Търкалящ се камък
От някое време Пинков го сърбеше главата. Не от пърхут! Нe, това беше знак свише! Взаимната ненавист между него и Великия Дух най-после щеше да избие нанякъде. Духът още през ноември обяви най-зиморничавия си подчинен за най-калпавия школник във взвода (а защо не и във Втора армия?) и му въздаде доста непоряди, но още не го беше пращал в ареста.
24 часа арест си беше просто остригване, нищо повече. Арестът в школата поначало беше доволно луксозен, шапкарите нямаха илюзии относно възпитателния му ефект, особено през лятото. По-крупните издънки се възмездяваха с едно денонощие арест и след като бай Киро вземеше скалпа на престъпника срещу 20 ст. (на това му викаха подготовка за арест), идеше великодушно помилване. Престъпникът беше свободен да маха гащи по баира с 50 оки желязо на гърба, да лази в калта, да гърми по чучелата, да търка в несвяст с пясък и парцали ръждивия автомат. С две или повече думи, да вземе пая си от всички дребни казармени радости, вместо да се търкаля до поболяване по наровете и да кощунствува из баките с манджа, които свободните от наряд караули му носеха на крака от кухнята. Да, прости момчета си бяха шапкарите, но не чак дотам...
Всезнайковци смърдяха, че това не било право, че според наказателния кодекс остригването било равно на средна телесна повреда... Наказателен кодекс ли?! Какъв кодекс, бе! Кодексът е само един, там в член Шести пише: “Началникът винаги е прав!” Член Седми пък пояснява: “В случаите, когато началникът не е прав, виж член Шести!” Толкоз! Шапкарите обичаха тъкмо такива всезнайковци, стрижеха ги посред зима, изчакваха седмица-две да поникне малко растителност и пак ги стрижеха.
Пинков затова и избягваше да философствува; макар и обявен за най-калпав школник (или точно по тази причина), той успяваше някак да избяга от едри издънки (дребните тъй или иначе са неизбежни) и опази косата си от посегателство цели седем месеца.
Лятото промени стратегическата обстановка. Мазното кепе създаде парников ефект и предизвика притеснения за косата. Дали пък да не се подложи доброволно под сенокосачката, ей тъй, превантивно? Студената война с Великия дух си течеше, за градски отпуск и дума да не става и в Плевен нямаше кой да държи на фасона на елитния командос. От друга страна отношенията с вожда бяха такива, че в оставащите до Малкото Уво (което е Голяма работа!) месеци Великият Дух все щеше да намери за какво да го остриже. Защо да хаби патрони предварително? Може пък да стане тъй, че и вождът да се почувствува щастлив, и Пинков да остане доволен. Последният дълго преценява позициите, накрая зае ежова отбрана и съзнателно предостави тактическата инициатива на противника.
Тъй доживяха до Похода. Влаченето по дирите на Ботевите четници по традиция се смяташе за началото на края. Мероприятие във всяко отношение приятно. Преходи- кратки, снаряжение- мизерно. Същият този ръждив автомат, чанта със (без!) пълнители, платнище... и толкоз! Околовръст- цивилизация! Успоредни походи от ученички (ммм!) и студентки (олееее!) И всичко това през юни, най-хубавото време на годината.
Инак помнеха и други походи. През декември, да речем. С всичките дисаги на гърба. Събуждаха се в палатките (не че изобщо заспиваха) и съзираха полепналия по нахлупените до шията кепета скреж. Собственият им дъх, дълбоко замразен...
През юни такива дивотии нямаше. Слънчице! Пасторал! Асфалт... Колко й трябва на душата да се отпусне! Тътреха се през ухилени до ушите селца, имаше публика, овации. По улиците стърчаха черници, окичени с мастилени плодове. Подскачаш и си откъсваш някоя, ето така: хоп! И я пускаш във врата на тоя пред тебе. Ха, ха, ха!...
И друго стопляше душите. Движеха се зад кашишкия батальон, зад прочутите диви истински кашици. Тяхната служба беше по-незавидна и от тази на любопитните такива, към които се числеше Пинков. Тези обаче свежееха напук на всичко. По всички крайпътни сливови дървета висяха цели гроздове кашици, гризещи усилено киселици. Под едно такова дърво любопитковците видяха лейтенант да дърпа отчаяно за крака най-ниско окачения школник, мъчейки се да го убеди, че киселиците не оправдават изоставането от строя. Школникът пък още по-отчаяно раздаваше ритници за да се отърве от нахалника. Тъй де, походът не е заек да избяга. Радост заля сърцата на любопитковците: Малкото Уво иде! Доскоро такава фриволност трудно минаваше!...
Със сърце, олекнало от подобни мисли, Пинков се упъти вечерта към съседния лагер от гимназистки. Намеренията му не бяха съвсем ясни и на него самия. Разглезен от изобилието на съученички в гимназията, той не бе сварил да си изработи подход към женското племе. Всичките си развратни мечти бе оставил за двадесетдневната отпуска, която идеше след Малкото Уво. Там, у дома, някои съученички още го помнеха. (Той поне тъй си мислеше.) За всеки случай Пинков вярваше и в любовта от пръв поглед, но не беше наясно къде й е спусъкът.
В резултатът получи първото си публично признание като разузнавач- безшумен, невидим, безплътен. С две думи, веселата компания край първия лагерен огън, изобщо не го забеляза. Разузнавачът се нацупи. Най-малко сега му трябваше подобно признание. Иди ги разбери тия жени! В крайна сметка той направи едно кръгче из лагера и се упъти обратно при своите. Насред пътя чу сигнала за вечерна проверка и ускори ход. Оставаше и да закъснее...
Изневиделица пред него изникнаха три мрачни фигури. "Накъде, другарю школник?"-запита средната, със самочувствието и отличителните знаци на капитан. "Как накъде... ами към ротата!"-оплете се Пинков. Този патрул изобщо не се предвиждаше. "Представете се!"- заповяда капитанът. Пинков изрецитира заглавието и данните си, след което огледа раздразнено безценните си находки.
И шапкарят, и околовръстните му школници бяха с черни шапки, капитанът освен туй беше декориран с абстрактния миш-маш от знаци "Хуй с крилца на колелца". "Туби нещастни!"- ядоса се Пинков. Какво падение! Да го хванат каруцари[1]! Това нямаше да му се размине... Междувременно началникът на караула запита: "Защо не сте на проверка, другарю школник?"
При този въпрос на другаря школник чак му се прищя да набие една баница в носа на това биологическо недоразумение. Потисна обаче сърбежа в дясната лапа и само втренчи във врага си наситено тъп поглед, поне толкова тъп, колкото и въпроса. Капитанът подращи в тефтера и го пусна да върви.
Фучейки от яд, подритвайки камъчета пред себе си, Пинков се дотътри до ротата точно в момента, когато малкият вожд Пацо се вадеше списъка. "Къде се моташ, бе? Защо закъсняваш?" "Гепи ме патрулът... "-кисело изтърси Пинков. "Патрулът? Мама му стара! Нали ви предупредих след вечеря, ти не си си измил ушите сутринта… Записаха ли те?" "Записаха ме."" Ай да му се не види, един патрул ли не можеш да излъжеш?! Взводният само туй чака. Да те видя как ще се разправяш утре с него... Влизай в строя!" Фазанът беше минал преди година пътя, по който сега с препъване и накуцване се тътреше Пинков и му съчувствуваше в границите на възможното.
На него пък изведнъж му стана все едно. Пак издънка... И к'во от това?! Сега или след седмица, неизбежни са като комарите през лятото... Според закона на Мърфи, ако има начин да се издъниш, без друго се издънваш. От Великия Дух отърване няма, поне още три месеца. Прочее, каквото има да става, да става утре, а сега да къртим! И Пинков откърти, сънувайки ученичките от съседния лагер.
Сутринта Великият Дух лаконично го осведоми, че до обяд ще му измисли наказание. Подходящият момент се яви някъде към 11 ч., когато ордата заизкачва Милин камък. По някакво съвпадение хълмът бе осеян с камъни от всякакъв калибър. Вождът посочи един от средна категория и нареди на престъпника да го мъкне със себе си. Последният се разочарова твърде. Беше очаквал нещо средно между бръснене на сухо и дране на живо, а то... камък! Нищо и никакъв! Три килограма, най-много четири. Както и да е. Хвана камъка за ушите и го помъкна.
Походът си продължаваше. Въздухът беше свеж, духът- бодър. Само Пинков се чувствуваше някак унизен. С наказанието, напъхано как да е в платнището, той се тътреше в редицата и мърмореше приказки, за които в началното училище пишат забележки в бележника. Другите любопитковци се подхилкваха мазно. Поне камъкът да беше някой по-голям, а то... Върви, че ставай герой с четири-пет килограма свръхбагаж!
Тъй навъртяха някой и друг километър, докато стане време за почивка. Пинков и Фешо Фъфеш седнаха един до друг както обикновено. По едно време Фъфеш се вторачи в камъка, взе го без никакви обяснения и се заигра с него. След малко го върна с доволнo изражение. Върху сивожълтата повърхност се мъдреше изчегъртано с шомпол "Уво 96". Сиреч 96 дни до Малкото Уво (което е голяма работа!).
Заклинания от този род се срещаха доволно често в хиляди варианти из целия Развъдник. Затова не стана ясно защо точно сега този надпис така развълнува взвода. "Я, я дай насам!", развикаха се фазаните с внезапно умиление и захванаха да си измъкват камъка един другиму из ръцете, галейки при това парчето скала тъй нежно, както едва ли бяха докосвали случайните цици, попадали инцидентно в тях през кратките биографии.
"Да не си посмял да го хвърлиш, ей, Пинков!", викна възторжено Маями Пич. "Това е свещен камък! Ще го носим в школата, ще отбелязваме дните върху него! Той ще докара Увото!" Пинков се ококори. Гледай ти как славата спохожда човека! "Хич и не мисля да го хвърлям!", заяви той патетично. "Дума давам да го отнеса чист и неопетнен в школата!" В този момент ротният вожд реши, че подопечните му са почивали достатъчно и нададе зловещ вой. Ротата се надигна с клатушкане и дрънчене, люшна се и вдигна пушилка към Враца. В редиците гордо крачеше Пинков с ореол над главата и камък в пазвата...
Когато слязоха в ниското вождът огладня и пришпори племето си в тръс. Околността се огласи от дрънкане на оръжие, псувни и вайкания. Прахът се вдигна чак до небето и слънцето се скри в него, за да не гледа. Точно сега Великият Дух усети необичаен пристъп на великодушие. Галопирайки отстрани той подвикна на мъченика: "Стига толкоз, хвърли камъка!" Мъченикът изплю част от праха, с който се беше налапал и за свое велико изумление се чу да отвръща: "Предпочитам да си го нося, др. лейтенант!" Духът чак се облещи от това безподобно нахалство, спъна се и изостана назад, тутакси обгърнат от сивите облаци. До лагера в подножието на врачанския Балкан ротата смени на няколко пъти тръс с галоп, но като изключим това нищо повече не се случи.
Веднага щом разпънаха палатките обаче Великият Дух привика Пинков и му нареди да изхвърли камъка на мястото, набедено за бунище. "Мисли му, ако още веднъж те видя с този камък!", недвусмислено изрази отношение той. Пинков като че ли загря. Мъкненето на камък не фигурираше като наказание в нито един Устав и Духът може би се опасяваше, че подопечният му се кани да го натопи нейде по-горе, а камъка задържа за веществено доказателство. Ставаха и такива неща в школата, макар и не всеки ден. Грамадното мнозинство школници си бяха чиста проба връзкари, знаеш ли го и тоя на какво е способен...
Е, Пинков не беше способен на нищо опасно, oтношението му към камъка беше, дето се казва, чисто сантиментално. Затуй се подчини на заповедта, вече напълно смирено, а през нощта отново обсеби реликвата без излишна показност, тикна я в сухарната торба, торбата пък метна в камиона, който на сутринта отпраши предварително за Плевен с всички станали излишни вече дисаги. Относително Великия Дух Пинков мъдро реши да не го дразни повече и да не му навира без нужда камъка в очите.
Тържеството мина и замина. На историческия връх фазаните изтърпяха как да е няколко речи, изплакнаха за последно очи в тълпата студентки (Пак ще се видим! След година и половина...) и се потътриха към Врачанската гара. Вече като сержанти.
Това, последното, никак не впечатли ротния фатмак Уили Врабеца. Първата му работа на другата сутрин беше да припомни на новосержантите, че службата е тежка, но за сметка на това продължителна и походът е приближил края й само с три деня и нито сантим повече. Уили стори това по обичайния за него начин. Просто нахлу в стаята на Пинков и компания, отмести гардероба, зад който въпросната компания хвърляше непотребните дреболии, ужаси се от експозицията и се развика, че това тук не било школа, ами кочина, но той (старшина Бинев) щял да превърне тях (школниците) от прасета в човеци. После изфиряса, за да сподели впечатления с ротния.
Фазаните се панираха и се спуснаха да укриват компрометиращи материали. Пинков скочи като тигър връз камъка, озърна се диво и го метна в първото хрумнало му скривалище. А именно тоалетното казанче. Секунди след това в стаята връхлетя на порции цяла делегация - ротният вожд Боце, Великият Дух и Уили с навирена чак до тавана опашка. Фазаните замръзнаха в поза "Не е вярно!". Боце обаче не им обърна никакво внимание, а за велик ужас на Пинков се вряза в тоалетната, бръкна право в казанчето и измъкна оттам проклетия камък!… Впоследствие стана ясно, че на такива места той обикновено залавял добре изстудени шишета ракия. Само че в този случай в ръцете му се беше озовало не стъкло с огнена вода, а някакъв идиотски камък, сивожълт един такъв, никакъв, с някакви глупости надраскани отгоре.
Шапката на капитана чак подскочи от разочарование, той се чуди секунда-две и видимо ядосан заради пропиляното време и излъганите надежди тикна находката в ръцете на Великият Дух с думите "Виж, бе Матунчев, виж к' ви ги вършат твоите!" След което изнесе към ротната канцелария, сподирен от кудкудякането на крайно неудовлетворения Врабчо.
За Духа обаче случката придоби малко по-различен смисъл. Той остана на място и заби стъклен поглед в междувременно изпотения до върха на носа Пинков: "Другарю школник, наказвам Ви с едно денонощие арест!", произнесе надуто той. После добави: "Искам да видя лично къде ще изхвърлиш тоя камък!"
Няколко часа по-късно потърпевшият с мъка крепеше мазното кепе върху прясно лъснатата повърхност на главата си, докато се товареше с всичките си дисаги в камиона. Предстоеше нощна стрелба - мероприятие отвратително във всяко едно отношение. "Да можех сега да съм в ареста!", въздишаше Пинков.Колкото до камъка, той, естествено, оцеля чак до Увото, Малкото Уво, което е Голяма работа. Сивожълт един такъв, никакъв... Целият изподраскан с цифри, от 96 та до нулата... Може би още се търкаля нейде из плевенската школа... (Ако нещо е останало от нея.)
24 часа арест си беше просто остригване, нищо повече. Арестът в школата поначало беше доволно луксозен, шапкарите нямаха илюзии относно възпитателния му ефект, особено през лятото. По-крупните издънки се възмездяваха с едно денонощие арест и след като бай Киро вземеше скалпа на престъпника срещу 20 ст. (на това му викаха подготовка за арест), идеше великодушно помилване. Престъпникът беше свободен да маха гащи по баира с 50 оки желязо на гърба, да лази в калта, да гърми по чучелата, да търка в несвяст с пясък и парцали ръждивия автомат. С две или повече думи, да вземе пая си от всички дребни казармени радости, вместо да се търкаля до поболяване по наровете и да кощунствува из баките с манджа, които свободните от наряд караули му носеха на крака от кухнята. Да, прости момчета си бяха шапкарите, но не чак дотам...
Всезнайковци смърдяха, че това не било право, че според наказателния кодекс остригването било равно на средна телесна повреда... Наказателен кодекс ли?! Какъв кодекс, бе! Кодексът е само един, там в член Шести пише: “Началникът винаги е прав!” Член Седми пък пояснява: “В случаите, когато началникът не е прав, виж член Шести!” Толкоз! Шапкарите обичаха тъкмо такива всезнайковци, стрижеха ги посред зима, изчакваха седмица-две да поникне малко растителност и пак ги стрижеха.
Пинков затова и избягваше да философствува; макар и обявен за най-калпав школник (или точно по тази причина), той успяваше някак да избяга от едри издънки (дребните тъй или иначе са неизбежни) и опази косата си от посегателство цели седем месеца.
Лятото промени стратегическата обстановка. Мазното кепе създаде парников ефект и предизвика притеснения за косата. Дали пък да не се подложи доброволно под сенокосачката, ей тъй, превантивно? Студената война с Великия дух си течеше, за градски отпуск и дума да не става и в Плевен нямаше кой да държи на фасона на елитния командос. От друга страна отношенията с вожда бяха такива, че в оставащите до Малкото Уво (което е Голяма работа!) месеци Великият Дух все щеше да намери за какво да го остриже. Защо да хаби патрони предварително? Може пък да стане тъй, че и вождът да се почувствува щастлив, и Пинков да остане доволен. Последният дълго преценява позициите, накрая зае ежова отбрана и съзнателно предостави тактическата инициатива на противника.
Тъй доживяха до Похода. Влаченето по дирите на Ботевите четници по традиция се смяташе за началото на края. Мероприятие във всяко отношение приятно. Преходи- кратки, снаряжение- мизерно. Същият този ръждив автомат, чанта със (без!) пълнители, платнище... и толкоз! Околовръст- цивилизация! Успоредни походи от ученички (ммм!) и студентки (олееее!) И всичко това през юни, най-хубавото време на годината.
Инак помнеха и други походи. През декември, да речем. С всичките дисаги на гърба. Събуждаха се в палатките (не че изобщо заспиваха) и съзираха полепналия по нахлупените до шията кепета скреж. Собственият им дъх, дълбоко замразен...
През юни такива дивотии нямаше. Слънчице! Пасторал! Асфалт... Колко й трябва на душата да се отпусне! Тътреха се през ухилени до ушите селца, имаше публика, овации. По улиците стърчаха черници, окичени с мастилени плодове. Подскачаш и си откъсваш някоя, ето така: хоп! И я пускаш във врата на тоя пред тебе. Ха, ха, ха!...
И друго стопляше душите. Движеха се зад кашишкия батальон, зад прочутите диви истински кашици. Тяхната служба беше по-незавидна и от тази на любопитните такива, към които се числеше Пинков. Тези обаче свежееха напук на всичко. По всички крайпътни сливови дървета висяха цели гроздове кашици, гризещи усилено киселици. Под едно такова дърво любопитковците видяха лейтенант да дърпа отчаяно за крака най-ниско окачения школник, мъчейки се да го убеди, че киселиците не оправдават изоставането от строя. Школникът пък още по-отчаяно раздаваше ритници за да се отърве от нахалника. Тъй де, походът не е заек да избяга. Радост заля сърцата на любопитковците: Малкото Уво иде! Доскоро такава фриволност трудно минаваше!...
Със сърце, олекнало от подобни мисли, Пинков се упъти вечерта към съседния лагер от гимназистки. Намеренията му не бяха съвсем ясни и на него самия. Разглезен от изобилието на съученички в гимназията, той не бе сварил да си изработи подход към женското племе. Всичките си развратни мечти бе оставил за двадесетдневната отпуска, която идеше след Малкото Уво. Там, у дома, някои съученички още го помнеха. (Той поне тъй си мислеше.) За всеки случай Пинков вярваше и в любовта от пръв поглед, но не беше наясно къде й е спусъкът.
В резултатът получи първото си публично признание като разузнавач- безшумен, невидим, безплътен. С две думи, веселата компания край първия лагерен огън, изобщо не го забеляза. Разузнавачът се нацупи. Най-малко сега му трябваше подобно признание. Иди ги разбери тия жени! В крайна сметка той направи едно кръгче из лагера и се упъти обратно при своите. Насред пътя чу сигнала за вечерна проверка и ускори ход. Оставаше и да закъснее...
Изневиделица пред него изникнаха три мрачни фигури. "Накъде, другарю школник?"-запита средната, със самочувствието и отличителните знаци на капитан. "Как накъде... ами към ротата!"-оплете се Пинков. Този патрул изобщо не се предвиждаше. "Представете се!"- заповяда капитанът. Пинков изрецитира заглавието и данните си, след което огледа раздразнено безценните си находки.
И шапкарят, и околовръстните му школници бяха с черни шапки, капитанът освен туй беше декориран с абстрактния миш-маш от знаци "Хуй с крилца на колелца". "Туби нещастни!"- ядоса се Пинков. Какво падение! Да го хванат каруцари[1]! Това нямаше да му се размине... Междувременно началникът на караула запита: "Защо не сте на проверка, другарю школник?"
При този въпрос на другаря школник чак му се прищя да набие една баница в носа на това биологическо недоразумение. Потисна обаче сърбежа в дясната лапа и само втренчи във врага си наситено тъп поглед, поне толкова тъп, колкото и въпроса. Капитанът подращи в тефтера и го пусна да върви.
Фучейки от яд, подритвайки камъчета пред себе си, Пинков се дотътри до ротата точно в момента, когато малкият вожд Пацо се вадеше списъка. "Къде се моташ, бе? Защо закъсняваш?" "Гепи ме патрулът... "-кисело изтърси Пинков. "Патрулът? Мама му стара! Нали ви предупредих след вечеря, ти не си си измил ушите сутринта… Записаха ли те?" "Записаха ме."" Ай да му се не види, един патрул ли не можеш да излъжеш?! Взводният само туй чака. Да те видя как ще се разправяш утре с него... Влизай в строя!" Фазанът беше минал преди година пътя, по който сега с препъване и накуцване се тътреше Пинков и му съчувствуваше в границите на възможното.
На него пък изведнъж му стана все едно. Пак издънка... И к'во от това?! Сега или след седмица, неизбежни са като комарите през лятото... Според закона на Мърфи, ако има начин да се издъниш, без друго се издънваш. От Великия Дух отърване няма, поне още три месеца. Прочее, каквото има да става, да става утре, а сега да къртим! И Пинков откърти, сънувайки ученичките от съседния лагер.
Сутринта Великият Дух лаконично го осведоми, че до обяд ще му измисли наказание. Подходящият момент се яви някъде към 11 ч., когато ордата заизкачва Милин камък. По някакво съвпадение хълмът бе осеян с камъни от всякакъв калибър. Вождът посочи един от средна категория и нареди на престъпника да го мъкне със себе си. Последният се разочарова твърде. Беше очаквал нещо средно между бръснене на сухо и дране на живо, а то... камък! Нищо и никакъв! Три килограма, най-много четири. Както и да е. Хвана камъка за ушите и го помъкна.
Походът си продължаваше. Въздухът беше свеж, духът- бодър. Само Пинков се чувствуваше някак унизен. С наказанието, напъхано как да е в платнището, той се тътреше в редицата и мърмореше приказки, за които в началното училище пишат забележки в бележника. Другите любопитковци се подхилкваха мазно. Поне камъкът да беше някой по-голям, а то... Върви, че ставай герой с четири-пет килограма свръхбагаж!
Тъй навъртяха някой и друг километър, докато стане време за почивка. Пинков и Фешо Фъфеш седнаха един до друг както обикновено. По едно време Фъфеш се вторачи в камъка, взе го без никакви обяснения и се заигра с него. След малко го върна с доволнo изражение. Върху сивожълтата повърхност се мъдреше изчегъртано с шомпол "Уво 96". Сиреч 96 дни до Малкото Уво (което е голяма работа!).
Заклинания от този род се срещаха доволно често в хиляди варианти из целия Развъдник. Затова не стана ясно защо точно сега този надпис така развълнува взвода. "Я, я дай насам!", развикаха се фазаните с внезапно умиление и захванаха да си измъкват камъка един другиму из ръцете, галейки при това парчето скала тъй нежно, както едва ли бяха докосвали случайните цици, попадали инцидентно в тях през кратките биографии.
"Да не си посмял да го хвърлиш, ей, Пинков!", викна възторжено Маями Пич. "Това е свещен камък! Ще го носим в школата, ще отбелязваме дните върху него! Той ще докара Увото!" Пинков се ококори. Гледай ти как славата спохожда човека! "Хич и не мисля да го хвърлям!", заяви той патетично. "Дума давам да го отнеса чист и неопетнен в школата!" В този момент ротният вожд реши, че подопечните му са почивали достатъчно и нададе зловещ вой. Ротата се надигна с клатушкане и дрънчене, люшна се и вдигна пушилка към Враца. В редиците гордо крачеше Пинков с ореол над главата и камък в пазвата...
Когато слязоха в ниското вождът огладня и пришпори племето си в тръс. Околността се огласи от дрънкане на оръжие, псувни и вайкания. Прахът се вдигна чак до небето и слънцето се скри в него, за да не гледа. Точно сега Великият Дух усети необичаен пристъп на великодушие. Галопирайки отстрани той подвикна на мъченика: "Стига толкоз, хвърли камъка!" Мъченикът изплю част от праха, с който се беше налапал и за свое велико изумление се чу да отвръща: "Предпочитам да си го нося, др. лейтенант!" Духът чак се облещи от това безподобно нахалство, спъна се и изостана назад, тутакси обгърнат от сивите облаци. До лагера в подножието на врачанския Балкан ротата смени на няколко пъти тръс с галоп, но като изключим това нищо повече не се случи.
Веднага щом разпънаха палатките обаче Великият Дух привика Пинков и му нареди да изхвърли камъка на мястото, набедено за бунище. "Мисли му, ако още веднъж те видя с този камък!", недвусмислено изрази отношение той. Пинков като че ли загря. Мъкненето на камък не фигурираше като наказание в нито един Устав и Духът може би се опасяваше, че подопечният му се кани да го натопи нейде по-горе, а камъка задържа за веществено доказателство. Ставаха и такива неща в школата, макар и не всеки ден. Грамадното мнозинство школници си бяха чиста проба връзкари, знаеш ли го и тоя на какво е способен...
Е, Пинков не беше способен на нищо опасно, oтношението му към камъка беше, дето се казва, чисто сантиментално. Затуй се подчини на заповедта, вече напълно смирено, а през нощта отново обсеби реликвата без излишна показност, тикна я в сухарната торба, торбата пък метна в камиона, който на сутринта отпраши предварително за Плевен с всички станали излишни вече дисаги. Относително Великия Дух Пинков мъдро реши да не го дразни повече и да не му навира без нужда камъка в очите.
Тържеството мина и замина. На историческия връх фазаните изтърпяха как да е няколко речи, изплакнаха за последно очи в тълпата студентки (Пак ще се видим! След година и половина...) и се потътриха към Врачанската гара. Вече като сержанти.
Това, последното, никак не впечатли ротния фатмак Уили Врабеца. Първата му работа на другата сутрин беше да припомни на новосержантите, че службата е тежка, но за сметка на това продължителна и походът е приближил края й само с три деня и нито сантим повече. Уили стори това по обичайния за него начин. Просто нахлу в стаята на Пинков и компания, отмести гардероба, зад който въпросната компания хвърляше непотребните дреболии, ужаси се от експозицията и се развика, че това тук не било школа, ами кочина, но той (старшина Бинев) щял да превърне тях (школниците) от прасета в човеци. После изфиряса, за да сподели впечатления с ротния.
Фазаните се панираха и се спуснаха да укриват компрометиращи материали. Пинков скочи като тигър връз камъка, озърна се диво и го метна в първото хрумнало му скривалище. А именно тоалетното казанче. Секунди след това в стаята връхлетя на порции цяла делегация - ротният вожд Боце, Великият Дух и Уили с навирена чак до тавана опашка. Фазаните замръзнаха в поза "Не е вярно!". Боце обаче не им обърна никакво внимание, а за велик ужас на Пинков се вряза в тоалетната, бръкна право в казанчето и измъкна оттам проклетия камък!… Впоследствие стана ясно, че на такива места той обикновено залавял добре изстудени шишета ракия. Само че в този случай в ръцете му се беше озовало не стъкло с огнена вода, а някакъв идиотски камък, сивожълт един такъв, никакъв, с някакви глупости надраскани отгоре.
Шапката на капитана чак подскочи от разочарование, той се чуди секунда-две и видимо ядосан заради пропиляното време и излъганите надежди тикна находката в ръцете на Великият Дух с думите "Виж, бе Матунчев, виж к' ви ги вършат твоите!" След което изнесе към ротната канцелария, сподирен от кудкудякането на крайно неудовлетворения Врабчо.
За Духа обаче случката придоби малко по-различен смисъл. Той остана на място и заби стъклен поглед в междувременно изпотения до върха на носа Пинков: "Другарю школник, наказвам Ви с едно денонощие арест!", произнесе надуто той. После добави: "Искам да видя лично къде ще изхвърлиш тоя камък!"
Няколко часа по-късно потърпевшият с мъка крепеше мазното кепе върху прясно лъснатата повърхност на главата си, докато се товареше с всичките си дисаги в камиона. Предстоеше нощна стрелба - мероприятие отвратително във всяко едно отношение. "Да можех сега да съм в ареста!", въздишаше Пинков.Колкото до камъка, той, естествено, оцеля чак до Увото, Малкото Уво, което е Голяма работа. Сивожълт един такъв, никакъв... Целият изподраскан с цифри, от 96 та до нулата... Може би още се търкаля нейде из плевенската школа... (Ако нещо е останало от нея.)
[1] също тъй тубари, т.е. автомобилсти
Няма коментари:
Публикуване на коментар