Пинковиада 3

продължение на продължението

Хубавата Елеонора

Една звезда горе на небето загуби равновесие и падна. “Дали не е мойта?”, зачуди се кисело Пинков. Откакто вратата към цивилизацията бе хлопнала зад гърба му, битието му вървеше от зле към терсене. Разболя се от извратен оптимизъм. Вярваше непоколебимо, че утрешният ден ще бъде по-неприятен от днешния. И уцелваше. Редно беше да допусне, че щастливата му звезда в крайна сметка го е зарязала.
Честно казано, поне още сто звезди там горе се държеха курвенски. Звездите на цялата любопитна рота, зарязана в навечерието на зимата в конюшнята на втори район. Два хамбара за по 50 биологични единици всеки, две вероятни печки, един сигурен кучи студ...
В тази треперлива ноемврийска вечер ротата се бе скупчила около комина на парната централа да се сгрее и да изпее мъката си.
“Кàчи се на мой колаааа!”, проточи хремав глас самотен солист, нейде откъм ПеПеЧетата.
“Да те водим за Судааан!”, ревнаха в отговор сто гърла.
“Мой баща работи цааар!”, изкусително намекна солистът.
“Цяло племе господааар!”, потвърди ротата.
“Има цял гараж камили...”, продължи да изкушава неизвестно кого ПеПеЧето.
“...цяло стадо крокодили!”, продължи да му се меси ротата.
“Мой баща седи на клона...”
“... мери чужденци с банани!”
“Ех, да можех и аз...”, мислеше си Пинков. “Ама няма да замерям с тях никого! Ще си ги изям сам...” Той обичаше банани. Направо му се дорева. Банани имаше само в цивилизацията и само по Нова Година. И не всяка Нова година.
“Един арап – един чорааап...”, подкара нататък солистът.
“Два арапа – два чорапаа!”, направи си сметката ротата.
“Три арапа – чорапогащник...”, изненада я солистът.
“Четири арапа – дънки “Райфъл!”, не му се даде хорът.
“Пет арапа – групов секс!!!”, изрева победно въздухарят и млъкна.
“О, дирланда, дирландайдаааа...” проточи за последно и хорът. Всички се умълчаха. Не знаеха думите нататък.
От тополата се отлепи жълт лист и се спусна с пируети в краката на Пинков. До него някой въздъхна издълбоко. Луций. Беше се зазяпал в някаква снимка. (Когато индианците се представяха на малкия си вожд, излезе, че Луций е от Габрово. “А, габровец! Вий сте големи дяволи там, бе!”, възкликна Пацо. Тъй му излезе и партизанското име. От Луцифер, та Луций, за по-кратко. Сега Луций беше синхронно тъжен.
“Покажи бе!”, смушка го Пинков и се вторачи в снимката. “Хубава е...”, рече той, съгласно етикета. В интерес на истината на светлината от уличната лампа Пинков не видя кой знае колко. “И какво, чака ли те?...”
“Знам ли?...”, изпъшка пак Луций, пак по етикет. Отсам оградата цареше суеверието, че ако искаш гаджето да те дочака, не бива да се надяваш открито. Иначе два месеца стигат и за сватба, и за брадва.
Пинков се сети за този разговор едва през март, по много шантав повод. Плановиците бяха накиснали втори взвод караул точно събота срещу неделя, ама за това после... Сега иде реч за петък.
Любопитното братство тъкмо бе преминало занятието по ОВЗБ и КСП[1] и се беше смахнало да чете писма. Напоследък посланията от отвъдния свят бяха станали по-редки и по-кратки. Луций беше забил пронизителен нос в собственото си парче хартия и нещо се мръщеше. Паничков междувременно беше свършил четенето, циркулираше околовръст като свободен електрон и се чудеше на кого да досади. Той се примъкна към Луций и вежливо се надвеси над рамото му.
“Я гледай!”, възкликна той, “Гаджето му го зарязало! Ще се жени...”
Луций вдигна мътен поглед, после пак увеси нос.
“Гледайте, бе, гледайте какво са жените!”, разквича се Паничков. “Ах, Луцка, и тебе ли братко?!”
Взводът бръмна. Имаше няколко такива случаи вече и на мнозина им трепереха ръцете, когато отваряха пликовете. Струпаха се край Луций да го утешават. Попът му пъхна в устата цигара, за успокоение. “Бабаневи” дори измъкнаха от джоба си сандвич от Неприкосновения запас. При други обстоятелства любопитковците щяха да онемеят от изумление. “Бабаневи”! Такава жертва!!! Има обаче неща, макар и малко на брой, по- важни и от сандвич...
Луций мълчеше и сумтеше, по едно време отърка крайчето на окото си с ръкав, трогнат от масовата солидарност околовръст. А като си помислиш, само преди два дни някой от същия този взвод му задигна джапанките, които той пък преди седмица беше конфискувал от мармаладите...
“Ей, чакайте, бе, утре сме караул!”, сети се в този момент Паничков.
Взводът го изгледа накриво. То се знае, че сме караул. И?
“Луций е разстроен, не бива да застъпва наряд! Ще вземе да се...”, продължи да кудкудяка Паничков. “В Устава го пише!”
“Вярно бе!”, сетиха се останалите, макар че точно Устава никой не го беше чел. Затуй път бяха слушали сума ти приказки за това, как момъкът с разбито сърце налапал дулото под скръбната луна ... и ей такива работи. “Попе, тичай да обадиш на Пацо!”
Малкият вожд веднага схвана положението.
“Коя смяна е тоя? Втора? Най- гадната... Добре, Попе дай списъка. Тъй! Махаме го... Да видим сега кой е свободен... Маями? Слагаме него. Не, чакай, Маями ми трябва за друго. “Бабаневи”!
“Ама те ще заспят, ако ги сложим втора смяна...”
“Те ще заспят в която и да е смяна. Хубаво де, местим Паничков втора, а “Бабаневи” ще застъпи от дванайсет...”
Тъй се и реши въпросът. Паничков отвори уста да възрази нещо, но скоротечно я затвори. Види се, разбра, че ще прозвучи неуместно. На Пинков, естествено му беше все тая. Той погали любовно тръбата си и тръгна да оглежда запасите с дърва в КПП-то. Покрай правото на сън през нощта, макар и по въшкарник, той много уважаваше и другото си право, а именно правото на печка.
Караулът в Гривица мина почти без издънки. Единствено Паничков успя да се самонакисне, доста глупаво при това. Сдавайки караула в четири като последен от взвода, той дал обичайния проверовъчен изстрел, при което за огромна изненада (негова, на Малкия вожд Пацо и на следващия взвод, строен за смяна), автоматът изтрещял оглушително. От курдисаното нарочно за целта пясъчно сандъче се разхвърчали трески и една цапнала Паничков по челото, та му отнесла мекицата двайсет градуса на Североизток. Побеснелият Пацо взел пълнителя на виновния автомат, преброил вътре трийсет патрона, след което гепил Паничков за гърлото и любезно запитал, откъде, мамка му, се е взел този извънреден патрон в цевта. Паничков панически обяснил, че, хъм, бил намерил някъде няколко патрона (“Под възглавницата ли?”, запитал Пацо) и, мрън-мрън, докато бил на пост в дерето забелязал някакви патки и, дето се вика, упражнил стрелба по движещи се цели. Даже почти улучил. От което Пацо си направил правилния извод, че в опита си да попълни липсите Паничков просто се престарал. (Да броиш до трийсет не е лесна работа.) Прочее Паничков отнесъл наведнъж три непоряда и остригване и даже останал доволен на толкоз, понеже самодейното притежание на патрони се преследваше безмилостно.
Но това Пинков го научи по-късно, когато посрещна взвода на портала. Сам той преди малко с известна изненада беше видял Луций оттатък бариерата, в беседката за гости, усукан около извивките по снагата на прелестна дългокоса фея. Ръката на Луций нервно чистеше някакви прашинки от въпросните извивки (“Откъде тука толкова прах?”, чак се беше зачудил Пинков), а феята в същото време чуруликаше нещо и гладеше принца си по бодливото теме. Пинков сякаш я беше виждал тази фея и подозрението го споходи тъкмо когато каталясалият от караула взвод се нижеше в индианска нишка край КПП-то. “Абе, Луцка, това... твоето гадже ли беше?”, попита най-глупашки той зачервения все още след прекалено кратката среща Дявол.
“Моето я, чие да бъде?”, навири опашка Луций.
“Ама онова същото?”, настоя Пинков. “Нали те беше такова... зарязала?”
“Аз да съм казвал такова нещо?”, сви рамене Луций.
“А!” Взводът наостри уши. Луций наистина нищо такова не бе казвал. Погледите се извъртяха към Паничков. Последният понечи да обясни нещо, но се отказа и кисело се затътри към ротата. Предстоеше му посещение при бай Киро, а на всичкото отгоре трябваше да чисти автомата си.
“Не съм аз виновен!”, обясни вместо него Луций. “Искаше да види какво пише в писмото ми и понеже не можа, измисли си тая история. Паника, какво да го правиш... Върви обяснявай, че не е вярно!”
“А ти се ската от караула, тарикат с тариката! Ей сега че ти праснем един!”, кипна изведнъж “Бабаневи”.
“Чакайте, бе, да не съм го предложил аз?”, взе да отстъпва стратегически Луций, който беше в категория “петел” и никак не напираше да се бори с полярна мечка. “Аз ли съм крив, че се връзвате толкоз лесно?”
Взводът с общи усилия удържа разбеснелите се “Бабаневи”. Честно казано Луций си беше прав, никой не си пикае върху късмета.
“А Луций има късмет, има...”, въздъхна Пинков. “Какво гадже само!...”
[1] КСП - Компот Сухи Плодове (главно сливи, по-рядко ябълки), ОВЗБ - Общовойскови Задължителен Боб