Размириците в Русия през 20-те години на 20.в. са интересни в много отношения. Всеки представител на четящото поколение (т.е. на 40 и повече години) може да си спомни имената на Врангел, Деникин, Колчак, Юденич и т.н., които с помощта на американци, японци, французи, британци, германци, чехи и поляци успяват да загубят гражданската война срещу болшевиките (които тогава даже не са болшинство). Обяснения много, но липсата на единомислие, а оттам и на единодействие, идва на първо място.
Днес прогресивната част от човечеството, струпана по съвпадение на Запад от Брест-Литовск, също се опитва да се мобилизира под антируско знаме по подобен начин и със същата надежда за успех. Свиканият по повод събитията в Грузия Европейски съвет (01.09.2008) се опита да изгледа Русия подчертано изпод вежди, само че едната вежда остана по-високо вдигната от другата. Очерта се група от борбено настроени държави (Великобритания, Швеция, Финландия, Балтийските републики и пр.), както и такива (Германия, Франция, Италия, България), които не бързат да нагазят с кални ботуши по кавказкия килим. (Ботушите все пак най-напред трябва да бъдат намерени, като никой не знае в кой точно ъгъл на склада мухлясват същите.) Този път не се стигна нито до големи разногласия, нито до сериозни решения. И все пак пролича, че Европейският съюз е прекалено голям, разнороден и “демократичен” за да води обща външна политика спрямо Русия. А още по-трудно ще спечели едно ново издание на “Студената война”.
Защото липсва идеологическата основа. Днешна Русия е капиталистическа страна. Наистина в последните осем години руският капитализъм позагуби пладнешките си особености, но това е разочарование само за тези външни учители по добри обноски, които доскоро придобиваха на безценица руски стопански активи – нефт, метали или ядрени физици. Възстановеният държавен контрол върху стратегическите отрасли и държавната подкрепа за големите руски транснационални корпорации напомнят за начина, по който Франция си отглежда “национални шампиони” (Gaz de France, Electricite de France). Руският пазар за стоки, услуги или финансови активи е поне толкова отворен, колкото и японският. Човешките права се спазват повече, отколкото в Турция, а руската политическа система е не по-малко многопартийна от мексиканската. Пропагандата може да твърди обратното, но за да бъде убедителна, тя трябва да има и някакво основание. Затова Путин толкова ядоса критиците си, когато избра да играе по демократичните правила и сдаде президентския пост.
Иначе в международните отношения Русия има поне едно предимство: тя открито води реалистична външна политика (и затова е предвидим партньор), докато Западът се опитва да защитава (и налага) принципи. Само че същите са като природните закони. Ако дори и една-единствена ябълка падне “нагоре”, законът за гравитацията излиза от учебниците без право на помилване. “Гъвкавото” тълкуване на международното право в Косово и Грузия е достатъчно да сложи край на вярата в “силата на правото” и да върне политиката към “правото на силата”. Т.е. към реалистичната политика. Тя обаче се води в името на националните интереси, а те понякога позволяват “сделки и с дявола” (виж Чърчил). Щрьодер неотдавна сключи изгодна за Германия сделка с “Газпром”, от която Меркел не посмя да се отметне, нищо че сделката обезсмисля опитите за обща енергийна политика на ЕС. Тази сделка, от която печелят също и французи и италианци, в същото време притеснява Полша и балтийските страни, които по исторически и геополитически причини основателно се страхуват от съседната мечка. По време на търговския си спор с Русия преди две години поляците вече видяха как съюзната солидарност отлита в комина, щом на масата са сложени сериозни пари. В България пък историята работи в обратната посока. Въпреки всичките “евроатлантически” клетви, в душите на оредяващите българи генетично е заложена вярата, че ако от Дивия Югоизток пак се случи да нахлуят неканени гости, един само дядо Иван би си помръднал пръста. Като добавим, че кипърци и гърци се сещат за православната солидарност всеки път, когато им е изгодно, става трудно да повярваме, че съюзът може да спечели в открит сблъсък с Русия. Просто не е ясно как новата “бяла гвардия” ще се построи под едно и също знаме.
Днес прогресивната част от човечеството, струпана по съвпадение на Запад от Брест-Литовск, също се опитва да се мобилизира под антируско знаме по подобен начин и със същата надежда за успех. Свиканият по повод събитията в Грузия Европейски съвет (01.09.2008) се опита да изгледа Русия подчертано изпод вежди, само че едната вежда остана по-високо вдигната от другата. Очерта се група от борбено настроени държави (Великобритания, Швеция, Финландия, Балтийските републики и пр.), както и такива (Германия, Франция, Италия, България), които не бързат да нагазят с кални ботуши по кавказкия килим. (Ботушите все пак най-напред трябва да бъдат намерени, като никой не знае в кой точно ъгъл на склада мухлясват същите.) Този път не се стигна нито до големи разногласия, нито до сериозни решения. И все пак пролича, че Европейският съюз е прекалено голям, разнороден и “демократичен” за да води обща външна политика спрямо Русия. А още по-трудно ще спечели едно ново издание на “Студената война”.
Защото липсва идеологическата основа. Днешна Русия е капиталистическа страна. Наистина в последните осем години руският капитализъм позагуби пладнешките си особености, но това е разочарование само за тези външни учители по добри обноски, които доскоро придобиваха на безценица руски стопански активи – нефт, метали или ядрени физици. Възстановеният държавен контрол върху стратегическите отрасли и държавната подкрепа за големите руски транснационални корпорации напомнят за начина, по който Франция си отглежда “национални шампиони” (Gaz de France, Electricite de France). Руският пазар за стоки, услуги или финансови активи е поне толкова отворен, колкото и японският. Човешките права се спазват повече, отколкото в Турция, а руската политическа система е не по-малко многопартийна от мексиканската. Пропагандата може да твърди обратното, но за да бъде убедителна, тя трябва да има и някакво основание. Затова Путин толкова ядоса критиците си, когато избра да играе по демократичните правила и сдаде президентския пост.
Иначе в международните отношения Русия има поне едно предимство: тя открито води реалистична външна политика (и затова е предвидим партньор), докато Западът се опитва да защитава (и налага) принципи. Само че същите са като природните закони. Ако дори и една-единствена ябълка падне “нагоре”, законът за гравитацията излиза от учебниците без право на помилване. “Гъвкавото” тълкуване на международното право в Косово и Грузия е достатъчно да сложи край на вярата в “силата на правото” и да върне политиката към “правото на силата”. Т.е. към реалистичната политика. Тя обаче се води в името на националните интереси, а те понякога позволяват “сделки и с дявола” (виж Чърчил). Щрьодер неотдавна сключи изгодна за Германия сделка с “Газпром”, от която Меркел не посмя да се отметне, нищо че сделката обезсмисля опитите за обща енергийна политика на ЕС. Тази сделка, от която печелят също и французи и италианци, в същото време притеснява Полша и балтийските страни, които по исторически и геополитически причини основателно се страхуват от съседната мечка. По време на търговския си спор с Русия преди две години поляците вече видяха как съюзната солидарност отлита в комина, щом на масата са сложени сериозни пари. В България пък историята работи в обратната посока. Въпреки всичките “евроатлантически” клетви, в душите на оредяващите българи генетично е заложена вярата, че ако от Дивия Югоизток пак се случи да нахлуят неканени гости, един само дядо Иван би си помръднал пръста. Като добавим, че кипърци и гърци се сещат за православната солидарност всеки път, когато им е изгодно, става трудно да повярваме, че съюзът може да спечели в открит сблъсък с Русия. Просто не е ясно как новата “бяла гвардия” ще се построи под едно и също знаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар