армейска многология
Тревожно време
На вечерна проверка сред любопитната (т.е. разузнавателна) рота се размириса поредната партенка за тревога. "Стига вече де!", разстрои се школник Пинков[1]. "Пак ще ни изритат от леглата в четири и ще кибичим на студа докато стане време за манджа..."
Школник Пинков беше хилав, зиморничав обитател на плевенската школа за запасни офицери[2], когото Министерството на народната отбрана беше решило да преработи в кремъчно твърд командос. Противно на стремленията на Пинков обаче. Неговото единствено желание беше да не умре от студ. И докато Министерството вече пети месец удряше на камък, Пинков се справяше кажи-речи успешно. А борбата със студа не беше никак лесна тук, в Трети район на школата.
Разузнавателна рота обитаваше две конюшни за по петдесет фазана всяка. В тях се мъдреха две печки с твърдо гориво, които онагледяваха грижата за човека. Вън от това не ставаха за нищо, понеже фатмакът[3] Уили Врабецът беше забранил паленето им, за да не се маца паркетът с въглища. Печки на школниците не им трябват, Уставът и без това отпуска само половин час дневно престой в спалното помещение. Тъй...
След някой и друг месец служба обаче и на Устава му се намира цаката. С напредването на зимата въпросът с отопляването на откраднатите часове свободно време взе да става все по-остър.
В началото бе коминът. Той стърчеше направо от земята току пред входа на ротата и отвеждаше чак до небето горещата пара на топлоцентралата. Обиколката му беше достатъчна, за да подслони при добро желание цял взвод. А при добро уплътняване - дори два. Залепили гръб, ръка, трътка или друго парче анатомия о горещата ламарина, защитниците на Родината усвояваха калории през късната есен, докато размишляваха мрачно над извода, че службата е тежка, но за сметка на това продължителна. От време на време по някой окъснял жълт лист цинично се спускаше от върха на тополите в краката им.
Не това обаче беше решението. Коминът стърчеше едва на десет крачки пред конюшните и не предлагаше дискретност. Една зъзнеща утрин Пинков сметна за нужно да се съвземе от патешкото ходене (то минаваше за сутрешна гимнастика) с извънредна дажба топлина. До проверка имаше десетина минути и той се отдаде на домашно мислене, седнал върху мазното кепе, облегнат на ламарината, със свален колан и разкопчана яка: рядка картинка.
Ротният командир, капитан Тотев, и “Великият Дух”, индианствуващият взводен вожд на Пинков, изскочиха в този критичен момент от мрака по една слабо популярна странична пътека на път за плаца и ненадейно за тях самите се натресоха на блаженопочиващия си школник. Разправиха се с него по кратката процедура. За двайсетина секунди Пинков усвои наведнъж и обозначението "мордар"[4] и пет непоряда по служба. И преди всичко събуди омразата, която само един воин като Великият Дух беше в състояние да изпита към малодушното мекотело, цъфнало във взвода му по силата на висше недоразумение. Мекотелото тепърва щеше да си пати от тази омраза. Едничкото, което разбра след споменатото произшествие, беше, че на комина трябва да се търси алтернатива.
Пинков впрегна в употреба скромните си до момента знания по тактическо разузнаване и накрая откри в дебрите на района стаичката, в която ограмотяваха политически туземните фатмаци. Стаичката беше едновременно скрита и лесно достъпна, вратата се залостваше отвътре, а наличната печка с твърдо гориво надмина всички очаквания. Пинков залости, метна в гърлото на железния змей няколко цепеници, изрече ритуалните псувни по адрес на кибрита и подпалките и накрая чу пукота на горящо дърво. Тогава запокити в ъгъла проклетия колан и разкопча яката. Разля се като мазно петно върху стола, протегна ходила по-близо до инфрачервеното благо и реши да доживее до Малкото Уво[5]. (Което иначе е Голяма Работа!)
…При положение обаче, че си спестява излишните тревоги. Като тази, с която започна разказа. "Защо точно тази нощ, бе, тикви такива?", тюхна се той и изгледа накриво първия от седмица насам февруарски сняг, който равнодушно посоляваше шапките. Пфуй! Пинков плюна раздразнено и се упъти към “розариума"[6]. Пътем си разкопча дюкяна, за да спести време.
Напусто, и тази вечер заспа трудно. Почна се с това, че дежурният по школа загащи отдельонния тартор Оти-Моти опашкулен под одеалата с цялото бойно снаряжение, в т.ч. с каска. Оти-Моти мислел след сигнала да цъфне пръв на плаца, оборудван с всичко необходимо. Току виж някой трогнат до сълзи от усърдието генерал полковник му разписал в книжката три дена домашен отпуск. Фолклорът на школата бъкаше от подобни легенди, намираха се и идиоти, които вярваха в тях. В случая обаче сценарият претърпя промяна: сълзите проля самият Оти-Моти, а петдесет чифта очи злорадо го изгледаха как влачи всичкото желязо обратно навън.
"Ей, Оти-Моти, намаза ли отпуска?", не се сдържа някой, щом шапкарят[7] излезе. "На мама отличникът!" и "Мордарин с мордарин!", бяха следващите коментари. "Кашик[8] смотан!", изтърси по едно време някой от ПеПеЧетата (т.е. Пълен Простак Чадър[9]) и веднага измести темата. Почна се дискусия дали пешите разузнавачи или парашутистите са най-голямата измет в БНА. След половин час въртене Пинков най-накрая се унесе в неспокойна дрямка, прекъсвана от тарикатите, които си бяха направили сметките по-добре от Оти-Моти.
"Тревога! Тревога, бе!!!", развика се дежурният по рота четири часа по-късно. Фазаните наскачаха. Мракът се изпълни до тавана с дърти псувни и ухание на настъпена масльонка. Тарикатите драснаха навън и оставиха каските на непукистите, които не вземаха нещата толкова насериозно. Непукистите съставляваха грамадното мнозинство в ротата. Те хранеха дълбоки съмнения относно смисъла на мероприятието щом един "Пършинг" довтасва дотук за пет-шест минути и прави всичко околовръст на мат и маскара. Врагът пък трябва да е изкуфял, за да си хаби бомбите точно за тази школа... За какво е прочее това бързане и кой идиот е написал цели дванайсет тревоги в учебния план?!
"Какво се мардосвате още, бе, мина половин час!...", ревна в този момент доприпкалият от дома капитан Боце Тотев. Школниците тутакси живнаха. В тъмнината беше технически невъзможно някой да отнесе личен непоряд за мардосване, затуй пък Боце в такива случаи раздаваше ритници на всички попаднали в обхвата му. Взводовете се подредиха криво-ляво на плаца, преброиха се и се курдисаха на място да чакат утрото. След има-няма петнайсетина минути лекият уж студ взе да хапе лошо.
Пинков се беше накокошинил между двама съученици от гимназията. Беше кисел. Беше му студено, спеше му се, а междувременно бе огладнял. Всяко едно от тези три агрегатни състояния той мразеше до дъното на душата си. Ето ти ги сега и трите накуп! Брррр...
Нейде в съседство лумна огънче. Някой не бе изтраял студа и досадата. Ротният обаче незабавно изникна от небитието и накастри подпалвачите. Има си хас, “тия горе” се чудят в момента как да ни сплескат на балатум, а ние и знак им даваме! Огънчето загасна, но отблясъкът му събуди дремещия мозък на Пинков. "Идвайте след мене!", изсъска той на съучениците и се изсухли на четири крака от населената с приглушени попържни и вайкания черна непрогледност. В стаичката пусна райбера и патетично посочи печката.
Десетина минути по-късно зад желязната вратичка трещяха цепеници и пращаха рояци искри към небето. Тримата нахвърляха на пода “мускети”, “въшкарници”[10] и прочее части от тоалета, после се тръшнаха върху столовете, протегнаха боси крака към пламъците и се унесоха в мисли. Часовникът спря да тиктака. Нейде оттатък оградата, в отвъдния свят, пролая далечно куче. Отекна призрачно ехо... После стана тихо. Рамката на прозореца изрязваше мастилено небе с оцъклени звезди. Мислите лениво прескачаха от любимото кресло у дома (Кога беше това у дома?) през любимите пържени картофи на мама към любимите цици на съученичката със зелените очи (Тя кога ми писа за последен път?)... От време на време някоя цепеница се свличаше с ръмжене към дъното, нов облак искри поемаше към небето, кратък отблясък пробягваше по спуснати клепачи и попиваше в тъмното.
Изведнъж вратата се разтресе. Някой се опита да влезе. Съзаклятниците наскачаха. Кратко объркване отвън, после по вратата се посипаха чести удари. "Беж оттук!", подсказа прозорецът. Уютът обаче беше отнел всички съпротивителни сили. А напорът отвън се засилваше. Картини от свършека на света претърчаха на галоп през главата на Пинков -от побиване на кол до остригване нула номер. Той погледна към лицата на другите двама, но това, което търсеше, не беше там. Тогава сви рамене... и махна райбера. Вратата излетя с трясък и в мрака зловещо блесна кокарда. Шапкар!
Шапкарят пристъпи бавно навътре, огледа се, залюля се на пети, рече едно късо "Хм!", после с елегантна маневра се тръшна връз една маса и се сви на кравай. От дълбините на шубата му се изтръгна мазно хъркане... Мина време, преди фазаните да разберат какво става. "Виж ти, и той бил човек, и той гащи връзвал!", проумяха те най-после и внезапно заобичаха този неизвестен шапкар, който можеше ей тъй, в движение, да им конфискува скалповете, а вместо туй просто взе, че откърти. "Дайте да го стоплим човека!" Наблъскаха печката догоре с цепеници. Огънят ги загриза и скоро в желязото над вратичката, там където тухлите бяха опадали, бавно изгря червено петно. То огря физиономиите на хора, които нещо не могат да разберат правилата отсам оградата.
Тъй седяха в мрак и мълчание, докато чуха в далечината едва-едва сигнала "Oтбой!", несъмнено най-приятен от всички. Шапкарят се надигна, протегна се и без да погледне към случайните си домакини, се измете навън. След него се изнизаха и те самите и се смесиха с ротата, която се тътреше обратно в конюшните с дрънчене и радостни псувни. Въздухът беше натежал от предчувствието за предстояща паша. Да, след всичко преживяно не е зле да се понатъпче мешката... Някои дни дори и в казармата почват добре.
[1] от Пинко
[2] популярно известни като “фазани”
[3] т.е. старшина; никой не знае точния превод
[4] до ден днешен липсва точен превод на това ругателно понятие
[5] т.е. Уволнението от Школата
[6] Школата е културно място. Там никой не “мие кенефи”. Там “поливат рози”.
[7] т.е. офицер, но не се движи по диагонал
[8] буквално лъжица, а иначе пехотинец
[9] другото име за парашутист
[10] т.е. бойните униформи, останали от Първата световна. В БНА нямаше въшки, но ако имаше, и те биха харесали униформите. Колко много вълна, ах, ах!
На вечерна проверка сред любопитната (т.е. разузнавателна) рота се размириса поредната партенка за тревога. "Стига вече де!", разстрои се школник Пинков[1]. "Пак ще ни изритат от леглата в четири и ще кибичим на студа докато стане време за манджа..."
Школник Пинков беше хилав, зиморничав обитател на плевенската школа за запасни офицери[2], когото Министерството на народната отбрана беше решило да преработи в кремъчно твърд командос. Противно на стремленията на Пинков обаче. Неговото единствено желание беше да не умре от студ. И докато Министерството вече пети месец удряше на камък, Пинков се справяше кажи-речи успешно. А борбата със студа не беше никак лесна тук, в Трети район на школата.
Разузнавателна рота обитаваше две конюшни за по петдесет фазана всяка. В тях се мъдреха две печки с твърдо гориво, които онагледяваха грижата за човека. Вън от това не ставаха за нищо, понеже фатмакът[3] Уили Врабецът беше забранил паленето им, за да не се маца паркетът с въглища. Печки на школниците не им трябват, Уставът и без това отпуска само половин час дневно престой в спалното помещение. Тъй...
След някой и друг месец служба обаче и на Устава му се намира цаката. С напредването на зимата въпросът с отопляването на откраднатите часове свободно време взе да става все по-остър.
В началото бе коминът. Той стърчеше направо от земята току пред входа на ротата и отвеждаше чак до небето горещата пара на топлоцентралата. Обиколката му беше достатъчна, за да подслони при добро желание цял взвод. А при добро уплътняване - дори два. Залепили гръб, ръка, трътка или друго парче анатомия о горещата ламарина, защитниците на Родината усвояваха калории през късната есен, докато размишляваха мрачно над извода, че службата е тежка, но за сметка на това продължителна. От време на време по някой окъснял жълт лист цинично се спускаше от върха на тополите в краката им.
Не това обаче беше решението. Коминът стърчеше едва на десет крачки пред конюшните и не предлагаше дискретност. Една зъзнеща утрин Пинков сметна за нужно да се съвземе от патешкото ходене (то минаваше за сутрешна гимнастика) с извънредна дажба топлина. До проверка имаше десетина минути и той се отдаде на домашно мислене, седнал върху мазното кепе, облегнат на ламарината, със свален колан и разкопчана яка: рядка картинка.
Ротният командир, капитан Тотев, и “Великият Дух”, индианствуващият взводен вожд на Пинков, изскочиха в този критичен момент от мрака по една слабо популярна странична пътека на път за плаца и ненадейно за тях самите се натресоха на блаженопочиващия си школник. Разправиха се с него по кратката процедура. За двайсетина секунди Пинков усвои наведнъж и обозначението "мордар"[4] и пет непоряда по служба. И преди всичко събуди омразата, която само един воин като Великият Дух беше в състояние да изпита към малодушното мекотело, цъфнало във взвода му по силата на висше недоразумение. Мекотелото тепърва щеше да си пати от тази омраза. Едничкото, което разбра след споменатото произшествие, беше, че на комина трябва да се търси алтернатива.
Пинков впрегна в употреба скромните си до момента знания по тактическо разузнаване и накрая откри в дебрите на района стаичката, в която ограмотяваха политически туземните фатмаци. Стаичката беше едновременно скрита и лесно достъпна, вратата се залостваше отвътре, а наличната печка с твърдо гориво надмина всички очаквания. Пинков залости, метна в гърлото на железния змей няколко цепеници, изрече ритуалните псувни по адрес на кибрита и подпалките и накрая чу пукота на горящо дърво. Тогава запокити в ъгъла проклетия колан и разкопча яката. Разля се като мазно петно върху стола, протегна ходила по-близо до инфрачервеното благо и реши да доживее до Малкото Уво[5]. (Което иначе е Голяма Работа!)
…При положение обаче, че си спестява излишните тревоги. Като тази, с която започна разказа. "Защо точно тази нощ, бе, тикви такива?", тюхна се той и изгледа накриво първия от седмица насам февруарски сняг, който равнодушно посоляваше шапките. Пфуй! Пинков плюна раздразнено и се упъти към “розариума"[6]. Пътем си разкопча дюкяна, за да спести време.
Напусто, и тази вечер заспа трудно. Почна се с това, че дежурният по школа загащи отдельонния тартор Оти-Моти опашкулен под одеалата с цялото бойно снаряжение, в т.ч. с каска. Оти-Моти мислел след сигнала да цъфне пръв на плаца, оборудван с всичко необходимо. Току виж някой трогнат до сълзи от усърдието генерал полковник му разписал в книжката три дена домашен отпуск. Фолклорът на школата бъкаше от подобни легенди, намираха се и идиоти, които вярваха в тях. В случая обаче сценарият претърпя промяна: сълзите проля самият Оти-Моти, а петдесет чифта очи злорадо го изгледаха как влачи всичкото желязо обратно навън.
"Ей, Оти-Моти, намаза ли отпуска?", не се сдържа някой, щом шапкарят[7] излезе. "На мама отличникът!" и "Мордарин с мордарин!", бяха следващите коментари. "Кашик[8] смотан!", изтърси по едно време някой от ПеПеЧетата (т.е. Пълен Простак Чадър[9]) и веднага измести темата. Почна се дискусия дали пешите разузнавачи или парашутистите са най-голямата измет в БНА. След половин час въртене Пинков най-накрая се унесе в неспокойна дрямка, прекъсвана от тарикатите, които си бяха направили сметките по-добре от Оти-Моти.
"Тревога! Тревога, бе!!!", развика се дежурният по рота четири часа по-късно. Фазаните наскачаха. Мракът се изпълни до тавана с дърти псувни и ухание на настъпена масльонка. Тарикатите драснаха навън и оставиха каските на непукистите, които не вземаха нещата толкова насериозно. Непукистите съставляваха грамадното мнозинство в ротата. Те хранеха дълбоки съмнения относно смисъла на мероприятието щом един "Пършинг" довтасва дотук за пет-шест минути и прави всичко околовръст на мат и маскара. Врагът пък трябва да е изкуфял, за да си хаби бомбите точно за тази школа... За какво е прочее това бързане и кой идиот е написал цели дванайсет тревоги в учебния план?!
"Какво се мардосвате още, бе, мина половин час!...", ревна в този момент доприпкалият от дома капитан Боце Тотев. Школниците тутакси живнаха. В тъмнината беше технически невъзможно някой да отнесе личен непоряд за мардосване, затуй пък Боце в такива случаи раздаваше ритници на всички попаднали в обхвата му. Взводовете се подредиха криво-ляво на плаца, преброиха се и се курдисаха на място да чакат утрото. След има-няма петнайсетина минути лекият уж студ взе да хапе лошо.
Пинков се беше накокошинил между двама съученици от гимназията. Беше кисел. Беше му студено, спеше му се, а междувременно бе огладнял. Всяко едно от тези три агрегатни състояния той мразеше до дъното на душата си. Ето ти ги сега и трите накуп! Брррр...
Нейде в съседство лумна огънче. Някой не бе изтраял студа и досадата. Ротният обаче незабавно изникна от небитието и накастри подпалвачите. Има си хас, “тия горе” се чудят в момента как да ни сплескат на балатум, а ние и знак им даваме! Огънчето загасна, но отблясъкът му събуди дремещия мозък на Пинков. "Идвайте след мене!", изсъска той на съучениците и се изсухли на четири крака от населената с приглушени попържни и вайкания черна непрогледност. В стаичката пусна райбера и патетично посочи печката.
Десетина минути по-късно зад желязната вратичка трещяха цепеници и пращаха рояци искри към небето. Тримата нахвърляха на пода “мускети”, “въшкарници”[10] и прочее части от тоалета, после се тръшнаха върху столовете, протегнаха боси крака към пламъците и се унесоха в мисли. Часовникът спря да тиктака. Нейде оттатък оградата, в отвъдния свят, пролая далечно куче. Отекна призрачно ехо... После стана тихо. Рамката на прозореца изрязваше мастилено небе с оцъклени звезди. Мислите лениво прескачаха от любимото кресло у дома (Кога беше това у дома?) през любимите пържени картофи на мама към любимите цици на съученичката със зелените очи (Тя кога ми писа за последен път?)... От време на време някоя цепеница се свличаше с ръмжене към дъното, нов облак искри поемаше към небето, кратък отблясък пробягваше по спуснати клепачи и попиваше в тъмното.
Изведнъж вратата се разтресе. Някой се опита да влезе. Съзаклятниците наскачаха. Кратко объркване отвън, после по вратата се посипаха чести удари. "Беж оттук!", подсказа прозорецът. Уютът обаче беше отнел всички съпротивителни сили. А напорът отвън се засилваше. Картини от свършека на света претърчаха на галоп през главата на Пинков -от побиване на кол до остригване нула номер. Той погледна към лицата на другите двама, но това, което търсеше, не беше там. Тогава сви рамене... и махна райбера. Вратата излетя с трясък и в мрака зловещо блесна кокарда. Шапкар!
Шапкарят пристъпи бавно навътре, огледа се, залюля се на пети, рече едно късо "Хм!", после с елегантна маневра се тръшна връз една маса и се сви на кравай. От дълбините на шубата му се изтръгна мазно хъркане... Мина време, преди фазаните да разберат какво става. "Виж ти, и той бил човек, и той гащи връзвал!", проумяха те най-после и внезапно заобичаха този неизвестен шапкар, който можеше ей тъй, в движение, да им конфискува скалповете, а вместо туй просто взе, че откърти. "Дайте да го стоплим човека!" Наблъскаха печката догоре с цепеници. Огънят ги загриза и скоро в желязото над вратичката, там където тухлите бяха опадали, бавно изгря червено петно. То огря физиономиите на хора, които нещо не могат да разберат правилата отсам оградата.
Тъй седяха в мрак и мълчание, докато чуха в далечината едва-едва сигнала "Oтбой!", несъмнено най-приятен от всички. Шапкарят се надигна, протегна се и без да погледне към случайните си домакини, се измете навън. След него се изнизаха и те самите и се смесиха с ротата, която се тътреше обратно в конюшните с дрънчене и радостни псувни. Въздухът беше натежал от предчувствието за предстояща паша. Да, след всичко преживяно не е зле да се понатъпче мешката... Някои дни дори и в казармата почват добре.
[1] от Пинко
[2] популярно известни като “фазани”
[3] т.е. старшина; никой не знае точния превод
[4] до ден днешен липсва точен превод на това ругателно понятие
[5] т.е. Уволнението от Школата
[6] Школата е културно място. Там никой не “мие кенефи”. Там “поливат рози”.
[7] т.е. офицер, но не се движи по диагонал
[8] буквално лъжица, а иначе пехотинец
[9] другото име за парашутист
[10] т.е. бойните униформи, останали от Първата световна. В БНА нямаше въшки, но ако имаше, и те биха харесали униформите. Колко много вълна, ах, ах!
Няма коментари:
Публикуване на коментар