Преди двайсет години киснехме по опашки за зъболекар, за банани, за събраните съчинения на Т.Ж. и мечтаехме за нещо различно от социализъм. Мечтаехме за времето, когато клиентът ще стане цар. Е, това време дойде.
Влизам в моята банка. Строг, но справедлив автомат любезно изплюва номерче. Оглеждам местността. Две-три гишета работят. Наоколо шествуват царе и царици, всички с по-малък номер от моя. Сядам и вадя неизбежната книга. Ако бях царица щях да извадя плетка. Съседът се мъчи да ме вкара във философски разговор, но в този момент кудкудяка телефонът ми и трябва да се срамувам. Табела забранява говоренето по телефона, и с право. Нищо не бива да пречи на работата. Липсва обаче табела “Не зяпайте в деколтето на касиерката!” и аз веднага се зазяпвам. Гледката е единственото нещо, което банката предлага на всеки мъж на потентна възраст за тези има-няма час и половина чакане. Но когато най-после номерът ми излиза, деколтето вече не е същото.
Добре де, все пак съм дошъл по-скоро за друго, а именно - да внасям налични. “Над три хиляди начисляваме комисионна!”, казва девойката. За секунда губя самообладание. “Тоест как”, питам, “вземате ми пари за това, че Ви давам пари?” “Аз само предупреждавам”, свива тя рамене. Преглъщам една приказка, която не е за пред малки деца. Без друго собственикът не е наблизо за да я чуе. На излизане обаче решавам да се държа като потребител, защитаван от М.Кунева, и търся управителя да споделя “некои съображения” относно прахосаното време.
Пред неговия кабинет също има опашка и когато накрая се срещаме, не му съобщавам нищо ново. “Отскоро съм тук, работим по 12 часа върху организацията, дайте ни три месеца и ще усетите промяната”, казва той уверено. Тръгвам си доволен, подобно на описаните от Остап Бендер граждани, току-що прочели обявата “Панталони няма!” Иначе този разговор вече съм го водил. И по друго време, и в други банки. Но вниманието радва.
Все пак: беше време когато лихвите в САЩ бяха високи. Нашите банки вземаха нашите пари срещу нулеви лихви и си ги влагаха зад океана. Разликата си струваше. После лихвите в САЩ паднаха. Сега нашите банки гребат американски пари за нищо и ни гонят по улиците, за да ни натикат в джобовете скъпи кредити. Както би казал Карлсон, “печели или губи, банката винаги сияе като излъскана монетка”. Едно нещо само не се променя: на Никулден банкерите официално празнуват за сметка на случаен шаран. Кой е шаранът?
Влизам в моята банка. Строг, но справедлив автомат любезно изплюва номерче. Оглеждам местността. Две-три гишета работят. Наоколо шествуват царе и царици, всички с по-малък номер от моя. Сядам и вадя неизбежната книга. Ако бях царица щях да извадя плетка. Съседът се мъчи да ме вкара във философски разговор, но в този момент кудкудяка телефонът ми и трябва да се срамувам. Табела забранява говоренето по телефона, и с право. Нищо не бива да пречи на работата. Липсва обаче табела “Не зяпайте в деколтето на касиерката!” и аз веднага се зазяпвам. Гледката е единственото нещо, което банката предлага на всеки мъж на потентна възраст за тези има-няма час и половина чакане. Но когато най-после номерът ми излиза, деколтето вече не е същото.
Добре де, все пак съм дошъл по-скоро за друго, а именно - да внасям налични. “Над три хиляди начисляваме комисионна!”, казва девойката. За секунда губя самообладание. “Тоест как”, питам, “вземате ми пари за това, че Ви давам пари?” “Аз само предупреждавам”, свива тя рамене. Преглъщам една приказка, която не е за пред малки деца. Без друго собственикът не е наблизо за да я чуе. На излизане обаче решавам да се държа като потребител, защитаван от М.Кунева, и търся управителя да споделя “некои съображения” относно прахосаното време.
Пред неговия кабинет също има опашка и когато накрая се срещаме, не му съобщавам нищо ново. “Отскоро съм тук, работим по 12 часа върху организацията, дайте ни три месеца и ще усетите промяната”, казва той уверено. Тръгвам си доволен, подобно на описаните от Остап Бендер граждани, току-що прочели обявата “Панталони няма!” Иначе този разговор вече съм го водил. И по друго време, и в други банки. Но вниманието радва.
Все пак: беше време когато лихвите в САЩ бяха високи. Нашите банки вземаха нашите пари срещу нулеви лихви и си ги влагаха зад океана. Разликата си струваше. После лихвите в САЩ паднаха. Сега нашите банки гребат американски пари за нищо и ни гонят по улиците, за да ни натикат в джобовете скъпи кредити. Както би казал Карлсон, “печели или губи, банката винаги сияе като излъскана монетка”. Едно нещо само не се променя: на Никулден банкерите официално празнуват за сметка на случаен шаран. Кой е шаранът?
Няма коментари:
Публикуване на коментар