“...На всеки няколко години Пътеводителят преместваше бизнеса ... на нов свят и в началото всичко бе слънчево и вървеше по мед и масло, докато учреждението успееше да пусне корени в местната култура и икономика, да осигури работни места, да създаде чувство за блясък и приключения и, в края на краищата, да донесе по-малко приходи за хазната, отколкото местните власти са очаквали.”
Дъглас Адамс
Преди няколко месеца софийската общественост внезапно се събуди със запушен нос и се развика, че така не може повече. Поиска кислород, леко посмръдващ на теменужки и размаха томахавка срещу “Кремиковци”. Главният или гладният (не се чете) Архитект се размечта да прегази завода с валяк и да посади върху остатъците му Ню Дубай. (Има логика, Шопландия бездруго вече се превърна в пустиня.) Междувременно липсващи милиони разочароваха един Добър Розов Вълк и притесниха един Малък Червен Премиер. Защото десет хиляди разгневени мъже може да се превърнат в десет хиляди въоръжени мъже. А зад пердетата, върху които се завъртя филмът “Дишай 2”, ръчичките на режисьорите приготвиха вилици, в очакване министърът да угаси лампата. Внезапно собственикът дойде на Голям Бял Слон и заяви, че не продава. Филмът прекъсна за реклами.
В такъв момент интелигентната публика превключва на канал “Дискавъри” и забравя за случая. Останалите хрупат чипс с надеждата, че ще чуят обяснения в бърборилнята на Бърбореков. Само че транснационалните корпорации (ТНК) не дават обяснения, а само пресмятат “дебит-кредит”. Стъпват там, където подушат печалба и си обират крушите (и по-хубавите секретарки) веднага щом кранчето пресъхне. (Никога преди това.) От правна гледна точка те са навсякъде и никъде, подвластни са на местните закони само когато им изнася, а международни такива няма. Националните правителства трудно ги озаптяват, дори това на САЩ. А корпорациите от калибъра на “Дженерал електрик”, могат да си напазаруват цялото ни Народно събрание на цената на статистическа грешка в рекламните си бюджети. Затова и такъв мач, “Софийска напредничава общественост” – “Глобал Стийл”, не може да има. Не и с резултат, който да се побере на таблото.
ТНК са прекалено сложни за бърборековците и премиерите с тригодишен трудов стаж. Последните очакват от чуждите чичко-паричковци да теглят като локомотив поверените им икономики. Да носят нови технологии, да създават работни места, да плащат много, много данъци! И да отпускат по малко (защо пък малко?) безотчетна джоб-парасъ. ТНК от своя страна искат само никой да не им се меси в работата и да не им досажда с екологични норми, профсъюзи и данъчни декларации. Заради всичко това са склонни наистина да отпуснат и малко (но наистина малко!) джоб-парасъ.
По-често се случва интересите на ТНК и на туземците да съвпадат: Ирландия забогатя за последните трийсет години не от европейски подаяния, а от американски капитал и собствено усърдие. Китай стана новата “работилница на света” по подобна схема, с тази разлика че корпорациите, които се нанесоха там, се събраха от цял свят и пак остана място. Самата предишна “работилница” Великобритания напоследък произвежда все по-малко, но богатее все повече, заради “уимбълдонизацията” на икономиката си: както в прочутото състезание по тенис, британците само определят правилата, а участниците са главно чужденци. Случва се и обратното: там където стъпи, да речем, кракът на “Чикита Брандс” нищо друго не никне, освен банани. И в никакъв случай процесори. (Лошото е, че парите не са в бананите, а в процесорите.)
Компании, разбира се, всякакви. Някои са големи, конкурентноспособни, що-годе почтени и избягват да си цапат ръцете с българския капитализъм. (В “Хенкел” отдавна са забравили краткото си увлечение по “Верила”.) Други с удоволствие приемат наши подаръци в натура: водни, електрически и пътни концесийки, телевизии и дори телефонни компании, в комплект с мустакати царедворци. Веднъж пипнали подаръците обаче, ТНК могат да правят с тях каквото си искат. Правилата на глобализацията са такива, че обикновено сметката я плащат слабите и корумпирани държави. За собственика Митал “Кремиковци” е един от многото джобове на едни и същи, световни обаче, гащи. В кой джоб ще премести печалбата и от кой ще извади данъците, решава той. Така като решават и собствениците на “Нефтохим”, на БТК и на българския външен дълг. А правителството с безсмислените си 29% не бива да хленчи със задна дата. Да би навремето по-добре продало, не би чудо видяло.
Дъглас Адамс
Преди няколко месеца софийската общественост внезапно се събуди със запушен нос и се развика, че така не може повече. Поиска кислород, леко посмръдващ на теменужки и размаха томахавка срещу “Кремиковци”. Главният или гладният (не се чете) Архитект се размечта да прегази завода с валяк и да посади върху остатъците му Ню Дубай. (Има логика, Шопландия бездруго вече се превърна в пустиня.) Междувременно липсващи милиони разочароваха един Добър Розов Вълк и притесниха един Малък Червен Премиер. Защото десет хиляди разгневени мъже може да се превърнат в десет хиляди въоръжени мъже. А зад пердетата, върху които се завъртя филмът “Дишай 2”, ръчичките на режисьорите приготвиха вилици, в очакване министърът да угаси лампата. Внезапно собственикът дойде на Голям Бял Слон и заяви, че не продава. Филмът прекъсна за реклами.
В такъв момент интелигентната публика превключва на канал “Дискавъри” и забравя за случая. Останалите хрупат чипс с надеждата, че ще чуят обяснения в бърборилнята на Бърбореков. Само че транснационалните корпорации (ТНК) не дават обяснения, а само пресмятат “дебит-кредит”. Стъпват там, където подушат печалба и си обират крушите (и по-хубавите секретарки) веднага щом кранчето пресъхне. (Никога преди това.) От правна гледна точка те са навсякъде и никъде, подвластни са на местните закони само когато им изнася, а международни такива няма. Националните правителства трудно ги озаптяват, дори това на САЩ. А корпорациите от калибъра на “Дженерал електрик”, могат да си напазаруват цялото ни Народно събрание на цената на статистическа грешка в рекламните си бюджети. Затова и такъв мач, “Софийска напредничава общественост” – “Глобал Стийл”, не може да има. Не и с резултат, който да се побере на таблото.
ТНК са прекалено сложни за бърборековците и премиерите с тригодишен трудов стаж. Последните очакват от чуждите чичко-паричковци да теглят като локомотив поверените им икономики. Да носят нови технологии, да създават работни места, да плащат много, много данъци! И да отпускат по малко (защо пък малко?) безотчетна джоб-парасъ. ТНК от своя страна искат само никой да не им се меси в работата и да не им досажда с екологични норми, профсъюзи и данъчни декларации. Заради всичко това са склонни наистина да отпуснат и малко (но наистина малко!) джоб-парасъ.
По-често се случва интересите на ТНК и на туземците да съвпадат: Ирландия забогатя за последните трийсет години не от европейски подаяния, а от американски капитал и собствено усърдие. Китай стана новата “работилница на света” по подобна схема, с тази разлика че корпорациите, които се нанесоха там, се събраха от цял свят и пак остана място. Самата предишна “работилница” Великобритания напоследък произвежда все по-малко, но богатее все повече, заради “уимбълдонизацията” на икономиката си: както в прочутото състезание по тенис, британците само определят правилата, а участниците са главно чужденци. Случва се и обратното: там където стъпи, да речем, кракът на “Чикита Брандс” нищо друго не никне, освен банани. И в никакъв случай процесори. (Лошото е, че парите не са в бананите, а в процесорите.)
Компании, разбира се, всякакви. Някои са големи, конкурентноспособни, що-годе почтени и избягват да си цапат ръцете с българския капитализъм. (В “Хенкел” отдавна са забравили краткото си увлечение по “Верила”.) Други с удоволствие приемат наши подаръци в натура: водни, електрически и пътни концесийки, телевизии и дори телефонни компании, в комплект с мустакати царедворци. Веднъж пипнали подаръците обаче, ТНК могат да правят с тях каквото си искат. Правилата на глобализацията са такива, че обикновено сметката я плащат слабите и корумпирани държави. За собственика Митал “Кремиковци” е един от многото джобове на едни и същи, световни обаче, гащи. В кой джоб ще премести печалбата и от кой ще извади данъците, решава той. Така като решават и собствениците на “Нефтохим”, на БТК и на българския външен дълг. А правителството с безсмислените си 29% не бива да хленчи със задна дата. Да би навремето по-добре продало, не би чудо видяло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар