продължение на армейската многология
Среднощен кара(кондж)ул
Караулът си е сериозно нещо, кажи-речи единственото сериозно нещо в цялата казарма. Това Пинков го беше чувал още в цивилизацията. И някак подсъзнателно беше решил да няма много общо с него. Трудна работа, но понякога господ помага. А понякога – помощник-взводният Пацо.
Пацо беше спешил взвода в класната стая и им обясняваше какво е туй караул.
"Преди няколко дена дадохте клетва...", дъвчеше той с досада всеизвестните факти, "...и имате вече зачислени автомати. С тях оттук насетне вие ще охранявате обектите, че на мен ми писна!"
Школниците кимнаха. Това, че на Пацо му е писнало да дава караул, бе явно. Оставаше да научат защо.
"Защото ще се сбръчкате от безсъние, затова!", обясни малкият вожд. "Два часа спиш, два часа се моташ напред-назад с автомата на врата. През деня обаче, дори да не си на пост, не спиш, ами почиваш!", продължи Пацо и фазаните отново кимнаха с разбиране. За един месец служба бяха разбрали, че това "да почиваш" значи да метеш плочките, да мацаш бордюра с вар или да влачиш дърва за печката.
"Целта ви значи е да не ви хванат, че спите на поста - щото за такова нещо се влиза и в затвора. Другата цел - да не се изпозастреляте с тези автомати, дето още не знаете за какво са им сложили предпазители, тикви такива!", въздъхна Пацо. Именно за да не се случи това, последното, той, Пацо, щеше да дава още известно време караул заедно с тях. Вярно, само като началник, но и това не е работа.
"А, и още нещо…”, сети се той. “Трябва да измислим един тръбач! Някой знае ли да надува тръба?"
Взводът колективно поклати глава. Всичката Мара втасала...
"Вижте к'во, голямо благо е да си тръбач!", взе да ги кандърдисва малкият вожд. "Докато другите бичат стойка с пушка, тръбачът, значи, само надува тръбата. Свири за ставане, свири за лягане, свири "Чорба-каша!" и... други работи. А през нощта спи осем часа като змей!"
Взводът мълчеше и сумтеше.
"Абе ще видите вие какво е да кибичиш при минус петнайсе градуса на едно място от два до четири. С автомат на врата!", взе да губи търпение малкият вожд. "А тръбачът в туй време кърти на топло до печката! Айде бе, не ми губете времето! Няма ли някой тарикат?"
"Ами... аз, ако може...", надигна се Пинков за да спаси честта на взвода.
"А, Пинков, прекрасно!", зарадва се Пацо. "Можеш ли да свириш?"
"Съвсем не!", призна доброволецът чистосърдечно.
"Няма значение!", махна с ръка главатарят. "Ще се научиш..."
Ще се научи, я, къде ще иде!
Два часа преди първия си караул бъдещият тромпетист издири тръбача, когото щеше да сменя.
"Я, майсторе, покажи как се надува туй чудо, че аз не знам!", примоли се той. Другият го огледа високомерно.
"Фасулска работа!", заяви и тръкна с ръкав дългия си лъскав инструмент. "Ей така правиш устните... Тъй притискаш... и даваш високия тон... А тъй отпускаш за ниския." И майсторът небрежно накара светците да маршируват.
"Стана ли ти ясно?"
"Абе… горе-долу... Я дай пак!"
В оставащото до развода време Пинков се потопи в най-потайното място и проведе самостоятелна подготовка за наряд. (Точно според Устава за караулна служба). Дудукът, с който го бе въоръжил Уили Врабецът, беше толкова смачкан, че по-скоро напомняше двойно усукан сусамен геврек (без сусама), но Пинков беше достатъчно самокритичен да очаква препятствията по пътя към славата другаде. След близо час упражнения едно пискливо “ла” в до мажор най-накрая разгони събралите се да позяпат врабци. Кандидат-тръбачът напери гребен.
Е, майстор не се става отведнъж. Веднага след развода Великият Дух в качеството си на дежурен по район пожела "Сбор за дежурните по рота" за да им обясни правилата на играта през следващите 24 часа. Пинков посрещна заповедта с хладно достойнство, скри се тъй, че да не го виждат и наду дудука. След което нахлупи кепето до уши и хукна да обяснява на дежурните какво точно (нe) са чули. Тъй де, целта е адресатът да си получи посланието. Как точно, не е толкова важно...
Когато обаче в 19.00 вечерта Великият Дух изтежко пристъпи в столовата за да даде старт на плюскането, този номер не мина. "Дай сигнал "Внимание!", нареди той на подтичващия край него тръбач. Пинков замижа, съсредоточи се и се постара да даде най-доброто от себе си. От дулото на оръжието изригна неописуем пърдеж, който взриви от смях пълната с фазани столова. "Мирно!!!", изрева смразяващо Духът и разстреля тръбача си с поглед. Който за пръв път в живота си изпита драмата на отхвърления от публиката артист. По доматеното му лице потекоха пълноводни реки от пот, а дясното копито усилено ровеше дупка в мозайката, за да скрие в нея собственика си.
В оставащото време Пинков пак се покри в потайното място и окончателно разкара оттам всички останали по-глухи врабци. За вечерна проверка пък просто кандърдиса споменатия вече майстор да изнесе сложния още за него концерт. Но не! Службата е тежка, но за сметка на това продължителна! Няма да се предаваме!
Тъй дежурните по роти взеха да свикват с необичайните симфонии и с галопиращия с меродавното им тълкуване тръбач. Те свикваха, а той в същото време напредваше. И неизбежното се случи. По време на третия или четвъртия караул Пинков успя изнесе една наистина елегантна версия на "Чорба-каша!" “Любопитен кашик”[1] от другия взвод, който се случи наблизо, яката се учуди: "Абе ти си се научил да свириш?!" Пинков скромно сведе поглед. "Талант, к'во да правиш!"
Истинското признание обаче дойде при следващия караул, след сигнала "Трътките си надигнете!" Бидейки тръбач, Пинков обичаше този сигнал толкова, колкото всички потърпевши го мразеха. Десет минути преди шест часа Вестителят на Страшния Съд си избираше позиция срещу прозорците на тубарите и кемафите[2] и кипеше от радост при мисълта, че ей сега ще развали съня на няколкостотин себеподобни.
Него ден въпросният Вестител почувствува рядко вдъхновение. Подаде леко първия тон и зловещата мелодия потегли от само себе си. Приятно изненадан от резултата, Пинков нахълта смело в най-трудните кривулици на петолинието и излезе оттам сух и жаден за слава. Още вендъж! Я! Пак се получи! Иззад прозорците долетяха първите пресипнали и все още безадресни псувни. Целта беше постигната. С протягане и пърдене Трети район взе да се буди.
Целта обаче вече не блазнеше Пинков. Той се бе отдал на Средството! Със затворени очи подкара за трети път партията, нахакано взе няколкото остри завоя, добави строфа от себе си и накрая взе, че транспонира всичкото. Смачканият почтитромпет подскачаше ентусиазирано и разстрелваше с брилянтни тонове свъсената януарска нощ, която още се ослушваше и не бързаше да си ходи. Имаше защо да се ослушва, такава музика не се свири всеки ден...
Един от близките прозорци изхвърча с трясък. "Ей, кашик мръсен, що не се задавиш с тая тръба бе, твойта мама!", изкрещя невротизиран кемаф по потник; в следващия момент нещо черно избръмча тежко край ухото на маестрото и експлодира в стената зад гърба му. Трандафор! Последва още един, после още два, а псувните се насочиха в една посока, и то далеч по-точно от трандафорите. "Ей, кемафите на батко, че вие още не сте усвоили стрелбата по неподвижна цел бе, нещастници такива!" присмя се в отговор Пинков и се оттегли стратегически, танцувайки от радост. Видяхте ли бе мордари, с мордарите, че я научих тази тръба, а?
Простосмъртните часови в това време живееха собствен емоционален живот. Един от тях бил загащен да спи прав, друг имал нахалството при минус петнайсет градуса да си стъкне лично огънче. През нощта! Че къде дават тъй?! Падаха скалпове след всеки караул, падаше и бойния дух на любопитното племе.
А Пинков циркулираше насам-натам с дудук на кръста, къдреше диксиленд и мрънкаше против изискването да спи с въшкарник- бодяло го, било му горещо, особено когато печката била с "горно горене", та се налагало ни в клин, ни в ръкав да става посред нощ, за да пикае. Че кой ти пречи, Пинков? Ставай, пикай и пак си лягай! Забравил обстоятелствата при назначаването му за свирач, взводът взе да го гледа накриво. Стигна се дотам, че една сутрин намери мундщука на уреда си яко намазан с люта чушка. Пинков се скъса да плюе и да попържа- хорската злоба не знае граници!
Случи се обаче неблагодарният взвод да види файда и от синекурния си новоджазмен. То стана в края на февруари. Някъде към три часа през нощта Негово Тръбачество стана както обикновено, за да се разтовари от телесните си излишества. Резливият нощен въздух го освежи. Пинков оскверни неосветената северна стена и поспря, за да събере малко здравословен студ. Искряха звезди, оцъкленото черно небе звънеше при допир. Тоест би звъннало, ако някой би имал нахалството да му посегне, но нищо не помръдваше околовръст- Трети район къртеше здраво. Дори караулното като да беше изпаднало в пълно вцепенение. То всъщност стърчеше едва на двадесетина метра от КПП-то, което пък с двете си стаи служеше за резиденция на Дежурния по район (в случая Великия Дух), дежурния по КПП и Дежурния по дудук. Последният прочее виждаше ясно забития в сноп електрическа светлина силует на подчасия.
Всъщност силуетите на подчасите, защото иде реч за “Бабаневи”. Пинков се захили. Спомни си как преди месец Попът в качеството си на разводач инструктираше “Бабаневи”, преди последният да застъпи на този стратегически пост. "Няма да спите, да седите, да се чешете, няма и да преживяте на поста!" Вежливата форма като начин на общуване категорично не се употребяваше вътре във взвода и това накара действуващият подчаси Фешо Фъфеш[3] да се озърне недоумяващо. Самият Фъфеш преживяше дъвка с автомат на врата току зад гърба на “Бабаневи” и в радиус от двадесет метра не видя други школници. "И няма да си провесвате автомата на врата, ами ще го държите "на ремък!", продължаваше да си бае Попът. "Ей, Фофе, ти и на мен ли говориш?", не се стърпя Фешо. Tая песен той вече я бе слушал преди час и петдесет. "Не бе," успокои го старшият на взвода, "говоря на “Бабаневи”, че те са много!" “Бабаневи” всъщност беше як чистокръвен шоп от Драгоман и естествено говореше в множествено число. Това както и да е, ама той и ядеше в множествено число.
В момента обаче файдата от “Бабаневи”, независимо от тяхната численост, беше нулева, защото те всичките колективно спяха. По висналите рамене, хлътналата надолу каска и пълната неподвижност Пинков безпогрешно разпознаваше, кога часовоят спи прав. Този пък на всичкото отгоре и похъркваше в до мажор. В караулното другите също спяха, в т.ч. и началникът, но то е защото разчитаха на верния страж отвън. E, тяхна си работа...
Негово Тръбачество потрепери от хлад и реши, че е време да се топне пак в атмосферата на "горното горене".
В този момент едва доловим скърцкот го накара да застине на място. Зачака. И... Из черния правоъгълник на вратата като по терлици се изсухли навън Великият Дух! Той се озърна, постоя малко и с котешки балет напредна няколко крачки към караулното. Пинков се сви в сянката между стената и оградата. Рутинна проверка на караула? Що за бръмбари ... Я да видим!
Великият Дух не бързаше. Все още скрит в сянката, той безшумно съзерцаваше караулното и сякаш размишляваше нещо. Че какво има да се размишлява, зачуди се Пинков. “Бабаневи” спи на поста, спи с гръм и трясък! Какво чака Духът, че не му се хвърли отгоре като гладен тигър, даже като два гладни тигъра?!
Докато Пинков усилено недоумявяше, вождът се раздвижи, но не в очакваното направление. Вместо това даде заден ход, залепи се към отсрещната стена на караулното и... си събу мокасините! После бърз като паяк се покатери по водостока. Мастилената сянка на покрива го лапна наведнъж.
Чак сега Пинков загря. Такава била значи работата! Според една от легендите навремето Великият Дух така атакувал дружно спящия караул от взвода на тогавашния му личен враг- капитан Фалконети. (Преди последният да бъде доживотно заточен в Елховския Бермудски триъгълник.) Духът проникнал през капандурата, след което безплътен като пръдня се вмъкнал в гардеробната с оръжието, конфискувал затворите на всички налични автомати и си излязъл, без да смущава съня на караула... Когато два часа по-късно лично дежурният по школа направил официално посещение на стражата, циркът бил неописуем. Да, Великият Дух имаше сериозна заслуга за превратностите в кариерата на Фалконети...
Само че сега иде реч за собствения му взвод и Духът сам ще навести Елхово, ако дежурният по школа вземе та цъфне тъдява. Разбира се, най-просто е без много врява да се скалпират на място и подчасият и началникът на караула, но... къде остава спортната тръпка?! Индианец в торба не стои - ако ще са скалпове, нека са поне пет-шест. Да скалпираш единствено “Бабаневи”... ами че само заради това не си струва дори да се става от леглото! Капитан Бахама-мама например просто би звъннал един телефон в караулното и би наредил на сънения Поп: "Попов, иди отвън и събуди това говедо, подчасия, че да не вземе, тъй както спи прав, да падне и да се самозастреля... После ми докладвай по колко денонощия арест ви се полагат на вас двамата!" Но това тук не ви е капитан Бахама-мама!
Пинков се триумеше. Това, което щеше да става, не го засягаше. Той си имаше официалното право да спи нощем (макар и прекалено близо до печката), а тия отсреща- не. В края на краищата всеки сам отговаря за скалпа си. От друга страна споменът за лютата чушка не му позволяваше да изпита каквото и да е подобие на класова солидарност. С две думи, напред, т.е. назад към леглото!
От трета страна пък... може ли просто тъй да остави Великият Дух да се забавлява?! Хайде де! Духът смяташе подчинения си за мекотело, което няма място сред истинските командоси. Подчиненият впрочем беше на същото мнение, но съображенията на главанаците в бургаското военно окръжие бяха направили съжителството на двамата неизбежно. Трудно, според Пинков дори отвратително съжителство… Той си припомни всички оскърбления, които чувствителната му душа бе сварила да понесе за четири месеца. Тц! Няма да стане тъй както я мисли Вождът.
Решеният да прояви нелоялност индианец прецени изходната си позиция. Там горе Духът беше невидим и сигурно вече деликатно изнасилваше капандурата. Но и той не можеше да види вече какво става долу. Потопен в сянката, Пинков на свой ред форсира половината от разстоянието, което го делеше от караулното.
"Пст!", изсъска едва чуто той към навалицата от подчаси. "Псссссссссст!"
“Бабаневи” не помръдна.
"Тъй няма да стане", проумя Пинков. "По-скоро Духът горе ще ме чуе! Този тука кърти както танк! Ако пък преди това се е "наквасил", няма да се стресне дори и да му натикам тръбата в ухото..."
Посред тези трезви размишления едва не се натресе в кошчето за боклук, досами оградата на караулното. Спаси го това, че вътре нямаше място дори и за единия му крак; кошчето преливаше от празни кутии консерва цаца. Докато слухтеше за признаци, че там горе Духът евентуално е чул нещо, Пинков се заигра с пръкналата се в мозъка му хипотеза "Котка". Хипотезата куцаше откъдето и да я погледнеш, но нямаше нищо по-добро. А и време нямаше...
Той приклекна, хвана за ушите една консерва, прицели се и я метна. Пролича ползата от занятията по балистика. Снарядът издрънча точно в каската на “Бабаневи” и експлодира повторно върху плочките в краката му. “Бабаневи” се стресна и едва не изтърва автомата. Взе да търка очи и да върти глава. С края на мустаците си Пинков усети как там горе невидимият Дух залепва о керемидите на покрива. "Сега!", рече си той и метна втората граната. Тя се звънко се приземи върху тясната си страна, подскочи, приземи се отново и без да губи равновесие се затъркаля с перверзно дрънчене покрай ъгъла на караулното.
Повторната провокация окончателно проясни съзнанието на подчасия. Той се наежи, тегли един ритник на първата консерва, метна на рамо автомата както се нарамва крива лопата и се упъти по посока на втората експлозия, мърморейки пътем едни такива приказки, дето не са за пред малки деца. Едва завил край ъгъла обаче “Бабаневи” се закова на място. Той се озърна объркан, дори свали каската и вирна врат за да огледа стряхата и клоните на близката трепетлика. После се наведе и вдигна във въздуха чифт кафяви шапкарски трандафори. Повъртя ги малко на слабата електрическа светлина, след което даде кръгом и се понесе с гръм и трясък към вратата на караулното. Почти я изкърти и чак тогава в главата му просветнаха неясни остатъци от наредбите в Устава за караулна служба. Прочее “Бабаневи” се отказа да влиза вътре, а вместо това се развика на няколко гласа: "Началникът на караула на изходаааааа!"
Тъй. Операция "Загащване на заспал караул" свърши преди още да е започнала. Произходът на трандафорите тепърва щеше да озадачава нощната стража, но на Пинков му стигаше толкова. Той дори не изчака да се вдигне патардията както трябва, а ненатрапчиво се промъкна обратно в стаичката и се омота в одеалото. Заспа блажен и душата му влезе в рая.
За известно време. Защото час по-късно го събуди Великият Дух. Един извънредно премръзнал и депресиран Велик Дух. Велик Дух по чорапи!
"Ъъ, Пинков, такова... имам секретна задача за тебе", захвана той да мънка и да се обяснява. "Ъъъъ... докато обхождах постовете, обувките взеха, че се разлепиха, такова... Изтичай значи до дома, жената ще ти даде друг чифт. Аз й се обадих по телефона... Знаеш де живея. И внимавай... такова... да не те гепи някой патрул!"
"К'во ми трябваше!", тюхкаше се после Пинков, докато се провираше из замръзналите плевенски сокаци. "Нà ти сега, отиде цял час сън. Ама като съм си проста тиква..."
[1] т.е. разузнавач
[2] автомобилисти и танкисти
[3] Фешо Фъфеш много мразеше “п” и говореше на “ф”(като пайтон)
Караулът си е сериозно нещо, кажи-речи единственото сериозно нещо в цялата казарма. Това Пинков го беше чувал още в цивилизацията. И някак подсъзнателно беше решил да няма много общо с него. Трудна работа, но понякога господ помага. А понякога – помощник-взводният Пацо.
Пацо беше спешил взвода в класната стая и им обясняваше какво е туй караул.
"Преди няколко дена дадохте клетва...", дъвчеше той с досада всеизвестните факти, "...и имате вече зачислени автомати. С тях оттук насетне вие ще охранявате обектите, че на мен ми писна!"
Школниците кимнаха. Това, че на Пацо му е писнало да дава караул, бе явно. Оставаше да научат защо.
"Защото ще се сбръчкате от безсъние, затова!", обясни малкият вожд. "Два часа спиш, два часа се моташ напред-назад с автомата на врата. През деня обаче, дори да не си на пост, не спиш, ами почиваш!", продължи Пацо и фазаните отново кимнаха с разбиране. За един месец служба бяха разбрали, че това "да почиваш" значи да метеш плочките, да мацаш бордюра с вар или да влачиш дърва за печката.
"Целта ви значи е да не ви хванат, че спите на поста - щото за такова нещо се влиза и в затвора. Другата цел - да не се изпозастреляте с тези автомати, дето още не знаете за какво са им сложили предпазители, тикви такива!", въздъхна Пацо. Именно за да не се случи това, последното, той, Пацо, щеше да дава още известно време караул заедно с тях. Вярно, само като началник, но и това не е работа.
"А, и още нещо…”, сети се той. “Трябва да измислим един тръбач! Някой знае ли да надува тръба?"
Взводът колективно поклати глава. Всичката Мара втасала...
"Вижте к'во, голямо благо е да си тръбач!", взе да ги кандърдисва малкият вожд. "Докато другите бичат стойка с пушка, тръбачът, значи, само надува тръбата. Свири за ставане, свири за лягане, свири "Чорба-каша!" и... други работи. А през нощта спи осем часа като змей!"
Взводът мълчеше и сумтеше.
"Абе ще видите вие какво е да кибичиш при минус петнайсе градуса на едно място от два до четири. С автомат на врата!", взе да губи търпение малкият вожд. "А тръбачът в туй време кърти на топло до печката! Айде бе, не ми губете времето! Няма ли някой тарикат?"
"Ами... аз, ако може...", надигна се Пинков за да спаси честта на взвода.
"А, Пинков, прекрасно!", зарадва се Пацо. "Можеш ли да свириш?"
"Съвсем не!", призна доброволецът чистосърдечно.
"Няма значение!", махна с ръка главатарят. "Ще се научиш..."
Ще се научи, я, къде ще иде!
Два часа преди първия си караул бъдещият тромпетист издири тръбача, когото щеше да сменя.
"Я, майсторе, покажи как се надува туй чудо, че аз не знам!", примоли се той. Другият го огледа високомерно.
"Фасулска работа!", заяви и тръкна с ръкав дългия си лъскав инструмент. "Ей така правиш устните... Тъй притискаш... и даваш високия тон... А тъй отпускаш за ниския." И майсторът небрежно накара светците да маршируват.
"Стана ли ти ясно?"
"Абе… горе-долу... Я дай пак!"
В оставащото до развода време Пинков се потопи в най-потайното място и проведе самостоятелна подготовка за наряд. (Точно според Устава за караулна служба). Дудукът, с който го бе въоръжил Уили Врабецът, беше толкова смачкан, че по-скоро напомняше двойно усукан сусамен геврек (без сусама), но Пинков беше достатъчно самокритичен да очаква препятствията по пътя към славата другаде. След близо час упражнения едно пискливо “ла” в до мажор най-накрая разгони събралите се да позяпат врабци. Кандидат-тръбачът напери гребен.
Е, майстор не се става отведнъж. Веднага след развода Великият Дух в качеството си на дежурен по район пожела "Сбор за дежурните по рота" за да им обясни правилата на играта през следващите 24 часа. Пинков посрещна заповедта с хладно достойнство, скри се тъй, че да не го виждат и наду дудука. След което нахлупи кепето до уши и хукна да обяснява на дежурните какво точно (нe) са чули. Тъй де, целта е адресатът да си получи посланието. Как точно, не е толкова важно...
Когато обаче в 19.00 вечерта Великият Дух изтежко пристъпи в столовата за да даде старт на плюскането, този номер не мина. "Дай сигнал "Внимание!", нареди той на подтичващия край него тръбач. Пинков замижа, съсредоточи се и се постара да даде най-доброто от себе си. От дулото на оръжието изригна неописуем пърдеж, който взриви от смях пълната с фазани столова. "Мирно!!!", изрева смразяващо Духът и разстреля тръбача си с поглед. Който за пръв път в живота си изпита драмата на отхвърления от публиката артист. По доматеното му лице потекоха пълноводни реки от пот, а дясното копито усилено ровеше дупка в мозайката, за да скрие в нея собственика си.
В оставащото време Пинков пак се покри в потайното място и окончателно разкара оттам всички останали по-глухи врабци. За вечерна проверка пък просто кандърдиса споменатия вече майстор да изнесе сложния още за него концерт. Но не! Службата е тежка, но за сметка на това продължителна! Няма да се предаваме!
Тъй дежурните по роти взеха да свикват с необичайните симфонии и с галопиращия с меродавното им тълкуване тръбач. Те свикваха, а той в същото време напредваше. И неизбежното се случи. По време на третия или четвъртия караул Пинков успя изнесе една наистина елегантна версия на "Чорба-каша!" “Любопитен кашик”[1] от другия взвод, който се случи наблизо, яката се учуди: "Абе ти си се научил да свириш?!" Пинков скромно сведе поглед. "Талант, к'во да правиш!"
Истинското признание обаче дойде при следващия караул, след сигнала "Трътките си надигнете!" Бидейки тръбач, Пинков обичаше този сигнал толкова, колкото всички потърпевши го мразеха. Десет минути преди шест часа Вестителят на Страшния Съд си избираше позиция срещу прозорците на тубарите и кемафите[2] и кипеше от радост при мисълта, че ей сега ще развали съня на няколкостотин себеподобни.
Него ден въпросният Вестител почувствува рядко вдъхновение. Подаде леко първия тон и зловещата мелодия потегли от само себе си. Приятно изненадан от резултата, Пинков нахълта смело в най-трудните кривулици на петолинието и излезе оттам сух и жаден за слава. Още вендъж! Я! Пак се получи! Иззад прозорците долетяха първите пресипнали и все още безадресни псувни. Целта беше постигната. С протягане и пърдене Трети район взе да се буди.
Целта обаче вече не блазнеше Пинков. Той се бе отдал на Средството! Със затворени очи подкара за трети път партията, нахакано взе няколкото остри завоя, добави строфа от себе си и накрая взе, че транспонира всичкото. Смачканият почтитромпет подскачаше ентусиазирано и разстрелваше с брилянтни тонове свъсената януарска нощ, която още се ослушваше и не бързаше да си ходи. Имаше защо да се ослушва, такава музика не се свири всеки ден...
Един от близките прозорци изхвърча с трясък. "Ей, кашик мръсен, що не се задавиш с тая тръба бе, твойта мама!", изкрещя невротизиран кемаф по потник; в следващия момент нещо черно избръмча тежко край ухото на маестрото и експлодира в стената зад гърба му. Трандафор! Последва още един, после още два, а псувните се насочиха в една посока, и то далеч по-точно от трандафорите. "Ей, кемафите на батко, че вие още не сте усвоили стрелбата по неподвижна цел бе, нещастници такива!" присмя се в отговор Пинков и се оттегли стратегически, танцувайки от радост. Видяхте ли бе мордари, с мордарите, че я научих тази тръба, а?
Простосмъртните часови в това време живееха собствен емоционален живот. Един от тях бил загащен да спи прав, друг имал нахалството при минус петнайсет градуса да си стъкне лично огънче. През нощта! Че къде дават тъй?! Падаха скалпове след всеки караул, падаше и бойния дух на любопитното племе.
А Пинков циркулираше насам-натам с дудук на кръста, къдреше диксиленд и мрънкаше против изискването да спи с въшкарник- бодяло го, било му горещо, особено когато печката била с "горно горене", та се налагало ни в клин, ни в ръкав да става посред нощ, за да пикае. Че кой ти пречи, Пинков? Ставай, пикай и пак си лягай! Забравил обстоятелствата при назначаването му за свирач, взводът взе да го гледа накриво. Стигна се дотам, че една сутрин намери мундщука на уреда си яко намазан с люта чушка. Пинков се скъса да плюе и да попържа- хорската злоба не знае граници!
Случи се обаче неблагодарният взвод да види файда и от синекурния си новоджазмен. То стана в края на февруари. Някъде към три часа през нощта Негово Тръбачество стана както обикновено, за да се разтовари от телесните си излишества. Резливият нощен въздух го освежи. Пинков оскверни неосветената северна стена и поспря, за да събере малко здравословен студ. Искряха звезди, оцъкленото черно небе звънеше при допир. Тоест би звъннало, ако някой би имал нахалството да му посегне, но нищо не помръдваше околовръст- Трети район къртеше здраво. Дори караулното като да беше изпаднало в пълно вцепенение. То всъщност стърчеше едва на двадесетина метра от КПП-то, което пък с двете си стаи служеше за резиденция на Дежурния по район (в случая Великия Дух), дежурния по КПП и Дежурния по дудук. Последният прочее виждаше ясно забития в сноп електрическа светлина силует на подчасия.
Всъщност силуетите на подчасите, защото иде реч за “Бабаневи”. Пинков се захили. Спомни си как преди месец Попът в качеството си на разводач инструктираше “Бабаневи”, преди последният да застъпи на този стратегически пост. "Няма да спите, да седите, да се чешете, няма и да преживяте на поста!" Вежливата форма като начин на общуване категорично не се употребяваше вътре във взвода и това накара действуващият подчаси Фешо Фъфеш[3] да се озърне недоумяващо. Самият Фъфеш преживяше дъвка с автомат на врата току зад гърба на “Бабаневи” и в радиус от двадесет метра не видя други школници. "И няма да си провесвате автомата на врата, ами ще го държите "на ремък!", продължаваше да си бае Попът. "Ей, Фофе, ти и на мен ли говориш?", не се стърпя Фешо. Tая песен той вече я бе слушал преди час и петдесет. "Не бе," успокои го старшият на взвода, "говоря на “Бабаневи”, че те са много!" “Бабаневи” всъщност беше як чистокръвен шоп от Драгоман и естествено говореше в множествено число. Това както и да е, ама той и ядеше в множествено число.
В момента обаче файдата от “Бабаневи”, независимо от тяхната численост, беше нулева, защото те всичките колективно спяха. По висналите рамене, хлътналата надолу каска и пълната неподвижност Пинков безпогрешно разпознаваше, кога часовоят спи прав. Този пък на всичкото отгоре и похъркваше в до мажор. В караулното другите също спяха, в т.ч. и началникът, но то е защото разчитаха на верния страж отвън. E, тяхна си работа...
Негово Тръбачество потрепери от хлад и реши, че е време да се топне пак в атмосферата на "горното горене".
В този момент едва доловим скърцкот го накара да застине на място. Зачака. И... Из черния правоъгълник на вратата като по терлици се изсухли навън Великият Дух! Той се озърна, постоя малко и с котешки балет напредна няколко крачки към караулното. Пинков се сви в сянката между стената и оградата. Рутинна проверка на караула? Що за бръмбари ... Я да видим!
Великият Дух не бързаше. Все още скрит в сянката, той безшумно съзерцаваше караулното и сякаш размишляваше нещо. Че какво има да се размишлява, зачуди се Пинков. “Бабаневи” спи на поста, спи с гръм и трясък! Какво чака Духът, че не му се хвърли отгоре като гладен тигър, даже като два гладни тигъра?!
Докато Пинков усилено недоумявяше, вождът се раздвижи, но не в очакваното направление. Вместо това даде заден ход, залепи се към отсрещната стена на караулното и... си събу мокасините! После бърз като паяк се покатери по водостока. Мастилената сянка на покрива го лапна наведнъж.
Чак сега Пинков загря. Такава била значи работата! Според една от легендите навремето Великият Дух така атакувал дружно спящия караул от взвода на тогавашния му личен враг- капитан Фалконети. (Преди последният да бъде доживотно заточен в Елховския Бермудски триъгълник.) Духът проникнал през капандурата, след което безплътен като пръдня се вмъкнал в гардеробната с оръжието, конфискувал затворите на всички налични автомати и си излязъл, без да смущава съня на караула... Когато два часа по-късно лично дежурният по школа направил официално посещение на стражата, циркът бил неописуем. Да, Великият Дух имаше сериозна заслуга за превратностите в кариерата на Фалконети...
Само че сега иде реч за собствения му взвод и Духът сам ще навести Елхово, ако дежурният по школа вземе та цъфне тъдява. Разбира се, най-просто е без много врява да се скалпират на място и подчасият и началникът на караула, но... къде остава спортната тръпка?! Индианец в торба не стои - ако ще са скалпове, нека са поне пет-шест. Да скалпираш единствено “Бабаневи”... ами че само заради това не си струва дори да се става от леглото! Капитан Бахама-мама например просто би звъннал един телефон в караулното и би наредил на сънения Поп: "Попов, иди отвън и събуди това говедо, подчасия, че да не вземе, тъй както спи прав, да падне и да се самозастреля... После ми докладвай по колко денонощия арест ви се полагат на вас двамата!" Но това тук не ви е капитан Бахама-мама!
Пинков се триумеше. Това, което щеше да става, не го засягаше. Той си имаше официалното право да спи нощем (макар и прекалено близо до печката), а тия отсреща- не. В края на краищата всеки сам отговаря за скалпа си. От друга страна споменът за лютата чушка не му позволяваше да изпита каквото и да е подобие на класова солидарност. С две думи, напред, т.е. назад към леглото!
От трета страна пък... може ли просто тъй да остави Великият Дух да се забавлява?! Хайде де! Духът смяташе подчинения си за мекотело, което няма място сред истинските командоси. Подчиненият впрочем беше на същото мнение, но съображенията на главанаците в бургаското военно окръжие бяха направили съжителството на двамата неизбежно. Трудно, според Пинков дори отвратително съжителство… Той си припомни всички оскърбления, които чувствителната му душа бе сварила да понесе за четири месеца. Тц! Няма да стане тъй както я мисли Вождът.
Решеният да прояви нелоялност индианец прецени изходната си позиция. Там горе Духът беше невидим и сигурно вече деликатно изнасилваше капандурата. Но и той не можеше да види вече какво става долу. Потопен в сянката, Пинков на свой ред форсира половината от разстоянието, което го делеше от караулното.
"Пст!", изсъска едва чуто той към навалицата от подчаси. "Псссссссссст!"
“Бабаневи” не помръдна.
"Тъй няма да стане", проумя Пинков. "По-скоро Духът горе ще ме чуе! Този тука кърти както танк! Ако пък преди това се е "наквасил", няма да се стресне дори и да му натикам тръбата в ухото..."
Посред тези трезви размишления едва не се натресе в кошчето за боклук, досами оградата на караулното. Спаси го това, че вътре нямаше място дори и за единия му крак; кошчето преливаше от празни кутии консерва цаца. Докато слухтеше за признаци, че там горе Духът евентуално е чул нещо, Пинков се заигра с пръкналата се в мозъка му хипотеза "Котка". Хипотезата куцаше откъдето и да я погледнеш, но нямаше нищо по-добро. А и време нямаше...
Той приклекна, хвана за ушите една консерва, прицели се и я метна. Пролича ползата от занятията по балистика. Снарядът издрънча точно в каската на “Бабаневи” и експлодира повторно върху плочките в краката му. “Бабаневи” се стресна и едва не изтърва автомата. Взе да търка очи и да върти глава. С края на мустаците си Пинков усети как там горе невидимият Дух залепва о керемидите на покрива. "Сега!", рече си той и метна втората граната. Тя се звънко се приземи върху тясната си страна, подскочи, приземи се отново и без да губи равновесие се затъркаля с перверзно дрънчене покрай ъгъла на караулното.
Повторната провокация окончателно проясни съзнанието на подчасия. Той се наежи, тегли един ритник на първата консерва, метна на рамо автомата както се нарамва крива лопата и се упъти по посока на втората експлозия, мърморейки пътем едни такива приказки, дето не са за пред малки деца. Едва завил край ъгъла обаче “Бабаневи” се закова на място. Той се озърна объркан, дори свали каската и вирна врат за да огледа стряхата и клоните на близката трепетлика. После се наведе и вдигна във въздуха чифт кафяви шапкарски трандафори. Повъртя ги малко на слабата електрическа светлина, след което даде кръгом и се понесе с гръм и трясък към вратата на караулното. Почти я изкърти и чак тогава в главата му просветнаха неясни остатъци от наредбите в Устава за караулна служба. Прочее “Бабаневи” се отказа да влиза вътре, а вместо това се развика на няколко гласа: "Началникът на караула на изходаааааа!"
Тъй. Операция "Загащване на заспал караул" свърши преди още да е започнала. Произходът на трандафорите тепърва щеше да озадачава нощната стража, но на Пинков му стигаше толкова. Той дори не изчака да се вдигне патардията както трябва, а ненатрапчиво се промъкна обратно в стаичката и се омота в одеалото. Заспа блажен и душата му влезе в рая.
За известно време. Защото час по-късно го събуди Великият Дух. Един извънредно премръзнал и депресиран Велик Дух. Велик Дух по чорапи!
"Ъъ, Пинков, такова... имам секретна задача за тебе", захвана той да мънка и да се обяснява. "Ъъъъ... докато обхождах постовете, обувките взеха, че се разлепиха, такова... Изтичай значи до дома, жената ще ти даде друг чифт. Аз й се обадих по телефона... Знаеш де живея. И внимавай... такова... да не те гепи някой патрул!"
"К'во ми трябваше!", тюхкаше се после Пинков, докато се провираше из замръзналите плевенски сокаци. "Нà ти сега, отиде цял час сън. Ама като съм си проста тиква..."
[1] т.е. разузнавач
[2] автомобилисти и танкисти
[3] Фешо Фъфеш много мразеше “п” и говореше на “ф”(като пайтон)
Няма коментари:
Публикуване на коментар