Държава като една човешка длан

„Вие сериозно ли ми казвате, че … трябва да разчиташ на държавата? Ако е така, жална ни майка. Човек трябва да …разчита на себе си.“ – размаха ръце в една телевизия виден познавач на голфа (и „социолог“ на повикване). После се ужаси от това, че в България има 54 ВУЗ-а (и 6 мелници, а трябва да е обратното), че БДЖ пуска „влакове, които не возят никого по линии, които не съществуват. Това трябва да се маха.“

Тъй любителят на голфа ни припомни повелята на времето: Държавата е вредна. Да я намалим! Да я махнем!!! И не е трудно. В Белгия се вижда – фламандци и валонци ги обединяват две неща: кралят и Белгийските железници. Тук е по-просто – няма крал. (Имаше „цар“ по едно време, ама той се порепубликанчи.) Има железници - има държава! Няма железници – има сбъднат либерален идеал, реформаторски мокър сън.

Половин век назад управниците ни мечтаеха за нация от десет милиона и държавата все им се струваше тясна в раменете. Все строяха нещо (родилни домове например), все нещо добавяха. Днес техните либерални синковци и на либералните синковци синковците работят за петмилионна нация и все подстригват държавата, та няма спиране. Държавните заводи станаха частни, сетне се превърнаха в старо желязо. (Старото желязо се превърна в нови лимузини, а новите лимузини – отново в старо желязо.) Родилните домове станаха бинго-зали, войската едва успява да напълни двата ни останали въртолета. Подариха „на концесия” рудниците и плажовете. Махнаха българската държава от електроснабдяването и поканиха чешката.

Правилно! На нашата не бива да се разчита. Да не забравяме - тя е лош стопанин! Най-добре го знае министърът, който по конституция е държавен орган и има всичкото право да заяви: „Държавата - това съм аз!“ Та когато министър каже: „Държавата е лош стопанин!“ (запомнил съм един, с прякор Малкия Мук), той всъщност твърди: „Аз съм крадец и некадърник едновременно, на мен пари в ръцете не ми давайте!“

И покрай Малкия Мук държавата съвсем се смали. Не остана много за крадене, но това, което остана, все пак трябва да се управлява, трябва да се работи. А не си струва. Да управляваш неблагодарници, които се преструват, че живеят със 7 лева на седмица, вместо на закуска? „Алчни старци, изпълзели на припек"? Калпазани, които „не разчитат на себе си”? Хористи, които искат 50 лв., за да (не) пеят? Излишен разход. Да се реформират! Пенсии само посмъртно! Държавни болници? Да се изрежат! Един държавен отбор по футбол? И той ни е много!

Че и територията! Трябва ли ни цялата? „Земя, като една човешка длан. Такваз голяма ти не си ми нужна.” – би изпял днес либералът. За какво ни е Видин? За да ни излага по европейските класации. Да се изреже! Една София стига. Ако има да се прибират европейски пари за Видин, ще го регистрираме нейде на софийски адрес. („Какао бийч“ може да остане, тъкмо построихме магистрала дотам.  А, и голф-игрището също.) Но като си помисли човек, дори и цяла София не е необходима. Стигат само жълтите павета – едно Народно събрание, един бял роял и една пощенска кутия за грантове. (По-голяма, ако може.)

Всъщност и това е много. Една кутия само, нищо друго. И скупчено край кутията, на мястото на държавата - едно прекрасно гражданско общество! Граждански общественик до общественика.  „До всяко добро същество - поне още едно“. И всяко едно - разчитащо на себе си. Ще се развъртят тогава гражданските общественици („…ех, ще започне такъв живот!“), а държавата ще я няма, за да им пречи:

·         В пустошта ще построят домове,

·         Ще разорат земята край езерото (за голф-игрище?),

·         Ще построят църкви (може пък да проведат „гей-парад“), ще създадат училища,

·         А после ще дойдат законът и адвокатите,

·         И железниците (пак ли?), и камионите с техните товари… (Почти по „Telegraph road“)

Тъй с изненада ще разберем, че… изгонената държава пак се намъква през задния вход. Движение в кръг. И може би изходът е друг. Друга държава. Такава държава, която да си вземе обратно рудниците и плажовете. Да възстанови родилните домове и да напълни университетите и влаковете с хора. Да изравни броя на мелниците с броя на училищата. Добрата стара голяма държава, на която може да се разчита!

(Моля за извинение Богдана Карадочева и Марк Нофлър. Който пее, зло не мисли!)