„Чрез изкуството човек предава на другите своите чувства.”, Л.Толстой
„Чувствата, които модернистите се опитват да предадат на мен, са подчертано споделени.”, Аз
През октомври 2012 една новина потресе напредничавото човечество. Някакъв руски „вандал” (?) на име Виктор Уманец повредил картина на Марк Ротко в Лондон, а после бил осъден на 2 години затвор, като на това отгоре се признал за виновен. "Картината" е тази...
...а в ъгъла й "вандалът" написал: "Владимир Уманец'12. Потенциално произведение на жълтизма". В случая няколко неща озадачават. Картината се казва "Черно върху кафяво" и очевидно е рисувана с техниката "Кално върху мръсно". Самият надпис пък е от черна боя, очевидно изпълнен съгласно техниката "Черно върху черно" и трудно се разчита. По- загадъчното е обаче, че тази "картина" е оценена на 50 милиона £ преди Уманец "безвъзвратно" да я "повреди", ощетявайки я с 9 милиона £, според мнението на съда. Каква логика брои тези милиони, не е ясно. Някой би възразил, че след като "картината" е влязла в новините, цената й следва да расте, а не да пада, още повече че щетата изглежда доста спорна – Уманец все пак не е нарисувал мустаци на "Мона Лиза".
Тази озадачаваща логика ни води към въпроса „Как да разбираме модерното“ изкуство?”, който много хора си задават. За разлика от още повече хора, които просто подминават някоя модерна картина или „арт-инсталация“, мърморейки „Не го разбирам това…“ с подтекст „…и нямам намерение да се опитам да го разбера!“
Модернизмът и неговото неясно продължение, постмодернизмът, ни предлагат „изкуство”, което в повечето случаи вълнува единствено една любопитна каста от художници-(пост)модернисти, художествени критици, търговци и сноби. При вида на цапаницата „Номер 5, 1948“ от Джексън Полък например...
... и споменаването на цената, на която е продадена (140 милиона $), реакцията на неизкушения зрител напомня прочутата картина “Викът” на Едвард Мунк:
Зрителят се убеждава, че той живее в друг, успореден и финансово доста по-непривлекателен свят, който няма допирни точки със света на модернизма.
... и споменаването на цената, на която е продадена (140 милиона $), реакцията на неизкушения зрител напомня прочутата картина “Викът” на Едвард Мунк:
Зрителят се убеждава, че той живее в друг, успореден и финансово доста по-непривлекателен свят, който няма допирни точки със света на модернизма.
Има една легенда, най-вероятно вдъхновена именно от най-скъпия представител на абстрактния експресионизъм:
На една изложба на модерно изкуство се появила творба, съставена само от мазки и пръски боя върху платното. Критиката и изисканата публика изпаднали във възторг и настояли веднага да научат името на гения, което липсвало както в каталога, така и върху самата картина. Накрая един художествен критик признал известно съавторство и обяснил, че “титулярът” всъщност е едно магаре. Критикът подал на входа на „системата“ прясно сено, а сетне топял опашката на магарето в наредените наоколо кофи с боя. “Художникът” хрупал сено и доволно махал с опашка по посока на статива с платното, разположен подходящо срещу изхода на системата. Така се родил шедьовър...
На една изложба на модерно изкуство се появила творба, съставена само от мазки и пръски боя върху платното. Критиката и изисканата публика изпаднали във възторг и настояли веднага да научат името на гения, което липсвало както в каталога, така и върху самата картина. Накрая един художествен критик признал известно съавторство и обяснил, че “титулярът” всъщност е едно магаре. Критикът подал на входа на „системата“ прясно сено, а сетне топял опашката на магарето в наредените наоколо кофи с боя. “Художникът” хрупал сено и доволно махал с опашка по посока на статива с платното, разположен подходящо срещу изхода на системата. Така се родил шедьовър...
Положих големи усилия да разбера дали тази история е истинска и не успях. По-важното е обаче, че звучи извънредно достоверно. Точно „Номер 5“…
И все пак... някой плаща 140 милиона $ за нещо такова през 2006 г. Да опитаме да разберем защо.
„Модернизъм“ („авангардизъм“) изкуствоведите наричат течение в изкуството, появило се на границата на 19.- 20. век, което отхвърля „традиционните“ естетика, съдържание и форми на художествените произведения като непригодни в условията на масовото промишлено производство и градския начин на живот. „Модернизмът“ всъщност е болезнено отражение/преживяване на прехода на земеделските общества към „втората вълна“ на Тофлер. Преход, който някои наричат „полудяване на Европа“ - скъсване със „селските“ традиции и правилата (писани и неписани), разпад на семейството, на общността.[1]
Полудяването на пръв поглед е необяснимо. В Европа 19. век е белязан от голям научно-технически и обществен напредък – двата се смятат за тъждествени (и в много отношения то си е така):
· Светът изглежда познаваем и управляем. Въоръжен със силата на науката човекът е сигурен, че може и трябва да го промени към по-добро. „Правилната, просветената“ част от човечеството влиза в нов „Златен век“, а останалата част от него ще бъде завлечена там по-късно, ако трябва и насила (колонизация);
· Промишлената цивилизация буди възторг и вяра в бъдещето („позитивизъм”), става източник на вдъхновение, започвайки с Търнър. „Романтиката е сега в моторите, които пеят във небето синьо…“
· В крайна сметка Човекът вече е господар на природата (и на себе си?): “Няма нищо невъзможно!”;
· Светът изглежда познаваем и управляем. Въоръжен със силата на науката човекът е сигурен, че може и трябва да го промени към по-добро. „Правилната, просветената“ част от човечеството влиза в нов „Златен век“, а останалата част от него ще бъде завлечена там по-късно, ако трябва и насила (колонизация);
· Промишлената цивилизация буди възторг и вяра в бъдещето („позитивизъм”), става източник на вдъхновение, започвайки с Търнър. „Романтиката е сега в моторите, които пеят във небето синьо…“
· В крайна сметка Човекът вече е господар на природата (и на себе си?): “Няма нищо невъзможно!”;
Всичко това в границите на установения от столетия „имперски“ ред, чийто връх е „викторианската епоха“. Господства здравият консерватизъм, който допуска „умерен прогрес в рамките на закона“.
В този „Златен век“ обаче последиците от напредъка трупат напрежения, които ще направят прехода към „втората вълна“ доволно болезнен. Либерализмът, който води война с консерватизма през целия 19.в., разширява основата си заради демографския взрив и растящия дял на младото население. Младежите са нетърпеливи: спазването на правилата, бавната кариера по установения ред не са възможности за тях при тази демографска картина, те са настроени за радикална промяна на установения ред, бил той идеен, политически или художествен. Някои научни постижения чрез превратно тълкувание обслужват тези радикални нагласи:
· Учението на Маркс се свежда до: „Всичко е пари“ – оттам грубият материализъм;
· Фройд: „Всичко е сън и нагон“ – следва сексуалната революция;
· Айнщайн: „Всичко е относително“ – и моралът също!
· Дарвин учи, че човекът е по-скоро животно, отколкото ангел: „социално силните“ с удоволствие вярват в “социалдарвинизма”;
· Първа световна война доказва, че човекът е животно, всъщност звяр: цивилизацията е тънък пласт, който лесно се отлюспва, “изгубва се едно поколение”;
· „Бог е мъртъв!“, а човекът сам търси отговор на въпроса за „Живота, Вселената и всичко останало“…
· …и в крайна сметка отговорът е 42…( 1978 г.)...
· Учението на Маркс се свежда до: „Всичко е пари“ – оттам грубият материализъм;
· Фройд: „Всичко е сън и нагон“ – следва сексуалната революция;
· Айнщайн: „Всичко е относително“ – и моралът също!
· Дарвин учи, че човекът е по-скоро животно, отколкото ангел: „социално силните“ с удоволствие вярват в “социалдарвинизма”;
· Първа световна война доказва, че човекът е животно, всъщност звяр: цивилизацията е тънък пласт, който лесно се отлюспва, “изгубва се едно поколение”;
· „Бог е мъртъв!“, а човекът сам търси отговор на въпроса за „Живота, Вселената и всичко останало“…
· …и в крайна сметка отговорът е 42…( 1978 г.)...
...а модернизмът е израз на вцепенението, което човек получава при прочитането му.
Той също тъй е свързан с романтичното светоусещане от средата на 19.в., отхвърлящо действителността и ценностите на Просвещението – разумност, уравновесеност, пресметливост, сдържаност. От същото това Просвещение обаче наследява самоувереността на личността, която преминава през култа към Свръхчовека на Ницше и стига до безпределен индивидуализъм. Провъзгласените за на светци европейската цивилизация просветители едва ли са допускали, че в прекрасната им умозрителна конструкция на Новия човек разумът ще се окаже неспособен да ограничава изблиците на свободна воля, издигната после в култ от либералите.
Тази свободна воля в модерното изкуство се изразява в съзнателно разрушаване на всички правила и ограничения в търсене на нови начини за себеизява (по възможност с добър финансов резултат). Кубистите например разлагат действителността на геометрични форми, вършейки насилие над очевидното в името на умозрителното. Фовистите погазват обработката и достоверността на цвета, докато сюрреалистите налагат сънищата като единствената действителност. Абстракционистите пък направо пращат действителността по дяволите. И всички се стараят това да става по скандален начин. През 1863 г. Мане предизвиква бурно възмущение с картината си „Закуска на тревата“, без обаче да разбира защо. В следващите стотина години мнозина художници произвеждат единствено скандали и хвърлят грамадни усилия да разберат какво още би скандализирало ставащата все по-безчувствена общественост.
Постмодернизъм
При все това модернистите вярват в голямото изкуство и в себе си (двете неща са тъждествени!), възхвалявайки или отричайки някоя вечна истина за „Живота, Вселената…“ и т.н. През 70-те години на 20.в. обаче започва преход към „третата вълна“ на Тофлер, към материално преситеното общество, което скоро ще заяви, че не само Бог, но също тъй и „Маркс е мъртъв!“, заедно с всеки друг пророк. Животът повече не е борба, поне не с ясни фронтове, а по-скоро забавление. Забавление е трудът, забавление е политиката, забавление става и изкуството, нарекло себе си вече постмодерно. Но постмодернизмът не е обособена философия. Той не се опитва да обясни света и/или да го промени, а просто отказва да се занимава задълбочено с него.
Докато модернистите полагат всички усилия да разрушат стария свят и се разпиляват в двадесетина „школи“ в неуспешния си опит да го построят наново, то постмодернистите са просто деца, които си играят в развалините му. Ако нещо различава модерното от постмодерното изкуство (за което никой не е сигурен кога точно започва), то е, че днешният „художник” не принадлежи към никоя „школа” конкретно, а сам се стреми да създаде неподражаем и разпознаваем собствен стил, смесвайки всички възможни „модернизми” на едно място в опит да сглоби продаваема стока. В политиката постмодернизмът е източник на умопомрачителната мечта за „мултикултурно” общество, което в името на зачитането (насърчаването?) на културното разнообразие, вече не оценява и не сравнява културните постижения, като отказва да определи една култура като „висша” спрямо друга. Войнствуващите постмодерни либерали се отказват от внушението за европейското културно превъзходство, за да премахнат обвиненията в расизъм. По тази логика една африканска дървена маска (примерно от Бенин) вече „тежи” в художествено отношение колкото „Аполон Белведерски”. Понеже е „политически некоректно“ да наречем културата на Бенин недоразвита, изостанала и низша. Действително африканските маски са източник на вдъхновение за кубистите, но те все още рисуват с чувство на собствено превъзходство, преди всичко интелектуално. Европейският постмодернист за разлика от тях вече няма право да смята, че стъпва върху наследство, което се извисява над другите, в т.ч. че разполага с точна представа какво е красиво и достойно за изобразяване. В изкуството, както и в политиката трайно се възцарява „релативизмът”. Изкуството е "…реакция, колаж на настоящето“, със задачи:
· да задава въпроси;
· да провокира нормите;
· да предизвиква понятията;
· да иронизира авторитетите и да си играе с традицията." (Който не го мързи, може да потърси източника във в-к „Култура”)
И какво става когато НЯМА повече правила за нарушаване? Ами въпреки всичко се търси следващото правило. И да се върнем към Уманец. Той е съосновател на движението „жълтизъм”, което „не е изкуство или антиизкуство”[2] , ами си е чиста проба постмодернизъм, който е успял да реши горната задача. По подразбиране никой не бива да пипа чуждо „произведение на изкуството” - ето прочее още едно чудесно правило за нарушаване! И Уманец го нарушава, правейки нещо, което постмодернизмът нарича „пърформънс”. Отличен „пърформънс” при това, тъй като скандалът е налице и Уманец вече е влязъл в историята, вероятно скоро и в списъка на богатите „творци”.
Създавайки с техниката "Черно върху черно" картина с подходящото според нас заглавие „Постмодерно върху модерно.”
Продължението следва
Няма коментари:
Публикуване на коментар