В един стар и хубав филм от времената, когато филмовите мъже бяха истински мъже и пушеха като вулкана Пинатубо, има горе-долу следната сценка:
1. Кокетна банка нейде из Дивия Запад.
2. Изстрел.
3. Oт банката излиза местният бандит на име Ръмпо и доволно пали пура, драскайки клечка о подметката си.
4. Притичва разтревожен кметът: “На какво прилича това, защо пак застреляхте касиера?” “Ами и този не ми дава да тегля пари!”, свива рамене Ръмпо. “Но за да теглите преди това трябва да внесете!” ”Защо, другите нали вече са внесли?”
Ако Европейският съюз има нужда от символ, то това са парите. Дванайсет чувалчета с жълтици, кръжащи на син фон под звуците на радостната ода. Не че мирът е маловажно нещо – просто от 60 години в Западна Европа формулата е “Правете пари, не война!” (Нищо лично, в крайна сметка и американските хипита приеха същия лозунг, след като одъртяха преди изнамирането на виаграта.) Вътрешният пазар на съюза има грижата чувалчетата с пари да се въртят по-бързо, затова и над 90% от европейското законодателство са посветени на него. С влизането си в съюза заживяхме с щастливото очакване и ние да хванем някое от тези чувалчета, тъй както си прелитат край нас. И понеже добрият икономист живее на кредит (лошият също), някои се засилиха към също тъй кокетните банки, този път на Питомния Запад. Колкото да потвърдят предположението на Ръмпо, че с пищов и добра дума се постига повече, отколкото само с добра дума.
Добрата дума всъщност съвпада с т.нар. “Директива за потребителските кредити” на ЕС, написана през 1986 г. като част от правилата на Вътрешния пазар и по-точно на пазара за финансови услуги. Тези правила предвиждат един голям пазар с еднакви правила, при който свободната конкуренция между банки, застрахователи и пр. финансови играчи опростява процедурите и натиска цените на услугите надолу, за радост на платежоспособното население. (От другото население никой не се интересува.) От тези правила наистина има смисъл - към 1989 г. Във Великобритания застраховането напр. е поевтино с 25% в сравнение с Германия, с 30% в сравнение с Франция и с 35% в сравнение с Испания. Един такъв общ финансов пазар трябва да спести 25 млрд. евро, не само в застраховането.
В границите на този пазар частните лица и фирмите ще прехвърлят свободно фондове от една страна-членка в друга, ще имат сметки в банките на целия съюз, ще купуват ценни книжа и свободно ще правят «арбитражни операции», ако има разлики между краткосрочните лихвени проценти по места. И понеже хубавите неща никога не стават бързо, нарочен План за действие при финансовите услуги (FSAP) трябва да ускори раждането на единния финансов пазар на ЕС. Към 2006 г. почти всички от общо 42-те разпоредби на FSAP вече са приложени и средният собственик на четири колела у нас усети това. Три години поред нашето правителство се мъчи да направи застраховката “Гражданска отговорност” задължителна, докато доходите, които гарантират вноската по нея, остават пожелателни.
При продажбите на банкови услуги на дребно (ипотечните и други заеми, пенсионните осигуровки) обаче има още много за вършене. Потребителските кредити, отпуснати на граждани от други държави в съюза са между 2 и 5% от общия обем кредити в ЕС. Досега Директивата (каква страшна дума!) предписва само минимална хармонизация на законодателството в отделните страни-членки. Извън няколко на брой общи правила те са свободни да налагат допълнителни изисквания към кредитирането, които да защитят по-добре потребителите. В Белгия напр. при подписване на договор за кредит потребителят собственоръчно уточнява под подписа си: “Прочетено и одобрено за заем от ... евро.” Заемодателят пък е задължен да добави съвета: “Не подписвай непълен договор!” А британските банки своевременно предупреждават: “Не подписвай договор за кредит, ако не си сигурен че ще можеш да го изплатиш!” (Банките у нас все още отказват да добавят към формулярите си предложението: “Не зяпай в деколтето на касиерката, а прочети написаното най-отдолу с букви-невидимки, защото сме го сложили там тъкмо с цел да те прецакаме!”)
Тези (понякога забавни) собствени изисквания не подлежат на взаимно признаване и става, така че потребителските кредити се управляват всъщност на национално, а не на съюзно равнище, а националното право не винаги може да защити гражданина си, взел кредит в чужбина по тамошните правила. Така единен кредитен пазар в ЕС всъщност няма и лихвите по заемите се движат между 6 и 12 на сто. Самите национални правителства не вземат случая присърце, с убеждението, че гражданите няма да спечелят нищо от отварянето и на този пазар, примерно заради привързаността им към традициите. На Запад връзките с личния банкер са наследствени и подобни на връзките с личния лекар или адвокат. Такива връзки у нас обаче няма и вероятно няма да има, докато банките гледат на потребителите като на стригатен добитък. Затова стригатният добитък без сантименти бяга от домашните 12 или 15 на сто и тича към онези 6, както бе споменато по-горе. Проблемът му е, че в бързината винаги хуква невъоръжен.
Но мъките вече са към края си. ЕК е повела нова война срещу стиснатите банкери, а начело на войната е, естествено, комисарката, от която днес трeперят всички китайски играчки. Поредната Директива трябва да осигури "стандартна европейска информация относно потребителския кредит" и да уеднакви условията на заеми на територията на ЕС, в т.ч. да въведе общи правила за изчисляване на лихвата. Това обаче важи само за заеми от 200 до 75 000 евро, без тези за придобиване на земя или недвижими имоти. Последното е много важно за паяците, обитаващи безплатно новото строителство в София и Слънчев бряг. Да добавим, че ако Съветът на ЕС (който има последната дума) не си науми друго, Директивата ще влезе в сила чак през 2011 г. Интересите на българските паяци в случая са надлежно защитени. Хората ще почакат, като освен всичко не е ясно дали и в бъдеще ще плащат за нахалството да връщат дълга си преждевременно.
Впрочем не липсващите общи правила са голямото камъче в обувката. Единен финансов пазар в ЕС има от доста време, но не такъв, какъвто си представят либералните фундаменталисти. Планината и Мохамед вече са се срещнали и никак не е важно къде. Европейските банки са навсякъде по света, а и у нас. Купуват местни банки, придобиват дялове от тях (колко са българските банки в България?) или просто откриват собствени клонове. Рекламите им ежеминутно водят тежка война за нашият портфейл, в името на нашето щастие. Добре, правилата ще се уеднаквят, един ден може да изчезнат и буквите-невидимки. Разликите в лихвите обаче ще останат. Не въпреки, а точно според либералните пазарни закони. Защото банките търгуват с доверие и мерят риска в центове. Колкото по-голям е рискът длъжникът да не върне дълга, толкова по-висока е лихвата. Банкерите всъщност с най-голямо удоволствие дават пари точно на този, на когото не му трябват. Богатият потребител не носи риск, дори когато се разхожда без каска под дъжд от тухли. Ясно е, че българският професор със заплата 800 лева не може да обслужва дълг от 8 000 евро при условия, които важат и за обикновения управител на магазинче в покрайнините на Грац. Дори и двамата да са клиенти на “Райфайзен”. Защото за втория 8 000 евро са равни на двумесечна заплата. А на първия най-вероятно ръцете му треперят дотолкова, че дори не може да държи пищова както трябва...
1. Кокетна банка нейде из Дивия Запад.
2. Изстрел.
3. Oт банката излиза местният бандит на име Ръмпо и доволно пали пура, драскайки клечка о подметката си.
4. Притичва разтревожен кметът: “На какво прилича това, защо пак застреляхте касиера?” “Ами и този не ми дава да тегля пари!”, свива рамене Ръмпо. “Но за да теглите преди това трябва да внесете!” ”Защо, другите нали вече са внесли?”
Ако Европейският съюз има нужда от символ, то това са парите. Дванайсет чувалчета с жълтици, кръжащи на син фон под звуците на радостната ода. Не че мирът е маловажно нещо – просто от 60 години в Западна Европа формулата е “Правете пари, не война!” (Нищо лично, в крайна сметка и американските хипита приеха същия лозунг, след като одъртяха преди изнамирането на виаграта.) Вътрешният пазар на съюза има грижата чувалчетата с пари да се въртят по-бързо, затова и над 90% от европейското законодателство са посветени на него. С влизането си в съюза заживяхме с щастливото очакване и ние да хванем някое от тези чувалчета, тъй както си прелитат край нас. И понеже добрият икономист живее на кредит (лошият също), някои се засилиха към също тъй кокетните банки, този път на Питомния Запад. Колкото да потвърдят предположението на Ръмпо, че с пищов и добра дума се постига повече, отколкото само с добра дума.
Добрата дума всъщност съвпада с т.нар. “Директива за потребителските кредити” на ЕС, написана през 1986 г. като част от правилата на Вътрешния пазар и по-точно на пазара за финансови услуги. Тези правила предвиждат един голям пазар с еднакви правила, при който свободната конкуренция между банки, застрахователи и пр. финансови играчи опростява процедурите и натиска цените на услугите надолу, за радост на платежоспособното население. (От другото население никой не се интересува.) От тези правила наистина има смисъл - към 1989 г. Във Великобритания застраховането напр. е поевтино с 25% в сравнение с Германия, с 30% в сравнение с Франция и с 35% в сравнение с Испания. Един такъв общ финансов пазар трябва да спести 25 млрд. евро, не само в застраховането.
В границите на този пазар частните лица и фирмите ще прехвърлят свободно фондове от една страна-членка в друга, ще имат сметки в банките на целия съюз, ще купуват ценни книжа и свободно ще правят «арбитражни операции», ако има разлики между краткосрочните лихвени проценти по места. И понеже хубавите неща никога не стават бързо, нарочен План за действие при финансовите услуги (FSAP) трябва да ускори раждането на единния финансов пазар на ЕС. Към 2006 г. почти всички от общо 42-те разпоредби на FSAP вече са приложени и средният собственик на четири колела у нас усети това. Три години поред нашето правителство се мъчи да направи застраховката “Гражданска отговорност” задължителна, докато доходите, които гарантират вноската по нея, остават пожелателни.
При продажбите на банкови услуги на дребно (ипотечните и други заеми, пенсионните осигуровки) обаче има още много за вършене. Потребителските кредити, отпуснати на граждани от други държави в съюза са между 2 и 5% от общия обем кредити в ЕС. Досега Директивата (каква страшна дума!) предписва само минимална хармонизация на законодателството в отделните страни-членки. Извън няколко на брой общи правила те са свободни да налагат допълнителни изисквания към кредитирането, които да защитят по-добре потребителите. В Белгия напр. при подписване на договор за кредит потребителят собственоръчно уточнява под подписа си: “Прочетено и одобрено за заем от ... евро.” Заемодателят пък е задължен да добави съвета: “Не подписвай непълен договор!” А британските банки своевременно предупреждават: “Не подписвай договор за кредит, ако не си сигурен че ще можеш да го изплатиш!” (Банките у нас все още отказват да добавят към формулярите си предложението: “Не зяпай в деколтето на касиерката, а прочети написаното най-отдолу с букви-невидимки, защото сме го сложили там тъкмо с цел да те прецакаме!”)
Тези (понякога забавни) собствени изисквания не подлежат на взаимно признаване и става, така че потребителските кредити се управляват всъщност на национално, а не на съюзно равнище, а националното право не винаги може да защити гражданина си, взел кредит в чужбина по тамошните правила. Така единен кредитен пазар в ЕС всъщност няма и лихвите по заемите се движат между 6 и 12 на сто. Самите национални правителства не вземат случая присърце, с убеждението, че гражданите няма да спечелят нищо от отварянето и на този пазар, примерно заради привързаността им към традициите. На Запад връзките с личния банкер са наследствени и подобни на връзките с личния лекар или адвокат. Такива връзки у нас обаче няма и вероятно няма да има, докато банките гледат на потребителите като на стригатен добитък. Затова стригатният добитък без сантименти бяга от домашните 12 или 15 на сто и тича към онези 6, както бе споменато по-горе. Проблемът му е, че в бързината винаги хуква невъоръжен.
Но мъките вече са към края си. ЕК е повела нова война срещу стиснатите банкери, а начело на войната е, естествено, комисарката, от която днес трeперят всички китайски играчки. Поредната Директива трябва да осигури "стандартна европейска информация относно потребителския кредит" и да уеднакви условията на заеми на територията на ЕС, в т.ч. да въведе общи правила за изчисляване на лихвата. Това обаче важи само за заеми от 200 до 75 000 евро, без тези за придобиване на земя или недвижими имоти. Последното е много важно за паяците, обитаващи безплатно новото строителство в София и Слънчев бряг. Да добавим, че ако Съветът на ЕС (който има последната дума) не си науми друго, Директивата ще влезе в сила чак през 2011 г. Интересите на българските паяци в случая са надлежно защитени. Хората ще почакат, като освен всичко не е ясно дали и в бъдеще ще плащат за нахалството да връщат дълга си преждевременно.
Впрочем не липсващите общи правила са голямото камъче в обувката. Единен финансов пазар в ЕС има от доста време, но не такъв, какъвто си представят либералните фундаменталисти. Планината и Мохамед вече са се срещнали и никак не е важно къде. Европейските банки са навсякъде по света, а и у нас. Купуват местни банки, придобиват дялове от тях (колко са българските банки в България?) или просто откриват собствени клонове. Рекламите им ежеминутно водят тежка война за нашият портфейл, в името на нашето щастие. Добре, правилата ще се уеднаквят, един ден може да изчезнат и буквите-невидимки. Разликите в лихвите обаче ще останат. Не въпреки, а точно според либералните пазарни закони. Защото банките търгуват с доверие и мерят риска в центове. Колкото по-голям е рискът длъжникът да не върне дълга, толкова по-висока е лихвата. Банкерите всъщност с най-голямо удоволствие дават пари точно на този, на когото не му трябват. Богатият потребител не носи риск, дори когато се разхожда без каска под дъжд от тухли. Ясно е, че българският професор със заплата 800 лева не може да обслужва дълг от 8 000 евро при условия, които важат и за обикновения управител на магазинче в покрайнините на Грац. Дори и двамата да са клиенти на “Райфайзен”. Защото за втория 8 000 евро са равни на двумесечна заплата. А на първия най-вероятно ръцете му треперят дотолкова, че дори не може да държи пищова както трябва...
Няма коментари:
Публикуване на коментар