeing” или “Airbus” просто защото няма кой да направи по-добри криле, а вярващият в магическата формула на “Coca-cola” няма да пие нищо друго, поне до момента в който някой открадне формулата и я пусне в Интернет. В който вече петнайсетина години РС-маниаците ругаят монополиста Бил Гейтс за щяло и нещяло, докато тайно са съгласни по-скоро слънцето да угасне, отколкото някой пъклен вирус да убие “Windows”.
4. Съчетанието от малък пазар, калпава и корумпирана държава и несолидарно общество прави монопола едновременно неизбежен и кожодерски: в т.нар. “слънчев пояс” на ЕС държавите са по-корумпирани, сдруженията на потребителите са по-слаби, а гражданите предпочитат да се спасяват поединично. Затова когато еврото влезе във всекидневна употреба, Южна Европа се разболя от “евроинфлация” дотам, че кандидатът за президент Льо Пен обеща да върне френския франк, ако дойде на власт, а гърците препечатаха под индиго знаменития призив на Д.Попов “За бога, братя, не купувайте!” И това при положение, че в нашите очи и гърци и французи не си поплюват много-много и бързо пълнят улиците, ако нещо ги ядоса.
А как е у нас? У нас технологични гении няма, също така няма и по-корумпирана държава от нашата. Върху “земя като една човешка длан” олигархията вече 17 години води кървава война против свободния пазар, в който иначе светотатствено се кълне. С активното бездействие на полиция, съд и няколко поредни правителства потребителите бяха разпределени на стада в кошарите на неколцина подбрани чобани, а примерите са пръснати по цялата потребителска кошница. Дюкяни и леки коли бяха белязани като добитък от трибуквени, тогава все още зле облечени, “бизнесмени”. Тази мътилка се оттече, но с бухалката в ръка същите “бизнесмени” стиснаха в клещи и пазара за плодове и зеленчуци. Наскоро успешно беше отстрелян главният ценовик на черешите в България, но никой не чу КЗК да разследва ценообразуването в отрасъла. Най-успешното демократично правителство от времето на хан Авитохол насам грижливо създаде рекламния монопол на първата частна “национална”, макар и не особено българска, телевизия. Същото правителство отгледа и монопола на най-саморекламиращия се доставчик на подвижна телефония (но вместо благодарност получи обвинение в изнудване). Е, монополът вече е само олигопол, но потребителите продължават както никъде в Европа (и Азия) да късат една десета от доходите си за телефонни сметки. Бургас е голям град, но има само две кабелни телевизии и само две фирми за топлинно счетоводство. Цените на услугите им, естествено, са еднакви и растат само в посока нагоре. София, като по-голяма, е поделена от феодалите по квартали, иначе е същото. КЗК в това време брои звездите.
При тока и водата “либерализацията” също смени държавните монополи с частни, а високите цени - с още по-високи. В Германия доскоро само шоколадите и рибните консерви бяха по-евтини от българските. Днес българските цени на сиренето и кашкавала вече плашат и германските пенсионери. И при всеки нескопосан опит на правителството да подскаже “правилните” цени се разнася шъткане: “Не е ваша работа, оставете “невидимата” ръка на пазара да определя цените!” По принцип правилно, само че ръката обикновено е видима и винаги води към главата на някоя от номенклатурните фамилии, назначени за капиталисти в зората на прехода.
Прочее, ако някой разбира капитализма като свободно пазарно стопанство, той може да бъде спокоен - преходът не е свършил, всъщност най-после започва. Обществото ни не е солидарно и скоро няма да стане такова, но вече сме част от Вътрешния пазар на ЕС, който изобщо не е малък. Сега трябва да закърпим държавата дотам, че от време на време да удря през ръцете най-наглите монополисти. Интересните времена продължават.
[1] Няколко големи продавача срещу безброй купувачи
а) свободният пазар си знае работата, затова на държавата не й е работа да пипа цените и
б) държавният монопол е много лош, но ще го приватизираме и налъмите ще потънат в розов цвят.
А студентите в първи курс с известно недоверие слушат обясненията, че има общо девет (!) възможни вида пазар, от които само в един случай пазарлъкът върви между много продавачи и много купувачи. Тогава любимата на всички либерали невидима ръка на пазара размесва тестото така, че цените са ниски, оборотът е голям и всички са щастливи, докато дядо Маркс си скубе брадата от яд. “А какво има в останалите случаи?”, пита любопитен студент и се чеше по мястото, където някой ден ще бъде и неговата брада. “В останалите случаи има Комисия за защита на конкуренцията”, гласи отговорът, “тъй щото да няма останали случаи!” Оттук нататък разсъжденията са излишни. Въпросната комисия често глобява лошите момчета на българския капитализъм с по някой пакет семки. За повече трудно събира нахалство.
Но и в цивилизованите страни нещата рядко вървят по учебник, още повече, че всеки учебник е предпоследен. От двадесетина години учените глави твърдят, че монополът всъщност не бил толкова страшно нещо и не заслужавал специален надзор, защото всеки монопол или олигопол с времето ставал мързелив и уязвим за благословената конкуренция. (Т.е. който е търпелив, ще доживее честен конкурс за събирането на боклуците на Ню Йорк и София.) Новолиберализмът даже проповядва, че т.нар. олигопол на доставчика[1] всъщност е най-голямото благо за един пазар, понеже едрите риби имат достатъчно средства за нововъведения, работят в големи серии и харчат по-изгодно рекламните си бюджети. С други думи разходите на олигополистите са най-ниски, а когато излязат на пазара, вроденото взаимно недоверие ги пази да не прекаляват с надценките.
Разбира се, никъде няма пълно покритие между академичното “черно на бяло” и шареното на живота. Последният не е толкова категоричен, но е извел няколко простички правила, които обясняват къде и защо вирее монополът:
1. Колкото по-голям е пазарът, толкова по-трудно се монополизира. В САЩ живеят най-много почитатели на свободния пазар по чисто физико-географско-исторически причини. Ако пред средния фермер от Средния Запад изникнела съответната средна мутра с внушението, че днес изкупната цена на черешите е примерно цент и половина с касетката, то фермерът имал лесен избор: или да застреля мутрата, ако ръцете му не треперят от снощния бърбън, или да се натовари на каруцата и да се пресели в Западния Запад, застрелвайки пътем няколко индианци като по-лесни мишени. (Тъй се появило превъзходното парче на Марк Нофлер “Telegraph road”.)
2. Колкото по-нееластично е търсенето, толкова повече мераци за монопол. Днес всеки иска да пипне за яката пазарите на горива, алкохол, кафе и дамски превръзки, докато едно време най-сладък е бил монополът върху солта. И на никой не му минава през ума да монополизира доставките на куки за плетене.
3. Технологичният монопол или олигопол понякога е неизбежен, дори и това да не се харесва на европейските или съветските комисари. Светът лети на крилете на “Boeing” или “Airbus” просто защото няма кой да направи по-добри криле, а вярващият в магическата формула на “Coca-cola” няма да пие нищо друго, поне до момента в който някой открадне формулата и я пусне в Интернет. В който вече петнайсетина години РС-маниаците ругаят монополиста Бил Гейтс за щяло и нещяло, докато тайно са съгласни по-скоро слънцето да угасне, отколкото някой пъклен вирус да убие “Windows”.
4. Съчетанието от малък пазар, калпава и корумпирана държава и несолидарно общество прави монопола едновременно неизбежен и кожодерски: в т.нар. “слънчев пояс” на ЕС държавите са по-корумпирани, сдруженията на потребителите са по-слаби, а гражданите предпочитат да се спасяват поединично. Затова когато еврото влезе във всекидневна употреба, Южна Европа се разболя от “евроинфлация” дотам, че кандидатът за президент Льо Пен обеща да върне френския франк, ако дойде на власт, а гърците препечатаха под индиго знаменития призив на Д.Попов “За бога, братя, не купувайте!” И това при положение, че в нашите очи и гърци и французи не си поплюват много-много и бързо пълнят улиците, ако нещо ги ядоса.
А как е у нас? У нас технологични гении няма, също така няма и по-корумпирана държава от нашата. Върху “земя като една човешка длан” олигархията вече 17 години води кървава война против свободния пазар, в който иначе светотатствено се кълне. С активното бездействие на полиция, съд и няколко поредни правителства потребителите бяха разпределени на стада в кошарите на неколцина подбрани чобани, а примерите са пръснати по цялата потребителска кошница. Дюкяни и леки коли бяха белязани като добитък от трибуквени, тогава все още зле облечени, “бизнесмени”. Тази мътилка се оттече, но с бухалката в ръка същите “бизнесмени” стиснаха в клещи и пазара за плодове и зеленчуци. Наскоро успешно беше отстрелян главният ценовик на черешите в България, но никой не чу КЗК да разследва ценообразуването в отрасъла. Най-успешното демократично правителство от времето на хан Авитохол насам грижливо създаде рекламния монопол на първата частна “национална”, макар и не особено българска, телевизия. Същото правителство отгледа и монопола на най-саморекламиращия се доставчик на подвижна телефония (но вместо благодарност получи обвинение в изнудване). Е, монополът вече е само олигопол, но потребителите продължават както никъде в Европа (и Азия) да късат една десета от доходите си за телефонни сметки. Бургас е голям град, но има само две кабелни телевизии и само две фирми за топлинно счетоводство. Цените на услугите им, естествено, са еднакви и растат само в посока нагоре. София, като по-голяма, е поделена от феодалите по квартали, иначе е същото. КЗК в това време брои звездите.
При тока и водата “либерализацията” също смени държавните монополи с частни, а високите цени - с още по-високи. В Германия доскоро само шоколадите и рибните консерви бяха по-евтини от българските. Днес българските цени на сиренето и кашкавала вече плашат и германските пенсионери. И при всеки нескопосан опит на правителството да подскаже “правилните” цени се разнася шъткане: “Не е ваша работа, оставете “невидимата” ръка на пазара да определя цените!” По принцип правилно, само че ръката обикновено е видима и винаги води към главата на някоя от номенклатурните фамилии, назначени за капиталисти в зората на прехода.
Прочее, ако някой разбира капитализма като свободно пазарно стопанство, той може да бъде спокоен - преходът не е свършил, всъщност най-после започва. Обществото ни не е солидарно и скоро няма да стане такова, но вече сме част от Вътрешния пазар на ЕС, който изобщо не е малък. Сега трябва да закърпим държавата дотам, че от време на време да удря през ръцете най-наглите монополисти. Интересните времена продължават.
[1] Няколко големи продавача срещу безброй купувачи
Няма коментари:
Публикуване на коментар