Борисов е наясно – няма българин, който да вярва, че за нас Русия е заплаха

Разговор с Христина Христова, редактор на Memoria de futuro

Доц. Чанков, на срещата във Варшава лидерите на НАТО потвърдиха решението си за  „балансирано разширяване на присъствието си в региона на Черно море“ чрез създаване на румънско-българска многонационална бригада, която ще стане база за цялостна подготовка на многонационалните сили на алианса. Защо Черно море е толкова важно за НАТО? Коя е конкретната геостратегическа цел на това решение?

Черно море е важно по две причини: първата е очевидна, това е Русия. От времето на Петър I тя търси през това топло море излаз към Световния океан и враговете й не се уморяват да й пречат. При това Черно море дава достъп и до уязвимите част на самата Русия – плодородните южни земи, ключовия за южната руска граница Кавказ. С действията си в последните години, в т.ч. и с последните си декларации, САЩ еднозначно се определят като враг на Русия и контролът над Черно море  е тяхна голяма грижа. (НАТО просто е  инструмент на американската външна политика, нищо друго.) Турция, която държи едната ключова точка, Босфора, е своенравен и ненадежден партньор и не оставя на американското посолство в Анкара да  определя националните й интереси. Няма гаранции, че в близко бъдеще Ердоган ще бъде свален от власт, няма и гаранции, че неговият наследник ще се придържа към правата евроантлантическа вяра. Русия си върна Крим, другата ключова точка в морето, и южната граница вече изглежда надеждно подсигурена. Това предизвиква разбираема нервност. Впрочем стратегическото значение на Крим е такова, че предложенията за размяна – „Крим срещу нормализиране на отношенията със Запада“ – могат да бъдат четени само от хора с чувство за хумор.

Другата причина е достъпът, който Черно море улеснява, до Средна Азия, до описаните от Бжежински „евразийски Балкани“. Тук вече не става въпрос само за Русия. Контролът върху Средна Азия, с нейните богатства и търговски пътища, трябва да затвърди глобалното господство на САЩ. И тук нещата не вървят. Има опити за „Цветни революции“,  но природата там е твърде сурова за цветя от семейство Атлантикови. Американските опорни точки там са малко и са несигурни. Обратно, там уверено стъпва Китай, с мегапроекта си за възраждане на Пътя на коприната. Континенталната връзка между Китай и богатия пазар на ЕС открива големи възможности пред транзитните страни. (Впрочем  българският пишман-елит, въпреки че не пропуска екскурзия до Китай, продължава да подценява този проект. Може защото още не е кацал в София американски сенатор, който да ни сведе „българската“ позиция по него.)

Очертава се взаимодействие двата проекта – между китайския „Един път – един пояс“ и водения от Русия Евразийски съюз.  Зараждащ се евроазиатски икономически съюз, особено пък допълнен от военнополитически такъв, изпълва с ужас Бжежински и неговите идейни последователи в САЩ. Впрочем, едно от трасетата на Новия копринен път минава в района на Черно море – Кавказ, Турция, в т.ч. през довършвания в момента тунел под Босфора. Ако допълним и газовите тръбопроводи, които минават покрай или направо през Черно море, става ясно защо борбата за контрол върху него е неизбежна.

Според вас има ли това решение връзка с видимия разнобой по въпроса, който стана причина за извънредната пресконференция на президента Плевнелиев, премиера Борисов и министър Ненчев след оповестяването на идеята на румънския президент за създаване на Черноморска флотилия между Румъния, България и Турция? В крайна сметка решението беше потвърдено от НАТО във Варшава, но Борисов вече се беше обявил против. Може ли нашият политически елит да удържи на натиска и не е ли само привидна българската еманципация по повод намеренията за усилване на натовското присъствие в Черно море?

 Самото допускане за „наш политически елит,  удържащ натиска“ звучи като художествена измислица. А разнобоят е неизбежен. Президентът ни, военния ни министър, външният министър, се държат като дребни американски чиновници, които мечтаят да станат средни американски чиновници. Светлият пример на Николай Младенов е много заразителен. Целта е напълно постижима – чрез лоялност, преминаваща в сервилност. (Някак си веднага се сещам за Стефан Тафров – прекрасен екземпляр от грижливо отгледаната у нас атлантическа порода.) Още повече, че обещанията се дават лесно, когато друг трябва да сглобява бюджета. А въпросният друг е напълно наясно с мнението на Големия бял баща за него – не просто няма изгледи за атлантическа кариера, но дори и гаранции за имот и живот след неизбежния, все един ден, политически залез. Знае, че е отписан от Русия, знае, че не биваше да се хвали, че лично е спрял „три руски стратегически проекта“, но все пак е длъжен да провери доколко руснаците са злопаметни. Знае и нещо друго, което не е никаква тайна – няма българин, който да вярва, че за нас Русия е заплаха. (Освен, може би  гореспоменатите трима и техните 300 верни фейсбук-последователи. Но дори те не са готови да тръгнат на смърт срещу нея.) А ако Бойко Борисов разчита на нещо, то е благоволението на избирателите, които за проклетия са повече русофили. Пряко или косвено, Русия има по-големи възможности да му осигури политическо дълголетие. Така че Валери Найденов съвсем правилно го посъветва да побърза да подари на Путин кучка. Може и да помогне, кой знае?

 А допускате ли, че Русия може да бъде провокирана да пресече "червената линия" на НАТО, което да доведе до задействане на член 5 на Северноатлантическия договор? В петък говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви, че е абсурдно да се говори за заплаха, която идва от Русия, когато в центъра на Европа загинаха десетки, а в Близкия изток  стотици хора умират всеки ден.

Русия да даде „Casus belli“? Не вярвам. Сегашното ръководство на Русия даде доста доказателства за хладнокръвие напоследък. Случаят със сваления над Сирия руски боен самолет е съвсем пресен. Съгласно описаната от Путин доктрина, мечката предпазливо обикаля покрайнините на тайгата си и  подстъпите към нея (в Сирия) и предупреждава натрапниците с недвусмислено ръмжене. Не казвам, че всички руски политически и военни ходове са блестящи, но за изминалите две години няма допуснати груби грешки. Казано на  шахматен език, „черните“ (черни, защото не те направиха първия ход) няма как да загубят, докато „белите“ няма как да спечелят.

 Но кой и защо създаде мита за руската заплаха и агресия? В официалното комюнике на НАТО след приключването на срещата на върха във Варшава, Русия е посочена първа поименно като заплаха N1 за сигурността на страните-членки на Алианса. На второ място е ситуацията в Близкия Изток и Северна Африка, а едва на трета позиция са действията на "Ислямска държава". Четвъртото предизвикателство пред НАТО е мигрантската и бежанската криза. Адекватна ли е тази оценка според вас? Наистина ли Русия е по-голяма заплаха за света от Ислямска държава?

 Русия е най-голямата заплаха за един свят, подреден според желанията на САЩ. САЩ чувстват, че световното господство им се изплъзва и този процес, е обективен – просто ресурсите им – население, стопанска и военна мощ, ако щете морал - намаляват относително. Демонстративното неподчинение, което показва Русия, може само да ускори този процес. На много места в света клокочи недоволство от американското господство. Ако Русия не бъде „наказана“, възможен е ефект на доминото. Още повече, че Китай, който само преди няколко години беше разглеждан като стратегически партньор, част от модел „Кимерика“, вече е обявен за главен противник, който практически е изпуснат от контрол. Впрочем чудно ми е как Кисинджър понася очевидно неспособните си наследници да унищожават неговото наследство: неговите усилия да обърне Китай срещу СССР през 70-те години дадоха резултат, и то какъв. А сега някаква „свещена простота“ упорито тика Китай и Русия към стратегически съюз, който ще направи живота на САЩ тежък. Да напомня: от десетина дни броди призракът за военнополитически съюз на Китай с Русия! Ако това стане, ако такъв съюз увлече други страни от Азия, провалът за САЩ ще е голям. Но какво да се прави: Джон Кери очевидно е класен дипломат, но без стратегическия размах и влиянието на Кисинджър. А Виктория Нюланд няма смисъл да се коментира, на човек му остава само да се кръсти като чуе името й.

 Защо Вашингтон се върна към годините на Студената война и пренебрегна усилията на Обама да пренасочи усилията на САЩ към развиващите се икономики в Азия?

След началото на кризата от 2008 г. преходът от едно еднополюсен към многополюсен свят буди все по-малко съмнение. САЩ губят относителна тежест в международните отношения, но елитът на страната е разделен във възприятието на това обстоятелство: част от него приема, друга част не приема новото състояние. Президентът Обама следва (колебливо) линията на задушаване на всяка съпротива: „сдържане“ на всеки противник, в т.ч. чрез използване на чужд ресурс , „износ на либерални революции“, разширяване на зоната на контрол чрез НАТО, използване на международните институции в своя полза или пренебрегването им, когато ограничават свободата на действие – ООН, СТО. Колебанията идват от трудността да се прецени доколко глобалните ангажименти увеличават или „подяждат“ ресурсите на страната, а също доколко тези позиции могат да бъдат удържани. Колебанията са свързани и с преценката дали Китай или Русия са по-голямото предизвикателство пред американското господство. Самият президент Обама положи големи усилия да оправдае присъдената му предварително Нобелова награда за мир. Президентската власт в САЩ обаче не е абсолютна. В неговия екип (правителство, съветници) е представен традиционният политико-икономически елит - едър финансов капитал, военнопромишлен комплекс - който е непримирим със загубата на позиции. В този смисъл ако Хилари Клинтън стане президент, новите войни са неизбежни, нея не я вълнуват Нобелови награди.

Другата нагласа е за връщане към изолационизма, който има дълбоки корени в американската политическа култура. Това ще е опит за вътрешно оздравяване и връщане на загубени стопански позиции - „реиндустриализация“. Силната подкрепа за „извънсистемния“ Доналд Тръмп показва разрив в обществото с дълбока основа (който няма да изчезне, независимо от крайните резултати от изборите), в т.ч. по въпросите на външната политика. Обществени прослойки, свързани главно с вътрешния пазар на САЩ отхвърлят стратегиите на „глобализирания“ капитал, гледат подозрително на външнополитическите ангажименти – военни, търговски, политически. Доналд Тръмп като президент може би наистина ще е в състояние „да се разбере с Путин“, но да разпусне НАТО, както се заканва, ще е катастрофа. Цяла една обществена прослойка у нас, тази на „професионалните атлантици“, ще изчезне.  „За народа загуба велика!“

 Във Варшава САЩ отново се опитаха да наложат на съюзниците си да отделят 2% от БВП за отбрана. Изпълнимо и необходимо ли е това решение за нас? (сега България отделя 1.2 %).

 Това бе напомняне за неспазените обещания от срещата в Уелс преди 2 години. Колкото е необходимо за нас да заделяме повече средства за армия, толкова е и невъзможно. Ние сме част от общност с чувствително по-висок жизнен стандарт. Невъзможността да се приближим до него плащаме с емиграция и ниска раждаемост, а това още повече влошава нещата. Допълнителният товар може да стане сламката, която чупи гърба на камилата. Освен това ние и сега плащаме, но формално по друга сметка. Когато България кандидатстваше за членство в НАТО, беше ясно, че не можем да бъдем сериозен пазар за американско оръжие.  За нас се застъпи енергийното лоби, което получи като подарък двете „американски електроцентрали“. Ако някой сега се възмущава от безбожната цена, на която НЕК купува тяхното електричество, нека я приеме като „данък НАТО“. Редно би било това да ни се зачете като заслуга. А не само България не спази обещанието си. При тази криза никой не разполага с излишни пари в бюджета си, а мнозина се съмняват в правилността на поставените цели.  Все пак – в САЩ отдавна ръмжат, че съюзниците пестят от отбрана за американска сметка, но от друга страна, който плаща, поръчва и музиката. Това е цената, която американците плащат, за да използват съюза за целите на своята външна политика. Настойчивостта им в Уелс и сега, във Варшава, само показва още веднъж, че ресурсите са поизчерпани. Държавният дълг на САЩ е равен на БВП на страната, а общата задлъжнялост го надвишава почти три пъти. Вярно, печатницата за долари работи, но светът вече се оглежда за алтернативи на долара. Един ден ще ги намери.

Как си обяснявате разнопосочната позиция на Меркел, която говори за нуждата от диалог с Русия и в същото време одобрява разполагането на натовски войски в Полша и Прибалтика?

Често говорят за германците като за нация с пречупен гръбнак. Не съм съгласен, въпреки големия успех при налагането на комплекса за вина в германското обществено съзнание. Познавам германците, имам там роднини и приятели. Икономическият гигант не може до безкрай да се свива като политическо джудже. Германците са по-скоро нация, която се опитва да се изправи на колене, докато мнозина са седнали на гърба й. Русия е на път да приключи с изправянето, Германия тепърва ще се мъчи, като при това и сама ще си създава проблеми. Ангела Меркел се оказа лош избор за нация с такава тежка задача. Не може да разграничи ролята си на германски канцлер от ролята на си на папеса („Mutti“) на „Обединена Европа“. За нея това е едно и също. Вървят слухове за т.нар. „Канцлерски акт“. Не е важно дали са верни, важното е, че изглеждат достоверни. Лошото за нея е, че на моменти атлантическата лоялност, германските делови интереси и равновесието в ЕС изобщо не са в “свещено триединство“. Тогава поведението й става разнопосочно. Имигрантската вълна напр. я свари неподготвена за бързо, хладнокръвно и точно решение. Вместо това тя затъна в серия от грешки, които разтресоха целия съюз. Особено лошо за България, все пак нашата външнополитическа доктрина гласи: „Канцлерът говори, аз слушам“.

 Кое според Вас е стратегически уместното поведение на България като член на НАТО? Вярвате ли, че е възможно страната ни да си върне достойнството и себеуважението пред международната общност, особено в динамичния геополитически контекст, в който е поставен ЕС? Трябва ли да променим поведението си пред съюза?

 Отговорът и на двата въпроса изглежда като упражнение по абстрактна логика. Ние, българите, сега нямаме стратегия за развитие на обществото и държавата и не можем да формулираме национални интереси. Членството и в НАТО, и В ЕС не може да бъде цел, а средство, път към целта. Но няма цел. Членството в двата съюза е алиби на пишман-елита за пълната му неспособност да поеме отговорност за общество и държава. Какво себеуважение и достойнство при народ, който не знае накъде отива?