Либералният Крал умря. Да живее либерализмът!

Майкъл Джексън се спомина само на 50 години. Седмици след това средствата за масово оглупяване не спряха да насилват късмета, който ги споходи през юни когато:
· световната криза вече не беше (добре продавана) новина;
· излизането от нея не беше (и все още не е) новина;
· малкото световно първенство по футбол си остана малко;
· “глобалното затопляне” премина в най-обикновено горещо лято,
· а свинският грип само показа, че не можеш да се окъпеш два пъти в един и същ (златен) новинарски дъжд.
И тогава певецът, който вече си беше изпял песента, направи на медийните шамани подаръка на годината. Тиражите се размърдаха, в касичките издрънча някой и друг пробит долар. Шаманите получиха отсрочка, докато измислят кръстоската между прасе и кокошка, заплашваща човешкия род с убийствено съчетание от хрема и косопад.
Междувременно “Джако” направи последен подарък и на наследниците си с незапомнени посмъртни продажби. По-големи дори от тези, които приживе го качиха на трона на поп-музиката. С пари не се спори, защото при капитализма нищо друго не се брои. Но ако търсим обяснение за самите продажби, няма да стигнем доникъде. Имат ли връзка с художествената стойност? Съдейки по “АББА” имат. Съдейки по Азис и “Спайс гърлс”очевидно нямат. Ако нещата опират до красиви мелодии и приятен глас, Стиви Уондър или Даяна Рос трябва да се харчат дори по-добре. Ако опира до пластични операции, то Шер е кралицата, а “Джако” даже няма да го пуснат в двореца. Тогава?
Обходният път към загадката подсказва нещо. През 80-те години млада майка беше доволна, че дъщеря й луднала по лунния певец. “Хубаво облечен, танцува там нещо…”, обясни тя. “Кротък, приятен. Не е някой космат и брадат.”
Космат и брадат тогава беше (и още е) рокът. Брадат и опасен за всяка власт, в т.ч. за родителската. Всичко заради простичкото му послание: ”Нищо не е наред, но можем да го оправим!” Музика на “перманентната революция”, религия на всеки, който заедно с Джон Стюард Мил предпочита да е “недоволен човек”, нежели “доволна свиня”.
Само че “перманентната революция” е уморително нещо. За разлика от нея животът е еднократен, на това отгоре кратък. Затова мнозинството си представя революцията като прът за брулене на орехи, който при яденето им става излишен. “Афроамериканците” имат пръст в зачеването на рока. Те направиха своята революция за да ги признаят за хора и успяха. Междувременно отстъпиха рока на белите недоволници и оглавиха “поп”- музиката – тази на пълния хладилник и на изпразнения пищов. Литургията на либерализма, пред чийто долар всички са равни. Няма негри, няма жени, няма евреи. Има само доволни “унисекс”, “униейдж” и “уникалър” потребители, забавлявани от “политически коректния” Майкъл Джексън. Няма по-подходящ. Негър, но не съвсем. Певец... и не твърде. Малко нещо танцьор. Не жена, но едва ли мъж. Петдесетгодишно дете (не педофил). Вероятно не педераст. (А колко чудесно би било, колко либерално!) Със сигурност “Лош”. Но в никакъв случай бунтар.
В крайна сметка просто Крал. Не на “поп”- а, а на конюнктурата. Спи спокойно, кралю! Конюнктурата в момента е лоша...

P.S.: Ако някой не брои Азис за българския Майкъл Джексън, вярвайки (основателно), че в художествено отношение разликата между двамата е колкото от Луната до Земята, то да си спомни, че американците отидоха до Луната още преди 40 години. Ние вече не можем да стигнем дори до Бургас.