Съвпадението може да е случайно. Преди 23 години си отиде Парцалев. Дни след това държавата се разтресе и тръгна наникъде. Надясно, още надясно, после назад и надолу.
Тези дни загубихме Тодор Колев. Държавата (остатъкът от нея) се разпада. И пътят (ако има път) пак е надясно и пак надолу. Разликата е, че насред разпада получихме църковен водач. Една телевизия показа на половин екран достолепно шествие - патриарх Неофит благославя множеството. На другия полуекран друго множество благославя високите му гости. Сиви улици, трицветни знамена и под тях черни погледи. И светнал храм, тамян, червено, зелено и златно. Посред тамяна – Пирински Заек, Горски цар, американски Външен наместник, временно паркирал „Президент“... (Черните погледи нямат място вътре, иначе къде би избягал примерно Пиринският Заек?)
Но за символиката - преди 23 години повярвахме в себе си. Друг не ни трябваше. Църквата се скри някъде и се кри 23 години. Днес ни се яви Божи наместник. Дали вече сами не можем, само Бог ли може да въздаде справедливост? В него ли да повярваме, като друго не остана? Уди Алън би повярвал в Бог, ако Той му преведе по сметката една добра сума. Ние ще повярваме в Бог ако изпепели с волтова дъга Р.Овч., докато същият пипа електромера.
Но хайде нещо по-просто. Гледам патриарха – чете словото си. По канон, със смирение и с достойнство. Достоен ест. Но нещо не ми стига. Представям си го как неканонично се вторачва в Заека, в Горския, в Повелителя на „паркинзите“ и изрича: “23 години престъпления, 23 години грях върху грях! Проклети да сте! Анатема!“
На Тях ще им е все тая, Те знаят, че Бог няма. Но ние ще научим, че има. Ще се помъчим пак сами да си помогнем, с надеждата, че и Той ще помогне.
Вместо това патриархът говори за тежкия си кръст. Няма смисъл. Тежкия кръст го носим ние. А Те са прави. Бог може и да има, но си е все така високо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар