За Крим и слона в гостната стая

След очакваната развръзка в Крим, нашенският Вожд на червенокожите силно се притесни, че „утре някой (ще) поиска референдум за Кърджали”. Такова притеснение вече изказа преди седмица фамозният Огнян Попкутуев, пък и не само той. Види се, българският „елит” има принципни възражения срещу връщането на Крим там, където му е мястото. 

То си е за страх. Опасността Турция да отхапе парчета от земята ни е даденост още от времето на Първата национална катастрофа. След като пък загубихме Студената война, тази опасност порасна до размерите на слон, който дреме удобно в хола на българската политика, а „елитът” тихо стъпя край него, обут в ефирни цвички и много внимава да не бутне някоя стъклена чаша върху теракота. Обществото ни е ограбено откъм ценности, самоуважение и житейски смисъл, войската ни при все натрупания ценен боен опит в полевата баня в Афганистан не може да напълни дори стадион „В. Левски”, а в „Народното” събрание златната акция се държи от дребен тарикат (и едър философ), който от време на време напомня, че е „гарант на етническия мир”. (Т.е. плащайте, че иначе утре наистина ще ви спретна референдум, и не само за Кърджали!) Прочее като погледнем над недостроената телена ограда на югоизточната ни граница към великана отсреща (на който никой не му е виновен, че е толкова голям), веднага ни става ясно, че България е на път пак да влезе в злощастния си 14.век.

И както през 14.век, пак няма кой да помогне. Не и след също тъй принципната ни – и съвършено противоположна - позиция за Косово. Вождът на червенокожите можеше да сети за Кърджали още тогава, защото на всичкото отгоре беше и министър-председател. Още помним как неговият министър се прибра омърлушен след срещата в Брюксел, на която външните министри на съюза не се разбраха за обща позиция, която да наметнем върху съдраните гащи. „Препоръчвам да признаем Косово”, измърмори министърът и добави: „Никой не ми е оказвал натиск.” А ушите му още излъчваха както инфрачервена, така и видима светлина. Кой знае, може пък той самият да е оказал свиреп натиск да узнае възможно най-бързо съкровеното желание на този Никой. Някои тогава се зарадваха, че братята сърби, от които нищо добро не сме видели в последните сто-двеста години, най-накрая си плащат сметката, при това порядъчно надписана от кръчмаря. Забравяйки, че ако мечката играе в двора на съседа, врявата най-вероятно ще събуди и слона в собствената гостна.

Хайде, ако приемем, че Станишев нервничи по силата на произход и детски сантименти, можем да го разберем, но нека да е в лично качество. Оставката му от българската политика е поне толкова желана, колкото и оставката на Тодор Батков от „Левски”. На вождовете, сини и червени, а и на целия „елит” пожелаваме най-сърдечно при ускореното си въртене около собствената ос да успеят сами да се ритнат отзад, и то здравата, за да не се наложи някой отстрани да помага. А ние в това време да довършим телената ограда и да се молим да не стига дотам, да тропаме пак на вратата на дядо Иван. Току-виж не ни чул.