От Новата 2007 година над милата ни татковина блуждае призракът на 12 милиарда евро и осмисля вътрешната ни политика. Както осъзна младият ни (но извънредно мъдър!) министър-председател, вече не се налага да се стреляме или взривяваме или изчезваме взаимно. Вместо това трябва да се въоръжим всеки с по едно сакче за пеперуди и да подгоним тези 12 милиарда!
Защото има за всички. Има дори за Маджо и за Вальо Топлото. А най-много за фермерите и депесарите. Над българските и депесарските поля вече ще вали не обикновен (леко киселинен) дъжд, а златен. И така ще е, докато я има Общата селскостопанска политика (ОСП), сиреч поне до 2013 година. После нищо не се знае. Защото поне от трийсет години едни силно любят ОСП, а други люто я мразят и не е ясно кои ще надвият, когато дойде ред да се смята следващият европейски бюджет.
Смисълът на селскостопанската политика изобщо е да гарантира доходите на земеделците, за да не зарежат земята и да не се превърнат, да речем, в застрахователни агенти, “имиджмейкъри” или други паразити. В развитите страни един долар вложен на село дава най-малко доход в сравнение с другите отрасли. Затова и наричаме тези страни развити. Без нарочни грижи те ще развиват само “селски” туризъм, а след известно време и “селска” археология, но ще внасят и хляба и маслото от страните, които още не са дотам развити. Жълтите като човка и душевност политици впрочем твърдят, че това е много изгодно и нямат нищо против схемата “ахмак лозе копа – либерал вино пие”. Обикновено забравят обаче, че лишен от любимия си “Майбах” един Вълк например все ще оживее една година, лишеното от “Плейстейшън” поколение може да удържи една цяла ваканция, но лишени от хляб, същите политици няма да разполагат с повече от една седмица време. Хлябът е политически опасен. От момента, в който древен Рим спрял да сее жито и оставил тази работа на египтяните най-сигурният начин да станеш император бил първо да сложиш ръка върху нивите край Нил. (Но да си представим дори не война, а само природно бедствие, най-обикновен летен дъжд, който спира движението в султаната на Емел Етем. Става страшно!) Затова развитите страни не се доверяват на пазара и не разчитат на внос, а глезят фермерите си. Затова японците ядат собствения си ориз вместо четири пъти по-евтиния американски такъв, затова в Исландия яйцето струва един долар, а в Норвегия глава лук чини цели четири долара!
Сега на въпроса: след Втората световна война страните от Европейската общност внасят една трета от храната си, при все че една пета от работната сила се труди на село - нещо от което малцина са щастливи. Затова основаната през 1957 г. ЕИО се крепи и на следната сделка: вместо шест отделни селскостопански политики и шест отделни пазара за храни – една политика, един общ пазар с обща външна митническа граница и един бюджет. Въпросът кой да пълни бюджета е решен почти лесно: всеки дава по нещо, но германците като най-богати (и все още виновни за войната) дават най-много. Печелят всички фермери, а най-вече френските “пейзани” като най-многочислени. Забавен е впрочем поводът, който ражда тази историческа сделка: през 1962 г. американците задръстват европейския пазар с евтино пилешко месо, като само Германия купува 68 млн.т (повече от един тон на жител!). Разорените птицевъди тогава излизат на улицата, а държавните глави на пожар завършват правната основа на ОСП, слагат високо мито за вноса на пилешко месо и обявяват на американците “пилешка война” – първата от множество подобни.
Митата вършат добра работа: освен пилешкото месо те пазят пазара за собственото производство и на яйца, цветя, плод и зеленчук, марково вино. Фермерите обаче най-се радват когато ОСП раздава пари на калпак. Тя гарантирано изкупува зърно, мляко, месо, захар, трапезно вино, и то на предварително определена добра цена (в случай, че пазарът не даде още по-добра). За маслодайни семена, тютюн, маслини, памук, коприна, бадеми, орехи, технически култури и пр. ОСП раздава и “преки помощи”: за единица площ, за килограм стока или за бройка животни. Т.е. всяко маслинено дръвче си има годишна пенсия, както и всяка крава или коза. За разлика от народната мъдрост, бюджетът на ОСП хем дава, хем в кошара вкарва.
Какво следва от такова глезене? За има-няма десетина години съотношението производство/потребление скача от 60% на 120% и вместо да внася, Общността започва да изнася. Фермите намаляват като бройка наполовина, но размерът и ефективността им скачат два пъти (макар и да не могат да достигнат американските показатели). Домакинствата вече харчат само 15% от доходите си за храна, така че остава и за Фолксваген “Бръмбар”. Земеделците във Франция и Италия, които в разгара на Кубинската криза отказват да се сеят нивите, защото всеки момент ще започне Третата световна война, изведнъж лудват да садят орехи, без да се притесняват, че “който е посадил орех не е доживял да яде орехи”. Ползата от ОСП е такава, че дори датчаните, които не обичат европейската интеграция (но обичат парите й), влизат в ЕО през 1973 г. за да не загубят германския пазар за мляко и сирене. Дотук всичко е толкова хубаво, че чак не е на хубаво.
Днес е прието да се казва, че “ОСП пада жертва на собствения си успех”. Така е. По горната схема фермерите произвеждат повече, за да печелят повече, като най-много печелят големите ферми на промишлени начала. (Както винаги пари при пари отиват). Между 1973 и 1988 г. производството на храни се увеличава с 2% годишно, но производството на хора расте само с 0,5% и се стига дотам, че няма кой да изяде разликата. (Друг е въпросът, че помпаните с вода и торове пластмасови чушки бездруго не са за ядене, а само за украса.) И излишъците почват да се трупат: През 1968 г. остава толкова много мляко, че е издигната първата в света планина от масло (280 000 т). През 1974 г. 40% от гроздовата реколта се превръща в резервно “винено море”, а когато морето вкисва го преработват в спирт. Някъде в тези мътни времена се крие и рождеството на синьото ирландско говеждо, което дойде в България за да се прероди като предизборни кебапчета (900 000 т излишък през 1991 г.). Пак през 1991 г. зърненият резерв на ЕО стигна 25 млн.т и вероятно още тогава Доган се размечта да влезе в европейската политика.
Съхраняването на излишъка струва много пари, но не е единственото зло. Митническите граници са странно замислени: масовият портокалов сок се облага с 40%, но луксозните минерални води, с които филмовите звезди си мият нослетата, се внасят безмитно. Обмитява се вносът на гъби-печурки, но не и на трюфели. Това дразни средния европеец, особено пък средния британец, на който и 15-те процента разходи за храна започват да се виждат твърде много. Може би заради многото си шотландци Великобритания става основен (но не единствен) враг на твърде прахосническата ОСП, която през 70-те години изяжда до 70% от общия бюджет. Решението да се махнат излишъците като се начисляват премии за износа обаче създава най-големите главоболия: по тази схема през 1990 г. ЕО заема 20% от световния пазар на храни и това я скарва здраво и с конкуренти като САЩ (които също подпомагат износителите си, но не в такава степен) и с развиващите се страни, неспособни да подпомагат собствените фермери. Така на пазарите в Северна Африка европейските храни се предлагат на цени от една трета до една втора от цените на местните произведения, което от своя страна завърта дяволски кръг: африканските селяни се разоряват масово, след което гонени от глада се качват по лодките и (които успяват) се стоварват на главата на испанските власти със заявки за безплатен обяд.
Но и това не е всичко: където има пари има и злоупотреби. Маслиновите дръвчета, които получават годишни пенсии, обикновено се броят от въртолети, иначе къде ще му излезе краят. При една проверка долу на място в Португалия обаче се оказало, че едно прилично число дръвчета всъщност са макети от мукава. В съседна Гърция пенсия получават и козите. Така през 90-те години гръцки и български козари изпробваха нови форми на регионално сътрудничество: преди броене български кози в потайна доба минаваха нелегално границата, за да подсилят местните стада. После парите се деляха честно и почтено. Скандалите за корупция в ЕС не са от вчера, но последният по-голям е от 2003 г., когато някои търговци в аванс научиха от съответната дирекция на Комисията изкупните цени на пшеницата за следващата година. (То е все едно да научиш предварително резултатите от мачовете във Висшата лига на Англия.)
Заради всичко това промяната става неизбежна и след 1992 г. комисарите се хвърлиха да направят европейските крави по-малко свещени. До 2000 г. митата паднаха с една трета, с една пета намаляха и помощите за износ. Все по-малко пари се раздават срещу произведени количества: гарантираните високи изкупни цени за зърнени и технически култури, месо, мляко и зехтин остават в миналото, а фермерите получават все повече преки помощи за компенсация. Пари в брой получава и всеки, който извади обработваема земя от оборот, по схемата, описана в “Параграф 22”. (Спомнете си бащата на Майор Майор, който получава пари за да НЕ сее соя и с парите купува още ниви, за да НЕ сее още повече соя.) След т.нар.”реформа МакШери” от 2004 г. тези и други преки плащания стигнаха до 78% от разходите за ОСП. Новата политика вече покрива три четвърти от производството и глези залесяването и “екологичното”земеделие, като в същото време се опитва да пенсионира фермерите още на 55 години.
Дотук добре, но критиците на ОСП искат да я видят цялата на дръвника. Ако зависи от Великобритания, Германия, Нидерландия и Швеция (които дават на бюджета повече отколкото вземат от него) селското стопанство вече заслужава свободна световна конкуренция, а шейсетината милиарда, които ОСП харчи всяка година могат по-скоро да отидат за космически технологии. Ако пък се питат Франция, Испания, Ирландия и Дания, парите за ОСП са си много добре похарчени пари. И тъй като засега с тези страни, особено с Франция, никой не може да излезе на глава, то реформата на ОСП е спряна на запетайка, а бюджетът е разписан до 2013 г. с поглед взрян в светлото минало. Какво ще стане след това не е ясно. Любопитно е дали Наполеон Саркози ще посмее да се опълчи срещу тристате вида френско сирене. Интересно е също докога европейската делегация ще може да бави топката на преговорите от “кръга Доха” в СТО и дали коварните американци накрая ще образуват общ фронт с индуси, китайци, бразилци и прочее кандидати за равен достъп до европейския селскостопански пазар. Защото идеята за собствено, макар и скъпо, селско стопанство напоследък се дави в световната либерална вълна.
Посред всичко това най-интересното е къде сме ние. Пуснати сме по милост и последни в антрето на общия европейски дом, а слухът за златния дъжд над зелената българска пустиня е леко преувеличен. Сега нашите фермери, подобно на другите източноевропейци, получават една четвърт от помощите на западните си колеги и ще се изравнят с тях чак към края на финансовия период. Дотогава който оцелее, оцелее. И ще бъде крайно неприлично точно тогава големите да се разберат помежду си, да променят схемата и да раздигнат масата. Да се надяваме, че братята европейци ще изчакат поне докато и ние си засадим орехите.
Защото има за всички. Има дори за Маджо и за Вальо Топлото. А най-много за фермерите и депесарите. Над българските и депесарските поля вече ще вали не обикновен (леко киселинен) дъжд, а златен. И така ще е, докато я има Общата селскостопанска политика (ОСП), сиреч поне до 2013 година. После нищо не се знае. Защото поне от трийсет години едни силно любят ОСП, а други люто я мразят и не е ясно кои ще надвият, когато дойде ред да се смята следващият европейски бюджет.
Смисълът на селскостопанската политика изобщо е да гарантира доходите на земеделците, за да не зарежат земята и да не се превърнат, да речем, в застрахователни агенти, “имиджмейкъри” или други паразити. В развитите страни един долар вложен на село дава най-малко доход в сравнение с другите отрасли. Затова и наричаме тези страни развити. Без нарочни грижи те ще развиват само “селски” туризъм, а след известно време и “селска” археология, но ще внасят и хляба и маслото от страните, които още не са дотам развити. Жълтите като човка и душевност политици впрочем твърдят, че това е много изгодно и нямат нищо против схемата “ахмак лозе копа – либерал вино пие”. Обикновено забравят обаче, че лишен от любимия си “Майбах” един Вълк например все ще оживее една година, лишеното от “Плейстейшън” поколение може да удържи една цяла ваканция, но лишени от хляб, същите политици няма да разполагат с повече от една седмица време. Хлябът е политически опасен. От момента, в който древен Рим спрял да сее жито и оставил тази работа на египтяните най-сигурният начин да станеш император бил първо да сложиш ръка върху нивите край Нил. (Но да си представим дори не война, а само природно бедствие, най-обикновен летен дъжд, който спира движението в султаната на Емел Етем. Става страшно!) Затова развитите страни не се доверяват на пазара и не разчитат на внос, а глезят фермерите си. Затова японците ядат собствения си ориз вместо четири пъти по-евтиния американски такъв, затова в Исландия яйцето струва един долар, а в Норвегия глава лук чини цели четири долара!
Сега на въпроса: след Втората световна война страните от Европейската общност внасят една трета от храната си, при все че една пета от работната сила се труди на село - нещо от което малцина са щастливи. Затова основаната през 1957 г. ЕИО се крепи и на следната сделка: вместо шест отделни селскостопански политики и шест отделни пазара за храни – една политика, един общ пазар с обща външна митническа граница и един бюджет. Въпросът кой да пълни бюджета е решен почти лесно: всеки дава по нещо, но германците като най-богати (и все още виновни за войната) дават най-много. Печелят всички фермери, а най-вече френските “пейзани” като най-многочислени. Забавен е впрочем поводът, който ражда тази историческа сделка: през 1962 г. американците задръстват европейския пазар с евтино пилешко месо, като само Германия купува 68 млн.т (повече от един тон на жител!). Разорените птицевъди тогава излизат на улицата, а държавните глави на пожар завършват правната основа на ОСП, слагат високо мито за вноса на пилешко месо и обявяват на американците “пилешка война” – първата от множество подобни.
Митата вършат добра работа: освен пилешкото месо те пазят пазара за собственото производство и на яйца, цветя, плод и зеленчук, марково вино. Фермерите обаче най-се радват когато ОСП раздава пари на калпак. Тя гарантирано изкупува зърно, мляко, месо, захар, трапезно вино, и то на предварително определена добра цена (в случай, че пазарът не даде още по-добра). За маслодайни семена, тютюн, маслини, памук, коприна, бадеми, орехи, технически култури и пр. ОСП раздава и “преки помощи”: за единица площ, за килограм стока или за бройка животни. Т.е. всяко маслинено дръвче си има годишна пенсия, както и всяка крава или коза. За разлика от народната мъдрост, бюджетът на ОСП хем дава, хем в кошара вкарва.
Какво следва от такова глезене? За има-няма десетина години съотношението производство/потребление скача от 60% на 120% и вместо да внася, Общността започва да изнася. Фермите намаляват като бройка наполовина, но размерът и ефективността им скачат два пъти (макар и да не могат да достигнат американските показатели). Домакинствата вече харчат само 15% от доходите си за храна, така че остава и за Фолксваген “Бръмбар”. Земеделците във Франция и Италия, които в разгара на Кубинската криза отказват да се сеят нивите, защото всеки момент ще започне Третата световна война, изведнъж лудват да садят орехи, без да се притесняват, че “който е посадил орех не е доживял да яде орехи”. Ползата от ОСП е такава, че дори датчаните, които не обичат европейската интеграция (но обичат парите й), влизат в ЕО през 1973 г. за да не загубят германския пазар за мляко и сирене. Дотук всичко е толкова хубаво, че чак не е на хубаво.
Днес е прието да се казва, че “ОСП пада жертва на собствения си успех”. Така е. По горната схема фермерите произвеждат повече, за да печелят повече, като най-много печелят големите ферми на промишлени начала. (Както винаги пари при пари отиват). Между 1973 и 1988 г. производството на храни се увеличава с 2% годишно, но производството на хора расте само с 0,5% и се стига дотам, че няма кой да изяде разликата. (Друг е въпросът, че помпаните с вода и торове пластмасови чушки бездруго не са за ядене, а само за украса.) И излишъците почват да се трупат: През 1968 г. остава толкова много мляко, че е издигната първата в света планина от масло (280 000 т). През 1974 г. 40% от гроздовата реколта се превръща в резервно “винено море”, а когато морето вкисва го преработват в спирт. Някъде в тези мътни времена се крие и рождеството на синьото ирландско говеждо, което дойде в България за да се прероди като предизборни кебапчета (900 000 т излишък през 1991 г.). Пак през 1991 г. зърненият резерв на ЕО стигна 25 млн.т и вероятно още тогава Доган се размечта да влезе в европейската политика.
Съхраняването на излишъка струва много пари, но не е единственото зло. Митническите граници са странно замислени: масовият портокалов сок се облага с 40%, но луксозните минерални води, с които филмовите звезди си мият нослетата, се внасят безмитно. Обмитява се вносът на гъби-печурки, но не и на трюфели. Това дразни средния европеец, особено пък средния британец, на който и 15-те процента разходи за храна започват да се виждат твърде много. Може би заради многото си шотландци Великобритания става основен (но не единствен) враг на твърде прахосническата ОСП, която през 70-те години изяжда до 70% от общия бюджет. Решението да се махнат излишъците като се начисляват премии за износа обаче създава най-големите главоболия: по тази схема през 1990 г. ЕО заема 20% от световния пазар на храни и това я скарва здраво и с конкуренти като САЩ (които също подпомагат износителите си, но не в такава степен) и с развиващите се страни, неспособни да подпомагат собствените фермери. Така на пазарите в Северна Африка европейските храни се предлагат на цени от една трета до една втора от цените на местните произведения, което от своя страна завърта дяволски кръг: африканските селяни се разоряват масово, след което гонени от глада се качват по лодките и (които успяват) се стоварват на главата на испанските власти със заявки за безплатен обяд.
Но и това не е всичко: където има пари има и злоупотреби. Маслиновите дръвчета, които получават годишни пенсии, обикновено се броят от въртолети, иначе къде ще му излезе краят. При една проверка долу на място в Португалия обаче се оказало, че едно прилично число дръвчета всъщност са макети от мукава. В съседна Гърция пенсия получават и козите. Така през 90-те години гръцки и български козари изпробваха нови форми на регионално сътрудничество: преди броене български кози в потайна доба минаваха нелегално границата, за да подсилят местните стада. После парите се деляха честно и почтено. Скандалите за корупция в ЕС не са от вчера, но последният по-голям е от 2003 г., когато някои търговци в аванс научиха от съответната дирекция на Комисията изкупните цени на пшеницата за следващата година. (То е все едно да научиш предварително резултатите от мачовете във Висшата лига на Англия.)
Заради всичко това промяната става неизбежна и след 1992 г. комисарите се хвърлиха да направят европейските крави по-малко свещени. До 2000 г. митата паднаха с една трета, с една пета намаляха и помощите за износ. Все по-малко пари се раздават срещу произведени количества: гарантираните високи изкупни цени за зърнени и технически култури, месо, мляко и зехтин остават в миналото, а фермерите получават все повече преки помощи за компенсация. Пари в брой получава и всеки, който извади обработваема земя от оборот, по схемата, описана в “Параграф 22”. (Спомнете си бащата на Майор Майор, който получава пари за да НЕ сее соя и с парите купува още ниви, за да НЕ сее още повече соя.) След т.нар.”реформа МакШери” от 2004 г. тези и други преки плащания стигнаха до 78% от разходите за ОСП. Новата политика вече покрива три четвърти от производството и глези залесяването и “екологичното”земеделие, като в същото време се опитва да пенсионира фермерите още на 55 години.
Дотук добре, но критиците на ОСП искат да я видят цялата на дръвника. Ако зависи от Великобритания, Германия, Нидерландия и Швеция (които дават на бюджета повече отколкото вземат от него) селското стопанство вече заслужава свободна световна конкуренция, а шейсетината милиарда, които ОСП харчи всяка година могат по-скоро да отидат за космически технологии. Ако пък се питат Франция, Испания, Ирландия и Дания, парите за ОСП са си много добре похарчени пари. И тъй като засега с тези страни, особено с Франция, никой не може да излезе на глава, то реформата на ОСП е спряна на запетайка, а бюджетът е разписан до 2013 г. с поглед взрян в светлото минало. Какво ще стане след това не е ясно. Любопитно е дали Наполеон Саркози ще посмее да се опълчи срещу тристате вида френско сирене. Интересно е също докога европейската делегация ще може да бави топката на преговорите от “кръга Доха” в СТО и дали коварните американци накрая ще образуват общ фронт с индуси, китайци, бразилци и прочее кандидати за равен достъп до европейския селскостопански пазар. Защото идеята за собствено, макар и скъпо, селско стопанство напоследък се дави в световната либерална вълна.
Посред всичко това най-интересното е къде сме ние. Пуснати сме по милост и последни в антрето на общия европейски дом, а слухът за златния дъжд над зелената българска пустиня е леко преувеличен. Сега нашите фермери, подобно на другите източноевропейци, получават една четвърт от помощите на западните си колеги и ще се изравнят с тях чак към края на финансовия период. Дотогава който оцелее, оцелее. И ще бъде крайно неприлично точно тогава големите да се разберат помежду си, да променят схемата и да раздигнат масата. Да се надяваме, че братята европейци ще изчакат поне докато и ние си засадим орехите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар