Преведено от Дерк-Ян Епинк, 04.09.07, “Дейли телеграф”
Изборът на думи беше малко неудачен... но извънредно многозначителен. Мануел Барозу, председателят на Европейската комисия, сравни Европейския съюз с “империя”. Малко след това, давайки си сметка, че навярно е използувал доста спорно понятие, той се опита да поясни: “Европа има размаха на империя, на НЕимперска империя”, каза той.
Напълно очаквано твърдението му бе последвано от врявата на критиците, които изтъкнаха, че ЕС най-накрая показва истинското си лице: на един постоянно дебелеещ хипопотам, които се опитва да погълне държавите и да ги лиши от незвисимост.
Повече от седем години аз служих в сърцето на тази “империя”, в Европейската комисия, откъдето тръгва законодателството: поразителната купчина от 90 000 страници директиви, регламенти и наредби, натрупана за повече от 50 години. Възхищавах се на Комисията, защото тя изгради царство с континентални размери без помощта на армия или полиция. Докато предишните империи са пращали легионите си да завладяват нови земи, ЕК изпраща само високо образовани мандарини, чието оръжие е законът.
В Европейската комисия работят около 25 000 чиновници и тя е изненадващо ефективна, но то е защото националните правителства прилагат законите вместо нея. Силата на Комисията е в нейните бюрократи, които си стоят на мястото, а не в комисарите, които идват и си отиват.
През последната година Гюнтер Ферхойген, германският заместник-председател на комисията, се оплака в един вестник, че висшата бюрокрация има твърде много власт. “Има постоянна борба за власт между комисарите и високопоставените чиновници”, каза той. “Някои от последните гледат на комисарите като на временен дразнител: след пет години този ще си е отишъл, но аз още ще съм тук.” Мандарините побесняха и Ферхойген бе принуден да се извини.
По своята природа европейският мандарин – както всеки друг – се стреми да въведе ред в един хаотичен свят. Той се опитва да постигне устойчивост, прегледност и управляемост. Всичко трябва да бъде “под контрол”. Комисарят е принципен враг на мандарина. Той иска промяна и публичност. Склонен е да обещава това, което чиновникът не може или не иска да свърши. Той мечтае за светло ново бъдеще, като пренебрегва подробностите. Тъй че мандаринът трябва да обуздава своя политически господар.
Преставете си сцена от тази седмица в Брюксел: комисарят тъкмо се е завърнал от летния си отпуск. Прочел е една книга и има идея! На първата сбирка на кабинета той разкрива новата си мечта. Мандарините слушат. Те се подсмихват и казват “Да комисарю!”, но вътрешно си мислят “Как да изгоним този бръмбар от главата му?” Какво могат да направят?
Има три проверени и надеждни метода. Най-напред те могат да приведат “разумни причини” поради което предложението не е осъществимо. Те могат да кажат “Да!”, но после да заровят идеята в процедури, докато комисарят забрави за нея. Или могат да кажат, че идеята вече е опитвана и сега е подлежи на оценка в нарочен доклад.
Но най-ефективната стратегия е преди всичко да попречат на комисаря да има идеи. Най-простият начин да стане това е да го претрупат със сложни брифинги, неразбираеми становища и засядащи на гърлото безкрайни речи. Освен това той трябва да бъде държан колкото е възможно по-далече от пресата. Ако даде интервю, то трбява да бъде контролирано, тъй че мандарините подготвят “Правилната линия” (ПЛ), за да знае комисарят какво да каже.
Любимият вестник на бюрокрацията в ЕС е “Файненшъл таймс”, който първи получава “поверителни” ноти или доклади, далеч преди което и да е друго средство за осведомяване в Брюксел. Вестникът като цяло влага позитивно настроение в дописките си, което се харесва на мандарините и те го награждават със следващи поверителни сведения или с интервюта с комисари. Мандарините обаче презират “Телеграф” като антиевропейски и “популистки” (това в Комисията е мръсна дума).
Веднъж усетих колко опасно може да бъде едно привидно невинно интервю, когато един дописник на “Телеграф”, Амброуз Еванс-Причард, се срещна с Фриц Болкенщайн, предишния нидерландски комисар, който се оказа съвсем неподготвен. Не бе прочел ПЛ.
Еванс-Причард попита защо Великобритания има “особено положение” в ЕС. Комисарят отвърна: “Великобритания е единствената страна-членка, която излезе от Втората световна война като победител. По един или друг начин всички други страни бяха победени. Великобритания никога не чу тропота на германски ботуши покрай Уайтхол. Всички други страни живееха в свят на фантазии. Французите си въобразяват, че Дьо Гол собственоръчно е освободил страната им. Нидерландците смятат, че мотаещите се напред-назад върху колелета техни партизани са играли някаква съществена роля в разгрома на германската армия. Целият политчески елит на Белгия е сътрудничил на германците пет минути преди да пристигнат съюзническите танкове. Австрийците подхранват мита, че Хитлер е германец, а Бетовен австриец при положение, че всъщност е точно обратното. Странно, но единствената страна, която не скрива истината за войната, е Германия.”
Можете да си представите киселите физиономии на другите мандарини когато прочетоха този текст другата сутрин. Обвиниха ме, че съм изпуснал от контрол моя човек.
Британските комисари, с които съм се сблъсквал, като цяло се чувствуват приклещени между дявола и дълбокото синьо море. У дома тях ги смятат за прекалени еврофили, а в Брюксел не им вярват, защото ги намират за прекалени скептици. Всички те се отличават със собствен стил. Нийл Кинък говори на всяка конференция така, все едно това е годишното събрание на Лейбъристката партия. Крис Патън беше навярно най-проевропейски настроеният комисар, който Великобритания някога е имала. По природа по-скоро християн-демократ, отколкото традиционен консерватор, той добре се вписваше в главната линия на Брюксел. Това му позволяваше да внушава известно благоразумие всеки път, когато някой пропагандираше поредния федерален “Голям скок напред”. Сега Питър Манделсън държи един от най-важните постове, Външната търговия. Той използува постоянната си усмивка като убийствено средство за обезоръжаване на несъгласните с него.
След всичко, което казах не трябва да оставате с впечатление, че европейските мандарини са просто едни непочтени интриганти, които се опитват да стегнат европейците в усмирителна риза. Би било нечестно. Тези хора законодателствуват с най-добри намерения. Те са убедени, че Европа има нужда от повече интеграция, за да оцелее в глобализиращия се свят. Но те са хора, които не винаги разбират, че повече Европа не означава непременно по-добра Европа. И те трябва да рзберат, че европейската империя притежава тази особеност, която вещае смърт за всички империи: тя е откъсната от хората. Тя е за хората, но не от хората.
Гражданите гласуват с краката си. Гласуващите за европейския парламент намаляват непрекъснато от първите избори през 1979 г. насам. Веднъж упрекнах членове на парламента за това, че на тях им се губи общественият мандат; те отвърнаха, че ниската степен на участие в изборите се обяснява с това, че “хората са толкова доволни от нас, че дори не си правят труда да гласуват.”
Бюрокрацията не се интересува от обществената подкрепа. Мандарините се страхуват от хората. Притесняват се че, че великите им дела ще се разпаднат при допира с живота отвън. Ето защо всенародните допитвания се сравняват с омразния “популизъм”.
Възможно ли е отново да обединим ЕС с неговите граждани? За начало можем да предложим европейските договори и всяко друго голямо политическо решение за истинско демократично одобрение. Понастоящем договорите се обсъждат в Брюксел и когато се подпишат, държавните глави се разотиват, чудейки се по пътя как да се измъкнат от хорските въпроси. Движени са от страх, а не от увереност. Председателят на Комисията трябва да се избира пряко на общоевропейски избори. Ако той разполага с истински демократичен мандат, ще бъде по-независим и ще разполага с повече власт над мандарините си. Засега той язди на гърба на слон, който не може да обуздае, сред империя, която не може да управлява.
Изборът на думи беше малко неудачен... но извънредно многозначителен. Мануел Барозу, председателят на Европейската комисия, сравни Европейския съюз с “империя”. Малко след това, давайки си сметка, че навярно е използувал доста спорно понятие, той се опита да поясни: “Европа има размаха на империя, на НЕимперска империя”, каза той.
Напълно очаквано твърдението му бе последвано от врявата на критиците, които изтъкнаха, че ЕС най-накрая показва истинското си лице: на един постоянно дебелеещ хипопотам, които се опитва да погълне държавите и да ги лиши от незвисимост.
Повече от седем години аз служих в сърцето на тази “империя”, в Европейската комисия, откъдето тръгва законодателството: поразителната купчина от 90 000 страници директиви, регламенти и наредби, натрупана за повече от 50 години. Възхищавах се на Комисията, защото тя изгради царство с континентални размери без помощта на армия или полиция. Докато предишните империи са пращали легионите си да завладяват нови земи, ЕК изпраща само високо образовани мандарини, чието оръжие е законът.
В Европейската комисия работят около 25 000 чиновници и тя е изненадващо ефективна, но то е защото националните правителства прилагат законите вместо нея. Силата на Комисията е в нейните бюрократи, които си стоят на мястото, а не в комисарите, които идват и си отиват.
През последната година Гюнтер Ферхойген, германският заместник-председател на комисията, се оплака в един вестник, че висшата бюрокрация има твърде много власт. “Има постоянна борба за власт между комисарите и високопоставените чиновници”, каза той. “Някои от последните гледат на комисарите като на временен дразнител: след пет години този ще си е отишъл, но аз още ще съм тук.” Мандарините побесняха и Ферхойген бе принуден да се извини.
По своята природа европейският мандарин – както всеки друг – се стреми да въведе ред в един хаотичен свят. Той се опитва да постигне устойчивост, прегледност и управляемост. Всичко трябва да бъде “под контрол”. Комисарят е принципен враг на мандарина. Той иска промяна и публичност. Склонен е да обещава това, което чиновникът не може или не иска да свърши. Той мечтае за светло ново бъдеще, като пренебрегва подробностите. Тъй че мандаринът трябва да обуздава своя политически господар.
Преставете си сцена от тази седмица в Брюксел: комисарят тъкмо се е завърнал от летния си отпуск. Прочел е една книга и има идея! На първата сбирка на кабинета той разкрива новата си мечта. Мандарините слушат. Те се подсмихват и казват “Да комисарю!”, но вътрешно си мислят “Как да изгоним този бръмбар от главата му?” Какво могат да направят?
Има три проверени и надеждни метода. Най-напред те могат да приведат “разумни причини” поради което предложението не е осъществимо. Те могат да кажат “Да!”, но после да заровят идеята в процедури, докато комисарят забрави за нея. Или могат да кажат, че идеята вече е опитвана и сега е подлежи на оценка в нарочен доклад.
Но най-ефективната стратегия е преди всичко да попречат на комисаря да има идеи. Най-простият начин да стане това е да го претрупат със сложни брифинги, неразбираеми становища и засядащи на гърлото безкрайни речи. Освен това той трябва да бъде държан колкото е възможно по-далече от пресата. Ако даде интервю, то трбява да бъде контролирано, тъй че мандарините подготвят “Правилната линия” (ПЛ), за да знае комисарят какво да каже.
Любимият вестник на бюрокрацията в ЕС е “Файненшъл таймс”, който първи получава “поверителни” ноти или доклади, далеч преди което и да е друго средство за осведомяване в Брюксел. Вестникът като цяло влага позитивно настроение в дописките си, което се харесва на мандарините и те го награждават със следващи поверителни сведения или с интервюта с комисари. Мандарините обаче презират “Телеграф” като антиевропейски и “популистки” (това в Комисията е мръсна дума).
Веднъж усетих колко опасно може да бъде едно привидно невинно интервю, когато един дописник на “Телеграф”, Амброуз Еванс-Причард, се срещна с Фриц Болкенщайн, предишния нидерландски комисар, който се оказа съвсем неподготвен. Не бе прочел ПЛ.
Еванс-Причард попита защо Великобритания има “особено положение” в ЕС. Комисарят отвърна: “Великобритания е единствената страна-членка, която излезе от Втората световна война като победител. По един или друг начин всички други страни бяха победени. Великобритания никога не чу тропота на германски ботуши покрай Уайтхол. Всички други страни живееха в свят на фантазии. Французите си въобразяват, че Дьо Гол собственоръчно е освободил страната им. Нидерландците смятат, че мотаещите се напред-назад върху колелета техни партизани са играли някаква съществена роля в разгрома на германската армия. Целият политчески елит на Белгия е сътрудничил на германците пет минути преди да пристигнат съюзническите танкове. Австрийците подхранват мита, че Хитлер е германец, а Бетовен австриец при положение, че всъщност е точно обратното. Странно, но единствената страна, която не скрива истината за войната, е Германия.”
Можете да си представите киселите физиономии на другите мандарини когато прочетоха този текст другата сутрин. Обвиниха ме, че съм изпуснал от контрол моя човек.
Британските комисари, с които съм се сблъсквал, като цяло се чувствуват приклещени между дявола и дълбокото синьо море. У дома тях ги смятат за прекалени еврофили, а в Брюксел не им вярват, защото ги намират за прекалени скептици. Всички те се отличават със собствен стил. Нийл Кинък говори на всяка конференция така, все едно това е годишното събрание на Лейбъристката партия. Крис Патън беше навярно най-проевропейски настроеният комисар, който Великобритания някога е имала. По природа по-скоро християн-демократ, отколкото традиционен консерватор, той добре се вписваше в главната линия на Брюксел. Това му позволяваше да внушава известно благоразумие всеки път, когато някой пропагандираше поредния федерален “Голям скок напред”. Сега Питър Манделсън държи един от най-важните постове, Външната търговия. Той използува постоянната си усмивка като убийствено средство за обезоръжаване на несъгласните с него.
След всичко, което казах не трябва да оставате с впечатление, че европейските мандарини са просто едни непочтени интриганти, които се опитват да стегнат европейците в усмирителна риза. Би било нечестно. Тези хора законодателствуват с най-добри намерения. Те са убедени, че Европа има нужда от повече интеграция, за да оцелее в глобализиращия се свят. Но те са хора, които не винаги разбират, че повече Европа не означава непременно по-добра Европа. И те трябва да рзберат, че европейската империя притежава тази особеност, която вещае смърт за всички империи: тя е откъсната от хората. Тя е за хората, но не от хората.
Гражданите гласуват с краката си. Гласуващите за европейския парламент намаляват непрекъснато от първите избори през 1979 г. насам. Веднъж упрекнах членове на парламента за това, че на тях им се губи общественият мандат; те отвърнаха, че ниската степен на участие в изборите се обяснява с това, че “хората са толкова доволни от нас, че дори не си правят труда да гласуват.”
Бюрокрацията не се интересува от обществената подкрепа. Мандарините се страхуват от хората. Притесняват се че, че великите им дела ще се разпаднат при допира с живота отвън. Ето защо всенародните допитвания се сравняват с омразния “популизъм”.
Възможно ли е отново да обединим ЕС с неговите граждани? За начало можем да предложим европейските договори и всяко друго голямо политическо решение за истинско демократично одобрение. Понастоящем договорите се обсъждат в Брюксел и когато се подпишат, държавните глави се разотиват, чудейки се по пътя как да се измъкнат от хорските въпроси. Движени са от страх, а не от увереност. Председателят на Комисията трябва да се избира пряко на общоевропейски избори. Ако той разполага с истински демократичен мандат, ще бъде по-независим и ще разполага с повече власт над мандарините си. Засега той язди на гърба на слон, който не може да обуздае, сред империя, която не може да управлява.
Няма коментари:
Публикуване на коментар