Гергьовден

Барут и грозде-грозде и барут!

(Откъс от "Пинковиада", София, "Авангард Прима", 2013)

Беше топла августовска вечер. Ротите с грухтене се разотиваха след вечерна проверка, доволни, че са зачеркнали още един ден от календара. Пинков се тътреше синхронно с останалите, но за разлика от друг път бъркотията от мисли в главата му имаше малко общо с възглавницата. До Фешо Фъфеш бяха достигнали сведения от оперативното разузнаване на съседния взвод, че гроздето край въжената станция е узряло. Двамата вече бяха провеждали успешни операции за череши, ягоди и други витамини във вилната зона на Плевен. Не могат да оставят и гроздето без внимание.

Идеше реч за рутинна акция без кой знае какви силни усещания. По това време оградата между Развъдника и вилната зона беше доволно абстрактна. Някои части от нея още бяха в проект, други вече се бяха пренесли в по-добрия свят на Вторични суровини. А и към средата на август личният и командният състав на школата си бяха омръзнали взаимно дотолкова, че осмелилият се да подиша цивилизация личен състав нищо не рискуваше. Стигаше да е оборудван с парцаливи гуменки и потник и при евентуална среща с патрул да обясни без заекване присъствието си от неправилната страна на оградата с тренировка за изпита по физическа подготовка. Лятната сесия се задаваше и трите километра крос си заслужаваха уважението, във всеки случай подобно обяснение задоволяваше и двете страни. След което личният състав биваше свободен да се усамоти в храстите с някоя романтично надъхана плевенчанка или с шише огнена вода- въпрос на предпочитание.

Сценарият за тази нощ не предвиждаше чак такива работи. Нито плевенчанки, нито огнена вода. Най-малко пък се предвиждаше среща с какъвто и да е команден състав, защото гореописаните номера минаваха само на дневна светлина. Нощем личният състав беше длъжен да кърти. Фазаните впрочем дълбоко уважаваха това си задължение. При обичайните обстоятелства Пинков и Фъфеш отдавна да бяха отдали уставното Уставу. Тази нощ обаче щяха да жертват час-два сън. „Ако дежурният вземе та цъфне тука, фратете го на зелено!“, направи инструктаж Фъфеш.

„Че ви скриеме, нема страшно!“, успокои го „Бабаневи“. „Вие само докарайте нещо без семки.“

Фъфеш го изгледа накриво, но нищо не каза. Проблемът със „Бабаневи“ беше, че последният (или последните) не само говореше, но и ядеше в множествено число.

Впрочем тази вечер дежуреше някакъв лейтенант от къртиците, а на тях не им се занимаваше с чужди индианци. Стигаха им собствените. Тъй двамата любопитни кашици форсираха спокойно и без излишна показност четирите низходящи етажа и се изнизаха край спящите блокове на кюнци, свръзки и всякаква друга второкачествена войска. Пред тях се ширна плацът, огрян от шишкавата луна, заседнала южно от пилона със знамето. Плацът побираше без усилие няколкото хиляди фазани и оставаше още пет пъти по толкова място. При все това Пинков и Фъфеш се познаваха лично с всеки квадратен сантиметър асфалт. Маршировки, както се казва, дал господ. Когато пък господ не намираше време, генерал Дъню беше насреща.

Двамата прецапаха плаца по терлици, поглеждайки накриво неуместната в случая луна, която обаче нямаше никакво намерение да се маха от мястото си. Най-после хлътнаха в тъмното зад учебните сгради. Ето я оградата! Ето я дупката!! Ето я цивилизацията!!!

Вдъхнаха с облекчение нощния въздух (колко е различен!) и нагазиха във високата трева. Щурците изтърваха за миг цигулките, после пак подкараха вечната лятна музика. Никой друг не помръдна. Нейде далеч напред пролая куче, но не срещна разбиране и млъкна. Сред храстите просветна сънливо пътеката.

Закрачиха без да бързат. Луната си светеше, вече без да пречи на никого. Листата блестяха на светлината като лъсната цев на автомат. Тихо. И топло. Мирише на лято. На напечена пръст и треви... Иде ти да станеш на глухарче, да полетиш над пътеката напред и назад и нагоре, да уловиш полъха над градините, да влезеш в ухото на гимназистка, заспала на отворен прозорец...

Някакъв кон, вързан за черешата, която бяха обрали през юни, изпръхтя, щом ги усети и пак се потопи в своите си мисли. И пак стана тихо. И сънено... Напред се бялна станцията на въжената линия и тутакси ги извади от унеса. Ей ти го лозето!

Атакуваха в движение. Данните съвпаднаха: няма куче! Към небето се понесе гръмотевично мляскане, накъсвано от кратки коментари за качествата на отделните сортове. Храненето в Развъдника беше бюрократично организирано масово мероприятие, на което му липсваха а) пикантно възбуждаща тръпка и б) грозде. Тук и сега обаче ги имаше и двете, та мина доста време преди Пинков и Фъфеш да се сетят за торбата, която бяха помъкнали със себе си.

По обратния път нямаше време за сантименти. Въпреки пацифистките настроения през късния август, нощният поход нямаше място в сутрешния доклад на дежурния по Развъдник. Мародерите ускориха ход. Когато наближиха оградата откъм северния й край, решиха да спестят оставащия километър от парка и щурмуваха през дерето, което се промъкваше косо под бодливата тел, право към варелите с нафта на ГеСееМа1. Нямаха обаче представа накъде водеше дерето оттатък варелите. До април те бяха обитавали конюшните на Трети район и не бяха намерили време, нито пък желание да свикнат с особеностите на Първия такъв.

И първата особеност им се натресе още по средата на дерето, когато изотгоре ги стресна вик:

„Стой! Кой там?“

Двамата залегнаха. Виж ти! Районът бил охраняем! (Което, честно казано, следваше да се очаква.) Любопитна рота продължаваше да дава караул по старите ловни полета и нито един двамата нямаше представа за схемата на тукашните постове.

С две думи, провели бяха акция без информационно подсигуряване. Да видеше това майорът по тактическо разузнаване, щеше да ги скъса на момента, без да чака лятната изпитна сесия. Ето че се насадиха на някакъв тиквеник, който не само не спи, ами се прави и на уставен!

„Покажи се! Ще стрелям!“, настоя законосъобразно тиквеникът. Или го е страх, или се натяга тоя.

„Затваряй си човката, бе говедо!“, възмути се спонтанно Пинков. Той презираше такова уставно поведение. Фъфеш обаче не хареса спонтанната проява на сподвижника си и го дръпна за крака. Последният чак заби нос в пръстта. В същия момент над главите им оглушително изтрещяха един след друг два изстрела.

„Беж оттук!“, изсъска Фъфеш. Предложение уместно, но малко излишно. Телесата им бяха задълбали в обратна посока още след първия изстрел, без да чакат нареждания. Ако не друго, двамата владееха поне похватите на тактическото отстъпление.

 Спряха се чак в гората да си поемат дъх и да осмислят последните петнайсетина секунди от похода.

„Щеше да ни отстреля този мордар като нищо!“, констатира гневно Пинков. Той още не можеше да смеле, че някой може да взема толкова насериозно службата през август.

„Мордарска работа!“, изръмжа и Фъфеш, докато чистеше трънчета от дланите си. „Как фък не се свършиха тез натегачи!“

Вярно, през зимата имаше такава партенка. Генерал Дъню уж пуснал в отпуск някакъв смотаняк, който бидейки на пост, чул шумолене в храсталака и стрелял напосоки в тъмното. Отпуска като награда за проявена смелост! Някои даже вярваха на тези слухове. През зимата, както и да е... Но през август?!

Известно време двамата се забавляваха да набиват натегача на кол задочно, после го оставиха на мира. Засега бяха живи. Без повреди, като не броим известно число изподрани колена и лакти. Дори и гроздето в торбата беше оцеляло. Поеха по познатата пътека обратно без повече експерименти. Пътят пак стана същият - с всичките му там жаби, щурци, луни и прочее.

В стаята ги посрещнаха с оживление. Бяха чули изстрелите.

„И ние ги чухме на идване…“, потвърдиха двамата без да се впускат в подробности. „Дявол знае на кого му се е разхлопала дъската посред нощ...“

„А, кемафски издънки…“, сервира сензацията дежурният по рота, който се бе вмъкнал в стаята, следвайки миризмата. „Стреляли са се долу, в Трети район. Преди малко чух лейтенанта да се разправя по телефона. Я подай от онова, бялото...“

На сутринта цялата школа обсъждаше произшествието. Според радио „Партенка“, нощес часовият на поста до ГеСееМа чул шум и стрелял. (Подплашил се е от мирно пасящо магаре, авторитетно поясни радиото.) Стрелял глупендерът, без да гледа накъде. Куршумите прелетели над кажи-речи цялата школа и нацелили поста до служебния вход за фатмаците, там долу в Трети район. Забили се в стената, само на два пръста от главата на местния часови. Който се подмокрил от ужас ислед това припаднал.

„Аз на негово място щях първо да припадна и после да се подмокря“, мислеше с потрес Пинков, докато бъркаше с пръст в дупките, оставени от куршумите в мазилката. Искаше да си изчопли поне един от тях за талисман. Тези куршуми, строго погледнато, все пак бяха предназначени за него. И за Фъфеш, който обаче се терзаеше от съвсем други мисли:

„Слушай, тая няма да я бъде! Не ща да ме стрелят разни тиквеници в тъмното заради нашите готованци в стаята! Изфлюскаха всичкото и едно „Благодаря!“ не казаха. Ако ще ходим фак, то ще е само за да се наядем ние. Иначе не отивам!“

Готованците тайно бяха посегнали и на неприкосновения запас от два грозда, който Фъфеш си бе дислоцирал в шкафчето за закуска, та раздразнението му си беше съвсем на място.

„Имаш право...“, съгласи се вяло Пинков, все още бърникайки в хоросана. Той тръсна глава, за да пропъди кошмара и се сети за крушите, които преди десетина дена се бяха оказали зелени. Може да им е дошло времето вече...

---

1Склад Гориво-Смазочни Материали (Колко тайни криеш!)