Войната, която не е война, срещу Либия, която не е Либия, за нефта, който ...

На 29.03.11 официално стана ясно, че САЩ и съюзниците им се “намесват” в Либия за да предотвратят “касапницата”, която Кадафи имал намерението да устрои над “собствения народ”. “Намесата” (която не е война) е с (полу)разрешение на ООН и с подкрепата на международната общност. Тя няма за цел да свали Муамар Кадафи от власт. Както обясни външният министър на България, целта е само “в едно бъдещо правителство ... да бъдат включени всички части на либийското общество”.

Действително, ако Кадафи беше успял да влезе в Бенгази, на противниците му навярно щеше да се случи това, което се случи ... на бунтовниците от Ислямския фронт за спасение в Алжир между 1992 и 1998 г. Тогава за да не допуснат ислямистите до властта, алжирските военни извършиха един не особено демократичен преврат и предизвикаха гражданска война, която отнесе до 200 000 човешки живота. “Касапници” устройваха и едните, и другите, но военните спечелиха с одобрението на демократичния Запад, най-вече на Франция. Тя тогава не изпрати бойни самолети, понеже вярваше че Лиамин Зеруал ще се справи и без тях. Днес в Либия също тече гражданска война: Кадафи е тръгнал срещу “собствения си народ”, подкрепен обаче от другия си “собствен народ”. Поне така излиза, след като дори и в Бенгази го подкрепят племената Тархуна и Варфала. Наистина, няма сведения дали след като войските на Кадафи се отдръпнаха от града тези племена не са размислили в полза на правилния избор.

А правилният избор е този на прогресивното човечество (т.е. на човечеството, разполагащо със самолетоносачи), което сметна, че Кадафи е лошият, а неговият бивш министър на правосъдието е добрият. (Ние, българите, знаем най-добре разликата.) ООН разреши да се използват „всички нужни средства" за защита на гражданското население, прекратяване на огъня и налагане на забранена за полети зона над Либия. “Забранената за полети зона” беше наложена успешно: множество ниско летящи танкове, кораби и отделни правителствени войници бяха свалени на земята. Всичко това с цел защита на “гражданите”, въоръжени с автомати, картечници и гранатомети. Крилати ракети даже разчистваха пътя на тези “граждани” към Триполи, не с цел да бъде свален диктаторът (виж по-горе), а само за да могат “всички части на либийското общество” да обменят виждания относно цвета на “Зелената книга”.

Всъщност Кадафи не може да бъде свален от власт, защото формално той няма такава. Но пък и няма съмнение, че войските му, разполагащи доскоро с ниско летящи танкове, са правителствени. Войски на международно признатата държава Либия, която изглежда не е “правилната Либия”. Стрелбата по нечии правителствени танкове или камили все пак се нарича война, въпреки отделни изблици на срамежливост. (Припомняме, че САЩ официално никога не са водили война срещу Виетнам.) Но уставът на ООН позволява водене на война само срещу държава, която е нападнала друга държава. Цялата днешна система на международните отношения стъпва върху гаранциите за държавния суверенитет. Нападение над суверенна държава за защита на “човешки права” звучи красиво, има и прецеденти (Косово), но има съмнително правно основание, както личи в началото. А и самите “права” нямат еднакво тълкувание. (Навярно Техеран трябва да бъде бомбардиран заради правото на централния му площад да се свика педерастко сборище?)

Ако пък едно правителство трябва да си иде само защото праща войска срещу въоръжени бунтовници (при което патят и мирни граждани), то досега някой трябваше многократно да е бомбардирал Анкара за да помогне на кюрдите. Впрочем на 18.03.11 танковете на Саудитска Арабия и Катар влязоха в Бахрейн, но заедно с правителството стреляха срещу “собствения му народ”, който също искаше някаква демокрация. Али Абдула Салех пък обстреля “своя си народ” в Йемен дори без чужда помощ. Въпросът е защо в случая Али Абдула Салех, Башар Асад, а даже и Карлсон от покрива, имат право да летят, а Кадафи няма това право.

Отговорът може да е в един младежки грях на полковника, още в качеството му на капитан. Първата му работа, когато взе властта през 1969 г. бе да поиска преразпределение на печалбите от добива на либийски нефт в полза на държавата. (По това време Либия доставяше 25% от нефта, потребяван в Западна Европа!) Капитанът заплаши с национализация и тъй като самолетът “Рафал” още не бе дори проектиран, малката компания “Оксидентал Петролиум” намери за уместно да приеме. Това бе капката нефт, която преля бидона. Прясно образувания картел ОПЕК видя, че натискът дава резултат и реши да се качи на одъра, а оттам и на главата на прогресивното човечество. До 1973 г. цената на нефта скочи двойно, а цели 55% от нея потекоха в джобовете на държави, ощетени откъм демокрация. Октомврийската война срещу Израел даде добър повод (а не причина) същите тези държави да вдигнат цената още веднъж, този път четворно. Започна голямата енергийна криза и прогресивното човечество с ужас разбра, че вече не само сиренето, но и бензинът е с пари, а приятелството си е по целесъобразност. Кадафи бе запомнен с лошо, а атентатите, с които от време на време се забавляваше, направиха приятелството с него (почти) невъзможно. До 2003 г., когато лошите отношения с блудния полковник взеха да струват на всички прекалено скъпо. През 2005 г., когато цената на нефта скочи тройно спрямо 2002 г., същата “Оксидентал Петролиум” дори получи закъсняла справедливост под формата на 9 от общо 15 прясно раздадени разрешителни за добив на нефт в пустинята.

Кой тогава и защо препика едва цъфналото пустинно цвете на приятелството? "Комсомолская правда" написа, че Кадафи пак решил да преразпредели печалбите, този път с 80 % в полза на държавата. Вестникът не посочва източници, може да не е вярно. Но ако пък излезе вярно, ще стане малко по-ясно защо бунтовниците, веднага след като завзеха “нефтения град” Рас Лануф (и малко преди да избягат от него със 160 км/ч.), обявиха, че гарантират вложенията на западните нефтени компании. Може да сме циници, може би не всичко се върти около нефта. Във всеки случай иранците в момента си подръпват брадите в дълбок размисъл. Ако на Кадафи се случи това, което вече се случи на Садам, няма да се намери сладкодумец, който да ги разубеди от атомната им бомба.