Беше блага юлска утрин. С вирнати върху меко бяло облаче крака слънцето мързеливо гледаше на света отвисоко. При все че нямаше кой знае какво за гледане. Сред миризливите треви мравки правеха гимнастика. В храстите птички на няколко гласа бистреха вчерашни клюки. Небето светеше прясно измито в най-хубавия си от седмици насам син цвят. Лек полъх на вятъра потърси да вдигне някоя копринена пола, но намери само трийсетина чифта прашни войнишки гащи и се скри сърдит в първото попаднало му дере.
Един от пълнителите на въпросните гащи, а именно Пинков, също беше сърдит. Седнал безчувствен сред някакви тръни, той вкиснато съзерцаваше изпод каската си околовръстния пасторал. Пинков за четвърти път очакваше първия си скок с парашут.
След три отлагания Пинков вече беше загубил интерес към представлението. Просто си седеше и дъвчеше тревичка, докато пресмяташе шансовете си днес най-после да подиша свеж въздух на хиляда метра относителна височина. Струваха му се малки. Срещу него играеше традицията.
Първият провал стана през юни. Тогава двата въздушнопреносими взвода се изнесоха со все дисагите в плевенската прерия и се заселиха на палатки край меланхолична горичка. Начинанието се казваше "летен учебно-тренировъчен лагер с изпълнение на парашутни скокове". Дядо Добри чакаше от него първата си реколта въздушнопреносими кашици. Безутешните съпруги на вождовете, зарязани заради службата в Плевен също очакваха нещо... Е, дявол знае всъщност какво точно са очаквали, те само казаха "Уф, най-после!" и толкоз. Пинков пък скромно и безнадеждно очакваше малкото Уво.
Дъждът обаче оплеска плановете. Взе, че заваля още на другия ден от преселението. Ситен, тих и много мокър. И тъй цяла седмица. Палатките обраснаха с водорасли. (Отвътре!) Но майната им на водораслите! Когато иде Първи скок с парашут, какво тук значат няколко попови лъжички в трандафорите! Оти-Моти, ординарецът на Великия Дух, обясни на всички, че за глезените е по-добре да се приземиш в калта, отколкото върху нещо твърдо, като главата на Паничков да речем. В това имаше логика.
За да се приземиш обаче първо трябва да излетиш. Ей това уравнение се оказа свръх възможностите на БНА. След неколкодневно зяпане в облаците школниците научиха, че десантният самолет не можел да лети при такива мътни обстоятелства. Пинков се почеса по канчето. Подсъзнателно бе очаквал, че нашата авиация все е претърпяла някакво развитие от времето на първия боен полет над Одрин насам. Е, нямаше какво да се прави. Взводовете се прибраха безславно в Развъдника, шляпайки унило в пътъците си. И зачакаха подходящо време.
А ПеПеЧетата си го уцелваха безотказно и скачаха, без да им пука от нищо. Не се стреснаха даже когато се претрепа Тренчо. На всички други им стана жал за него. Бяха го сглобили от брезент и пръст, за да изпробват един нов начин за автоматично отваряне на парашута след пет секунди свободно падане. (Този именно способ бай Драган Кочът бе решил да приложи към кашишкото племе.) Само че парашутът на Тренчо не се отвори автоматично, Тренчо не го отвори ръчно и с прав летеж се заби на няколко педи в земята. Бай Драган Кочът се почеса с двете ръце зад двете уши едновременно и обяви, че потърпевшият бил само 20 кила тежък, затова се и получил гафът. Който не бил никакъв гаф, всъщност. Това обяснение се прие поради липса на друго. На кашиците то не им хареса чак дотам, но тях пък никой не ги пита.
При втория опит взводът наистина скочи, при това автоматично. Пинков и тогава си остана здраво на земята, за това вече стана въпрос. Дъвчейки тревичката, той с досада си припомни невнятните стремления на недоразумението Лалев. Защо, дявол да го вземе, няма лекарство против идиоти?
В този момент пресекливо бръмчене го върна в настоящето. От висините с гръм, трясък и всички останали салтанати се спусна въртолет. Масленозелен МИ-4, с присъщите му малко и голямо витло и прочее. Виделият две и двеста школник се прозина с досада. Този филм също го бяха давали вече. Само преди седмица.
Тогава бяха заели позиция под дъбовите сенки на военния полигон в Бохот. И цял предиобед чакаха същия този въртолет. Със самолета се било случило нещо. Никой не обясни какво, нито пък някой напираше да узнае. След като веднъж вече бяха мирисали облаци, кашиците разбраха, че няма начин- ще се скача! Дали от самолет, от въртолет или от комин, няма значение... Като е тъй, да скачаме по-скоро, че да свършва тази простащина и да идва Малкото Уво. (Което е Голяма Работа!) Ей с такива помисли седяха фазаните в тежката юлска жега и чакаха.
Нейде към обяд въртолетът наистина довтаса на полигона с подобаващо грухтене и предизвика голям интерес. Който леко поспадна, след като пилотът едва излязъл от кабината, побърза да обяви, че жегата била ужасна и двигателят имал нужда да изстине, тъй че бързата работа можела да почака! Фазаните хорово казаха "Ъ!" и заеха предишните позиции. Тримата вождове от своя страна любезно предложиха на пилота гостоприемство под командирската сянка. После Oти-Моти пусна партенката, че сам ротният извадил едно от многобройните конфискувани от него тестета и под дъба се развихрил белот.
Оти-Моти сигурно лъже, Уставът на БНА забранява да се играят карти. Но ако Оти-Моти все пак не лъже, срещата ще да е била много оспорвана, защото по едно време дори слънцето там горе се зазяпа в играта и забрави да си ходи. Температурата стигна тридесет и пет градуса на сянка и там си остана. Между две раздавания пилотът ръчкаше нещо по таблото, но към четири часа най-накрая се отказа и заяви публично, че при тази жега турбината не ще да тръгне и се налага да отпишат скоковете. Фазаните ги бяха отписали доста преди това, но не пропуснаха да отбележат, че с тази техника като нищо ще завладеем Канада, Гренландия или Исландия, но здравата ще я оплескаме в Гърция например. Пинков пак се размина с висините.
Не е работа това, да се шматкаш из небето, мислеше си той, докато си припомняше епизода. Кажи-речи всичко може да ти обърка разписанието. А я виж шофьора на камиона, на него му е все едно. От два часа кърти в кабината и никой не го закача. От него се иска само да докара войската на полигона, да проспи мероприятието и да върне живите обратно. На такава служба можеш спокойно да остарееш...
Въртолетът междувременно бе сварил да кацне. Пинков заложи пет към едно в полза на нова партия белот и понечи да отмести поглед, но изведнъж спря да дъвче фуража. Там вождовете нещо обсъждаха, клатейки шапки, но не изглеждаше да уточняват кога се съобщава терца, да речем. Тук става нещо!... В този момент ротният се развика "Строй се!"... Когато дойде на себе си, кашикът вече гледаше на въртолета отвътре, а стомахът скърцаше от скоростта, с която се издигаха.
Отвътре машината не беше интересна. До и срещу Пинков седяха още трима пишман-командоси, овързани като колетни пратки с коланите на парашутите. Също тъй опакован беше и той самият- раница на гърба, раница на корема, като сандвич. До вратата седеше Великият Дух, лишен от подобна украса. Неговото предназначение беше да раздава ритници на излизане от... въртолета! Пинков го полазиха мравки. Ама сега какво... Ще скачаме?! Съдейки по насрещните физиономии точно това май щеше да става. Само лицето на петия командос беше непроницаемо като стомана. Всъщност не беше много ясно къде точно е това лице, то принадлежеше на метален контейнер, пълен с автоматите на взвода. Той също щеше да скача и също като Пинков- за първи път. Идеята беше, че това долу е тилът на врага, а на такова деликатно място падналият от небето взвод ще има нужда от нещо, с което да стреля. Хм!
Пинков изгледа контейнера кисело. Самоцелните демонстрации на хладнокръвие го дразнеха. "Най-важното е да не се попикая от страх!", помисли си той. "Най-важното е да не запецна като тапа на изхода. Няма да му доставя на Великия Дух това удоволствие!"
"Стани! Към изхода!", предложи в този момент Духът.
Пинков се падна последен като най-лек. Един след друг летящите кашици изчезнаха във ветровития правогълник и той изведнъж се разтрепера. Късно обаче, краката му сами го отведоха до ръба. Там стисна зъби и скръсти ръце отпред. Ритникът последва незабавно и изстреля Пинков право в лицето на юлското слънце.
Светлината го ослепи, покритото с кал колело на въртолета профуча бясно край ухото му. Вятърът засвири в каската, ръцете затърсиха опора в нищото, от рязкото пропадане му се догади. В следващия миг Пинков с несравнимо учудване видя собствените му крака да се изравняват с очите му. След това плавно се издигнаха още по-нагоре. Ей, к'ви са тези глупости... падам с главата надолу!!! Удивлението се оказа толкова силно, че включи отново дезертиралия мозък. Мозъкът си спомни част от това, което му баеше преди скока Бай Драган Кочът и захвана да брои бавно:"Хиляда и едноооо... хиляда и двееее..."
Пинков като нищо щеше да стигне и до хиляда и пет съгласно инструкцията, но в този момент рязък камшичен удар откъм гърба му извади дъха (колкото бе останал) и му спести това усилие. Тялото му се преобърна веднъж, а после още веднъж, но в обратна посока. В следващия момент със страшна тежест фазанът увисна във въздуха на... на какво? Той сграбчи панически коланите, които неизвестно откъде бяха изскочили пред очите му, подгонен от усещането, че всеки момент ще се изсухли от тях надолу. Коланите обаче го стискаха здраво. Спокойно, бе човек!…
Чак тогава човекът вдигна глава. Там далече над главата му весело проблясваше коприненосиньо кръгче. От него към гърба му слизаха два снопа опнати като струни бели въжета. Пинков се оцъкли. Това, мъничкото, там горе... неговият парашут?! Айде бе! Когато го тъпчеше в раницата вчера изглеждаше поне десет пъти по толкова... Всъщност може и да е той, въжетата са толкова дълги, че от това разстояние... Автоматиката значи е задействувала, парашутът се е отворил както си му е редът. Ами аз успях бе!!!
Пинков изкрещя от радост. В отговор изпод краката му долетяха други крясъци- всичките на тема Малко Уво (което е Голяма работа!). Озърна се. Нейде под него мазно се поклащаха във въздуха още три блестящи сини купола. Около него се надигаше хоризонтът, много по-дълъг, отколкото бе предполагал. Ей там долу просветва поточе между два реда тополи, под краката му се протяга пожъната нива с пръснати по нея бали слама. В края на нивата, до пътя се мъдри камионът. Около него щъкат насам-натам фазаните, също като буболечки! Ей го кръстът, върху който трябва да падне, ей го чорапчето дето показва вятъра. Ама те... приближават!
Тъй Пинков си даде сметка, че все пак не виси неподвижно във въздуха, а пада, макар и бавно (или лети, ако тази дума повече му харесва). Я да видим сега как се кара парашут... Горе има два жълти триъгълника. (Бай Драган Кочът им вика "пачи крака".) От тях падат две върви, дърпаш дясната и завиваш наляво, дърпаш другата и... да, ясно. Да видим сега... Я! Става!
Подръпвайки вървите Пинков затанцува с малки кръгчета из небето. Изчезна лекият хлад, който бе усетил най-горе. Край него прелитаха птички, чуруликайки мимоходом. Слънцето грееше меко, синьото небе нашепваше за Уволнение. Пинков се почувствува щастлив. В този момент той обичаше целия свят, включително онази досадна петмилиардна част от него, която за краткост бяха нарекли Великия Дух.
Е, всеки гъдел си има край. Кръстът най-после се приближи дотолкова, че се очертаха буците пръст, посипани по него. Пинков дръпна за последно едната връв за да обърне парашута срещу вятъра, напрегна се и тупна тежко в нивата. Не последва никакъв стон или поне попържня, с други думи начинанието завърши без счупено, изкълчено или натъртено по фасадата и съставните части на героя. "Ей това е!", възкликна той. "Скочих ли? Скочих! Оправих ли се с патешките крака? Оправих се! И изобщо... няма ли кой да свири туш, мама му стара?!"
С торбата с парашута на рамо и с пеещо сърце Пинков се упъти към купа фазани около камиона, готов за неизбежните овации. Първият фазан, който го видя обаче, само изфъфли прежълтял: "Уф, бе Пинков, изкара ни акъла!" и замаха ръце в смисъл “К’во да ти обяснявам!…” Следващият, който почти се блъсна в него, пък го тупна по рамото: "Ти да си жив, бре магаре, да знаеш само как те мислихме... " И също не пожела да обоснове темерутските си обноски. Смъртно обиденият от подобно посрещане Пинков не можа все пак да не забележи, че вниманието на фазаните изцяло е насочено към камиона и то така, че въпросното съоръжение не се виждаше никакво изпод купчината хвъркати.
Той ритна ядосан торбата и си проби път през навалицата. За да установи, че зрелището си заслужава. Кабината на камиона я нямаше! Тоест там си беше, но... в друго агрегатно състояние.
"Тц! Тц! Тц!… Какво е станало тука бе?"
Обясниха му.
Кажи-речи в същия момент, в който въртолетът (съдържащ Пинков и останалите) се запътил към небесата, шофьорът на камиона се събудил. По своя собствена инициатива! (Тубарите са непонятни създания.) Той се завъртял на една страна, после на друга, доколкото му позволявала седалката, помислил малко и се прозял.
Точно тогава Великият Дух там горе изритал през вратата първия въздушнопреносим кашик.
Шофьорът се протегнал доволно, помислил още малко, полежал със затворени очи и пак се прозял.
През вратата на въртолета излетял Пинков!
Майсторът на геврека вече напълно дошъл в съзнание и една неясна идея взела да кристализира в свежия му мозък.
Великият Дух изхвърлил и контейнера с оръжието и доволен се надвесил през вратата, за да преброи очакваните пет разтворени купола. Преброил четири... и не намерил какво повече да брои! Той изтръпнал...
Долу на земята публиката извършила същите калкулации. И се разкрещяла в ужас. Един парашут не се отваря, едно тъмно петно лети със свистене към земята! Кой е в тази петица бе? Пинков! ПИНКОВ?! На него му е първи скок, сигурно е той! Вай!!!
Шофьорът не чул тези крясъци. Идеята най-после му се била изяснила и не била никак лоша. А именно- да изпие един тютюн. Да! Той измъкнал от жабката неибежната "Арда дизел", измъкнал и самия себе си от кабината и когато да тресне вратата, все още с крак на стъпенката, нещо черно и огромно го връхлетяло от небето със злобно свирене. Ужасен трясък като от целувка между два парни локомотива го оглушил и го запратил в тревата.
Когато тубарят оживял, той все още стискал дръжката от вратата на кабината в ръката си. Самата кабина вече никак не мязала на себе си отпреди пет минути. Таванът й бил залепнал о пода, противно на логиката, която не допуска един таван да падне толкова ниско. От промеждутъка измъчено се подавали на всички страни парчета от пресованата седалка. Отляво геврекът сочел към небето под безбожен ъгъл. В центъра на тази модернистична скулптура стърчал забит масивен стоманен контейнер -явният източник на всички нововъведения. Шареният чорап с неразтворения парашут висял виновно отстрани.
Все така проснат по гръб в тревата, тубарят бавно осъзнал случилото се, подмокрил се от ужас и предпочел да припадне отново, вместо да размишлява върху теорията на вероятностите.
"Тц!Тц!Тц!", клатеше глава с облекчение Фешо Фъфеш, докато помагаше на Пинков да свали каската си. "Уфлашихме се, че твоят фарашут не се разтваря. фрестави си само, че наистина беше станало тъй! Или си фрестави, че този мордарин беше останал да кърти в кабината!"
"Нищо не ща да си представям!", сряза го Пинков "Имам да бича още два скока..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар