От юли насам над България пръска сияйни лъчи собствената й астрална буква. “Б” като “Бате”. Като “Бойко”. И може би като “Бърдоква”. [1]
Марксистката философия проповядваше, че историческите обстоятелства по своята си логика винаги избутват нагоре подходящата, натоварена с историческа мисия личност. Днешна България е закъсала дотам, че и този механизъм не работи. Трети път за двадесет години търсим спасител и накрая опряхме до Ивайло. А и в него вярваме от немай къде.
През 1997 г. цялата огладняла страна беше в краката на “новия Стамболов”. Като не очакваше от него много. Само да измете доносниците, да обеси десет мутри и да осъди на хляб и вода пет пъти по толкова банкери. (И да не назначава личния си готвач за главен банкер на републиката.) “Новият Стамболов” обаче (по собственото му признание) отказа да раздава възмездие и избра да прави “риформи”. “Като чуя риффформа, сякаш фффащам някого за гушата!” (Цитат от Данко Хаирсъзина или от Данчо Ментата, не помня точно.) “Риформата” действително фана населението за гушата, докато мутрите сърбаха кафето на вътрешния министър, а доносничките вземаха от неговия и на цялата държава началник “интервюта по пантофи”. Мафията се ошишка, но вместо от благодарност да прекръсти Доспат на “Костовград”, викна отвън друг “Спасител”.
Той дойде осъден на царски успех. С царско име, с царско потекло, дори с царска съдба – скиталец (почти) като Иван Асен Втори. Но за разлика от него не щеше той корона, не щеше той дворци. Още по-малко пък гори и планински върхове. Имаше едно само щение – “да смени чипа в главите” на седем и половина милиона простаци в посока “нов морал”. Свеждащ се до простото: “Quod licet Iovi, non licet bovi” (“Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола”). Както се видя, на Юпитер е позволено всичко, а това всичко накрая все пак се сведе до дворци и гори. И може би комисионни. Малки мечти на малък “цар”, изгубен в обувките на Тодор Първи Правешки, който от височината на кърпените си чорапи притежаваше цялата държава.
Впрочем ако внукът на “Лисицата” имаше макар и десет грама лисича хитрост (т.е. “почтеност във всичко”), сега също щеше да притежава цялата държава и дори да я предава по наследство. Благодарното простолюдие отдавна щеше да е нахлупило на ослепителния му купол короната, която сега се търкаля нейде на битака. От “величеството” се искаше само да се отметне от договора си с българската мафия. Мафия дребна и страхлива, която щеше да се разбяга веднага щом усетеше, че пак има държава, и то държава, която държи тоягата от правилния край. Държава - конституционна монархия, с дискретен аристократичен блясък, малко по-истински от бледорозовия лак по бузките на Георги Заяков. С “Цар-обединител” на българи и на ром(е)и, а и на турци. С известен авторитет и (което е по-важно) кредит сред остатъчните европейски и африкански кралски семейства...
“Величеството” обаче излезе мъж и спази договора. Продаде ордените на дядо си и короната на баща си. Завеща на синове и внуци чували със злато и им източи веднъж завинаги “синята кръв”. Вацев може би е прав: на Третата българска държава не й остава много време. Колкото и време да й остава обаче, тя никога повече няма да стане монархия. “Царят” първо превърна монархизма от убеждение в извънредно рядко срещана диагноза. После тропоса управлението на недораслек, който цял живот работи “син на баща си” и притежава една само квалификация: жаждата да управлява. Да управлява държавата (остатъците от нея), Партията (лъжата за нея) и семейството си (привидността за него). В крайна сметка се оказа, че недораслекът не може да управлява сам себе си, та се наложи тази работа да я вършат полуфабрикатите на ДС.
Накрая се случи неизбежното. Пожарникар довтаса да гаси подпалената от четирите посоки на света черга. Народът е строен за пореден (последен) път и не иска от Бърдоква почти нищо: само истинска държава и елит, който вижда поне 30 години по-далеч от носа си. Пътищата са само два, и двата лесни. Със селската си войска новият “цар” може да разгони “татарите” и да съживи Царството (не Монархията!) за още поне две-три поколения българи. А може и той да се покори на конюнктурата, да разжалва войската си до стадо и съдружно да го доостриже. Но това ще е за последно. След сто години ще го възпяват не като Ивайло, а като Крали Марко от Бояна, развял самотно васално знаменце сред развалините на третата България.
[1] Селянинът-цар, свинепасът, стигнал до Царевец през татарски трупове, за да измести политически и всячески импотентния Константин-Тих и да спаси държавата.
Марксистката философия проповядваше, че историческите обстоятелства по своята си логика винаги избутват нагоре подходящата, натоварена с историческа мисия личност. Днешна България е закъсала дотам, че и този механизъм не работи. Трети път за двадесет години търсим спасител и накрая опряхме до Ивайло. А и в него вярваме от немай къде.
През 1997 г. цялата огладняла страна беше в краката на “новия Стамболов”. Като не очакваше от него много. Само да измете доносниците, да обеси десет мутри и да осъди на хляб и вода пет пъти по толкова банкери. (И да не назначава личния си готвач за главен банкер на републиката.) “Новият Стамболов” обаче (по собственото му признание) отказа да раздава възмездие и избра да прави “риформи”. “Като чуя риффформа, сякаш фффащам някого за гушата!” (Цитат от Данко Хаирсъзина или от Данчо Ментата, не помня точно.) “Риформата” действително фана населението за гушата, докато мутрите сърбаха кафето на вътрешния министър, а доносничките вземаха от неговия и на цялата държава началник “интервюта по пантофи”. Мафията се ошишка, но вместо от благодарност да прекръсти Доспат на “Костовград”, викна отвън друг “Спасител”.
Той дойде осъден на царски успех. С царско име, с царско потекло, дори с царска съдба – скиталец (почти) като Иван Асен Втори. Но за разлика от него не щеше той корона, не щеше той дворци. Още по-малко пък гори и планински върхове. Имаше едно само щение – “да смени чипа в главите” на седем и половина милиона простаци в посока “нов морал”. Свеждащ се до простото: “Quod licet Iovi, non licet bovi” (“Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола”). Както се видя, на Юпитер е позволено всичко, а това всичко накрая все пак се сведе до дворци и гори. И може би комисионни. Малки мечти на малък “цар”, изгубен в обувките на Тодор Първи Правешки, който от височината на кърпените си чорапи притежаваше цялата държава.
Впрочем ако внукът на “Лисицата” имаше макар и десет грама лисича хитрост (т.е. “почтеност във всичко”), сега също щеше да притежава цялата държава и дори да я предава по наследство. Благодарното простолюдие отдавна щеше да е нахлупило на ослепителния му купол короната, която сега се търкаля нейде на битака. От “величеството” се искаше само да се отметне от договора си с българската мафия. Мафия дребна и страхлива, която щеше да се разбяга веднага щом усетеше, че пак има държава, и то държава, която държи тоягата от правилния край. Държава - конституционна монархия, с дискретен аристократичен блясък, малко по-истински от бледорозовия лак по бузките на Георги Заяков. С “Цар-обединител” на българи и на ром(е)и, а и на турци. С известен авторитет и (което е по-важно) кредит сред остатъчните европейски и африкански кралски семейства...
“Величеството” обаче излезе мъж и спази договора. Продаде ордените на дядо си и короната на баща си. Завеща на синове и внуци чували със злато и им източи веднъж завинаги “синята кръв”. Вацев може би е прав: на Третата българска държава не й остава много време. Колкото и време да й остава обаче, тя никога повече няма да стане монархия. “Царят” първо превърна монархизма от убеждение в извънредно рядко срещана диагноза. После тропоса управлението на недораслек, който цял живот работи “син на баща си” и притежава една само квалификация: жаждата да управлява. Да управлява държавата (остатъците от нея), Партията (лъжата за нея) и семейството си (привидността за него). В крайна сметка се оказа, че недораслекът не може да управлява сам себе си, та се наложи тази работа да я вършат полуфабрикатите на ДС.
Накрая се случи неизбежното. Пожарникар довтаса да гаси подпалената от четирите посоки на света черга. Народът е строен за пореден (последен) път и не иска от Бърдоква почти нищо: само истинска държава и елит, който вижда поне 30 години по-далеч от носа си. Пътищата са само два, и двата лесни. Със селската си войска новият “цар” може да разгони “татарите” и да съживи Царството (не Монархията!) за още поне две-три поколения българи. А може и той да се покори на конюнктурата, да разжалва войската си до стадо и съдружно да го доостриже. Но това ще е за последно. След сто години ще го възпяват не като Ивайло, а като Крали Марко от Бояна, развял самотно васално знаменце сред развалините на третата България.
[1] Селянинът-цар, свинепасът, стигнал до Царевец през татарски трупове, за да измести политически и всячески импотентния Константин-Тих и да спаси държавата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар