Вече 25 години живея в София, но съм у дома си само в Бургас. Така е и с всички други неволни софиянци, които са имали късмета да поживеят в най-артистичния град на България. Това определение отдавна е омръзнало на доста хора, но си е вярно. На 20 юли дойде поредното потвърждение. Трима запалени фотографи (Любомир Колдамов, Методи Иванов и Пламен Тодоров) откриха най-новата художествена галерия в града с намерение да я превърнат в свърталище на добрия вкус. Упадъчно намерение, доколкото добрият вкус от доста време сам е в упадък. Не и в Бургас обаче, не и в главите на тримата, тъй да се каже, “декаденти”.
Да отбележим, че откриването съвпадна с новината, че граждани на републиката продават златни зъби, свои и чужди, за да си платят режийните разноски. Златарското съсловие в същото време се жалва от липсата на оборотен капитал, с който да посрещне изобилното и леко зловещо предлагане. Близко е до ума, че финансовата криза трябва да върви заедно с криза в жанра. Но в Бургас криза в жанра няма.
Показват го трите досегашни изложби на Бургаската фотографска общност. Показва го и четвъртата им (вече!) изложба, “Синьо”, която даде живот на галерия “Тринадесето стъпало”. Не са малко хората, които се съмняват, че фотографията е изкуство. Един час сред събраните в галерията фотографии стига да разсее подобни съмнения. Усещането е като да слушаш “Елинор Ригби” на десет светлинни години под най-близката звезда и на двайсет крачки от най-близкото море. Не толкова затова, че въпросното море е главен герой в галерията, колкото заради начина, по който четиридесетте оттенъци в “Синьо” проветряват главата от прашинките чалга, които се спотайват в мръсните ъгълчета дори и в Бургас. Хубаво е впрочем, че общината, начело с кмета Д. Николов, също се включи в метенето и морално подкрепи начинанието с изискан букет, макар и в тоналност, различна от синята.
Е, хармонията на “Бийтълс” може да бъде смутена от случаен комар, озовал се на същото място под въпросната звезда. Също тъй в общата синева на изложбата тъмнеят няколко неуместни облачета. Художествената фотография следва същите правила, по които се води и обичайната живопис. И всеки фотограф, който насочва обектива, ръчкан от музата, вместо от нуждата, трябва да ги познава. Светлин Александров може би ще се изненада, ако наречем небето му “сурово”. “Бонбонено” синият му цвят не е достоверен и “плаче” за “облагородяване”. Тодор Динев от своя страна се е опитал да раздели цветово морето от небето, макар да е известно, че това и Зевс не го може. Оксидно зеленото море на снимката води трудна за гледане война с лилавеещото небе, на фона на недостоверна като ъгъл и цвят светлина. Татяна Хаджиева пък успява да ни убеди, че композиция само от хоризонтални линии не се прави лесно. Зрителят неволно се мъчи да отмести лодката от предния план леко надясно и да я врътне в малък ракурс.
Впрочем и за такива отклонения има място, особено ако са по-смели. Днешното изкуство, бидейки незаконородено дете на романтизма от 19.в., е (твърде) либерално. То не обича нито правилата, нито въпросите с един-единствен отговор. Пред снимките на Петя Даскалова най-напред се чудим дали фотографската техника трябва да копира техниката на маслената живопис. Особено от разстояние два диоптъра. После спираме да търсим отговора и оставаме само с наслаждението.
И понеже стигаме до него, няма да подреждаме фотосите по достойнства. Вместо това ето простичък начин да оценим една изложба: час-два разглеждаме, после заставаме в средата и си представяме, че имаме 10 секунди да офейкаме с най-хубавото. В случая ще задигнем искрящите листа на Георги Боев, живописния (а иначе монохромен) “син оттенък” на Генчо Петков, обувката (за жалост само една) на “синия войник” Колдамов, ще откъртим (ако трябва от пантите) прозореца на Петя Даскалова, заедно със “сянката” му... но ето, че десетте секунди изтекоха!
И тъй като има още неща “за задигане” (не само на Методи Иванов и Веселин Бонев), идете и Вие и вижте! Улицата е “Александровска”, а номерът е 78.
Да отбележим, че откриването съвпадна с новината, че граждани на републиката продават златни зъби, свои и чужди, за да си платят режийните разноски. Златарското съсловие в същото време се жалва от липсата на оборотен капитал, с който да посрещне изобилното и леко зловещо предлагане. Близко е до ума, че финансовата криза трябва да върви заедно с криза в жанра. Но в Бургас криза в жанра няма.
Показват го трите досегашни изложби на Бургаската фотографска общност. Показва го и четвъртата им (вече!) изложба, “Синьо”, която даде живот на галерия “Тринадесето стъпало”. Не са малко хората, които се съмняват, че фотографията е изкуство. Един час сред събраните в галерията фотографии стига да разсее подобни съмнения. Усещането е като да слушаш “Елинор Ригби” на десет светлинни години под най-близката звезда и на двайсет крачки от най-близкото море. Не толкова затова, че въпросното море е главен герой в галерията, колкото заради начина, по който четиридесетте оттенъци в “Синьо” проветряват главата от прашинките чалга, които се спотайват в мръсните ъгълчета дори и в Бургас. Хубаво е впрочем, че общината, начело с кмета Д. Николов, също се включи в метенето и морално подкрепи начинанието с изискан букет, макар и в тоналност, различна от синята.
Е, хармонията на “Бийтълс” може да бъде смутена от случаен комар, озовал се на същото място под въпросната звезда. Също тъй в общата синева на изложбата тъмнеят няколко неуместни облачета. Художествената фотография следва същите правила, по които се води и обичайната живопис. И всеки фотограф, който насочва обектива, ръчкан от музата, вместо от нуждата, трябва да ги познава. Светлин Александров може би ще се изненада, ако наречем небето му “сурово”. “Бонбонено” синият му цвят не е достоверен и “плаче” за “облагородяване”. Тодор Динев от своя страна се е опитал да раздели цветово морето от небето, макар да е известно, че това и Зевс не го може. Оксидно зеленото море на снимката води трудна за гледане война с лилавеещото небе, на фона на недостоверна като ъгъл и цвят светлина. Татяна Хаджиева пък успява да ни убеди, че композиция само от хоризонтални линии не се прави лесно. Зрителят неволно се мъчи да отмести лодката от предния план леко надясно и да я врътне в малък ракурс.
Впрочем и за такива отклонения има място, особено ако са по-смели. Днешното изкуство, бидейки незаконородено дете на романтизма от 19.в., е (твърде) либерално. То не обича нито правилата, нито въпросите с един-единствен отговор. Пред снимките на Петя Даскалова най-напред се чудим дали фотографската техника трябва да копира техниката на маслената живопис. Особено от разстояние два диоптъра. После спираме да търсим отговора и оставаме само с наслаждението.
И понеже стигаме до него, няма да подреждаме фотосите по достойнства. Вместо това ето простичък начин да оценим една изложба: час-два разглеждаме, после заставаме в средата и си представяме, че имаме 10 секунди да офейкаме с най-хубавото. В случая ще задигнем искрящите листа на Георги Боев, живописния (а иначе монохромен) “син оттенък” на Генчо Петков, обувката (за жалост само една) на “синия войник” Колдамов, ще откъртим (ако трябва от пантите) прозореца на Петя Даскалова, заедно със “сянката” му... но ето, че десетте секунди изтекоха!
И тъй като има още неща “за задигане” (не само на Методи Иванов и Веселин Бонев), идете и Вие и вижте! Улицата е “Александровска”, а номерът е 78.
Няма коментари:
Публикуване на коментар