Няколко години Европейският съюз се мъчеше да се събере в нещо като Конституция. Докато траеха мъките, вярващите християни поискаха съюзът да се опре на християнските ценности. Убедени, че единствената ценност, която обединява европейците, е общата валута (поне докато доларът е слаб), политиците отказаха божията намеса в любимото им творение. Творението обаче се провали зрелищно, поне на първо време. Ако през 2005 г. французи и нидерландци имаха нещо друго наум, то едно признание че “Европа” е “християнска” може би щеше да пробута безболезнено Лисабонския договор в Ирландия три години по-късно. Наложи се договорът да бъде натикан със сила като смрадлив чорап в гърлото на ирландците. Но дали Европа наистина е християнска? Въпрос на гледна точка. Във вагончета на лондонското метро или в съблекалнята на френския футболен отбор Европа не е особено християнска, пък не е и бяла. (Дали има връзка?) В големите европейски магазини “черната” техника вече е “жълта” и конфуцианска. А в мокрите сънища на върлите либерали Европа е боядисана в седемте цвята на дъгата, пръснати между три пола и пет-шест религии.
Ако обаче извадим тези подробности пред конюнктурните скоби, ще видим нещата, които правят Европа европейска: сгради, скулптури и картини, които радват очите, музика, която глези душата и книги, които превръщат главата в нещо повече от закачалка за шапки. Освен малкото (за жалост) остатъци от античното великолепие, грамадната част от това богатство е натрупана между 8.век (Каролингското възраждане) и 19.век., века на Великите светски утопии.
Зад това богатство стои християнството. Въпреки глобалистката истерия Виена не прилича на либерален мултивсякакъв Вавилон. Дворецът “Хофбург” вече не е сърце на Дунавската империя, но все още е символ на Австрия. Не се е мумифицирал като пирамидите, защото край десния му вход все тъй звучи “Аве Мария!” Брадат младеж, въоръжен с цигулка и усилвател напомня на недовиждащите, че не се намират на брега на Жълто море. За разлика от най-Дългия човек в България, Моцарт се е вдъхновил от Божията майка, а не от “Ферари” (или някой друг модел каляска) с цвят червен. Резултатът е такъв, че и мелодията, и цигулката, и дворецът със сигурност ще ги има поне още неколкостотин години. Както ще го има и другият символ на Виена – катедралата “Свети Стефан”. От 1529 г. насам тя непрекъснато напомня какъв е приносът към европейската култура на кандидат-европейците от Близкия Югоизток.[1] Припомняме, че едва с поникналите през 12. век готически катедрали европейците са създали нещо равностойно на великата антична архитектура. И отбелязваме – иде реч за църкви, а не за банки, още по-малко за хотели.
Малта е парче пустиня, хвърлено в морето близо до Африка. При вида на църквата “Свети Йоан” африканското впечатление се разсейва. А вътрешността крие съкровища на европейския барок, начело с картината на Караваджо “Обезглавяването на Св. Йоан Кръстител”. Не е случайно, че големите барокови художници и скулптори ваят и рисуват светци и библейски сцени, а няколко папи, в т.ч. кръвожадния Александър VI (Борджия), са сред най-големите меценати в историята. Стенописите, стъклописите и платната разказват библията в картинки на неграмотното простолюдие. Колкото по-добри са картините, толкова по лесно посланието стига до сърцата, тъй че Юлий II харчел за архитекти, ваятели и художници, а не за ритнитопковци.
А защо тези архитекти, ваятели и художници са толкова добри (всъщност съвършени), че днес никой не смее да извае отново Давид? Натрупването на технически умения? Вярно, за да го има Леонардо първо е нужен Верокио. Но това не стига. За да създадеш нещо голямо, сам трябва да вярваш в нещо голямо. В бог, или поне в божиите заповеди. Сикстинската мадона е жива на платното, след като преди това е оживяла в главата на Рафаело. Вълнението на света Тереза всъщност е вълнението на Бернини. Рембранд е един най-големите живописци и един от най-религиозните. Последният голям европейски художник, Ван Гог е бил пастор, тормозен от притесненията, че не може да помогне на ближния си така, както светото писание повелява. Истински или въображаеми, Христос и неговите послания са причината японските банки от времето на “икономическото чудо” да пълнят съкровищниците си с платна на европейски майстори, нищо че далекоизточната цивилизация никак не пада по-долу по изтънченост.
Затова пък след края на религията европейското изкуство върви надолу. Вярата в революцията рисува мъртвия Марат като мъртвия Христос, но Жак-Луи Давид не е Микеланджело. Вярата в Наполеон и Сталин ражда конюнктурни величия, които не надживяват патроните си. Вярата в конюнктурата кара Реноар кисело да отбележи: “Стигнах дотам, че ако отрежат дъното на панталона ми, след като съм седял с него на палитрата, трябва само да го подпиша, за да викнат, че е чудо.”
Е, Реноар все още е голям художник, инерцията от миналото дава плодове и през 19 в. Но вече живеем в “нечестивите времена” на Уди Алън. Всеки сам е бог в своята собствена вселена. Няма правила, няма споделени общи ценности, освен парите (които обаче не е добре да бъдат споделяни). “Децата-цветя” на 60-те години ги презряха и създадоха най-хубавата музика, на която безбожното време е способно. Десет години по-късно същите деца пораснаха и си взеха парите с лихвите със задна дата, за да платят с тях за извратеностите на Пикасо и Хенри Мур.
Днес европеецът няма “визия” за бъдещето, но все пак се опитва да вярва в нещо, за да оцелее. Вярва в глобалното затопляне, особено като застудява. Плаща 104,3 милиона долара за крачеща буца скрап, убеден че плаща за скулптура. Вярва в “толерантността” когато му вадят нож заради карикатури, печатани на три години път с камили от Мека. Допуска също, че границата на континента минава отвъд Диарбекир. Такава вяра ражда само “Евровизия” и там дори Миро си е точно на мястото.
[1] За всеки, който не е чел история: при първата обсада на Виена защитната линия е минавала на метри от катедралата. Оръдията на турците не са били достатъчно добри да я разрушат, иначе те биха го сторили с радост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар