За ислямистката круша и подходящия прът

Ориана Фалачи  и Самюъл Хънтингтън от няколко години не са тук за радост на правоверните либерали. Вече няма кой да разваля любимата им картинка на един шарен мулти-култи свят, в който мирно и любеобвилно обитават един и същ жилищен вход бели, черни, жълти, християни, мюсюлмани, следовници на „Летящото спагетено чудовище”, педерасти и многоженци, обединени от общата любов към личната свобода и (преди всичко) парите.

Нещо повече, „Арабската пролет” от 2010 г. като че ли показа колко много греши покойният професор. Тръгнаха улични протести в Тунис и Западът тутакси се зарадва, че ето на, либералната демокрация най-после побеждава и там, където изгледаше, че не й е мястото. Фукуяма  се оказа прав, светът се движи в правилната посока и утре, някъде към 12,30 ч. по обед, историята наистина ще свърши. Верните последователи на философа бяха загубили търпение след като цели двайсет години след края на социализма либералната вълна изглеждаше пресъхнала.  Даже напротив, Китай се сили да измести САЩ от световния връх под еретичното ръководство на комунистическата си (О, Ужас!) партия, а хора с непонятно светоусещане посегнаха на символите на демокрацията в Ню Йорк. Към 2010 г.  американците (с българска помощ!) вече бяха разглобили недемократичните държави в Ирак и Афганистан и не спираха да се чудят защо не могат да сглобят от парчетата едни нови правилни, либерални демокрации. (При все, че от един момент нататък и Осама бен Ладен престана да им пречи.)

Затова Западът с въодушевление се зае да помага на пролетта да пукне където трябва, при това завинаги. Наистина, саудитските танкове временно замразиха смяната на сезоните в Бахрейн, но западната дипломация правилно реши, че краят на историята в Персийския залив по изключение може да почака, докато съвпадне с края на местните запасите от нефт и газ. Дългогодишният американски съюзник Хосни Мубарак обаче беше изритан в полза на либералната демокрация и даже тикнат в затвора до живот. При Муамар Кадафи, който лазеше отдавна по нервите на прогресивното човечество, също долетя съответната пролет, върху крилете на френски и британски бомбардировачи. Полковникът загина не особено демократично и лицеприятно, но убийците му (ако бъдат намерени някой ден) ще бъдат наказани със строга забележка. Впечатлен от превратностите в живота на Саддам Хюсеин (също някогашен американски съюзник) и споменатите Мубарак и Кадафи, Башар Асад се опита да сложи прът в колелото на историята, та се наложи Николайчо Младенов да обединява в София здравите сили с цел приближаване на края на историята в Сирия.

Прочее пролетта пукна, цъфна и върза, обаче вместо либералите да оберат крушите (и постовете) й, стана тъй, че демокрацията напълни кошницата на ислямистите. В Либия направиха държавата на парцали, а в Египет „Мюсюлманските братя” скараха демократи и републиканци в САЩ по въпроса дали демокрацията се брои, ако дава власт на хора с неправилни убеждения. Спорът приключи със становището, че един хубав старомоден преврат и съответната диктатура също могат да минат за достатъчно либерално-демократични, особено с млад и симпатичен фелдмаршал начело. Хосни Мубарак  може би продължава да се чуди какво толкова е съгрешил, освен че просто е остарял.

Умереният Ердоган на времето получи насърчение от страна на ЕС и САЩ да разчисти турския генералитет като несъвместим с либералния рай, но сам той намери за уместно да заложи на ислямската му версия. С нейна помощ най-честно и почтено си спечели всички възможни избори и също като Мубарак изглежда не може да разбере какво се разбира под единствено правилна демокрация. Неразбирането му струва достлука с Израел, който (странно) гледа все по-мрачно, откакто се е запролетило.

И се стигна до неизбежния момент, в който страничният ефект от цялата либерална демократизация взе да реже глави. При това главорезите се оказаха отгледани у дома на Запад, в твърде либерална обстановка. Нищо ново от муджахидинските времена насам, но Западът по навик се оказа изненадан. При все, че Путин, който по неволя разбира от радикален ислям, няколко пъти предупреждава какво има да стане. Единственият път, когато първожреците на демокрацията го послушаха, спечелиха, защото главорезите днес можеха да са в Дамаск, вместо да вилнеят (засега) само в пустините на Сирия и Ирак. За благодарност обаче първожреците проклеха Путин като Главен дявол и Пръв душманин на прогресивното човечество. Самият Фукуяма одобри анатемата, а Ивайло Инджев проля радостни сълзи.

Но сега Западът очаква третата отрязана глава. На път е да се събуди и да се откаже да брули ислямистката круша с либерален прът. И може изведнъж да потърси Русия като естествен съюзник против главорезите – били те ислямистки или неофашистки. Ще бъде трудно за обясняване (и извиняване), но още по-трудно ще бъде търсенето на смисъл в твърдението: „Врагът на моя враг е мой враг.”