Девета част на
многологията
многологията
Скок-подскок!
Малко след Нова година дядо Добри хареса американската мода и реши да префасонира пешите си разузнавачи във въздушнопреносими. Решението улучи с пряко попадение Любопитна рота, по-точно двата й кашишки взвода. Взводовете заскубаха мустаци в отчаяние. Не стигат стрелбите и тактиките в снега, ами сега и скокове с парашут! Да ходят да скачат ПеПеЧетата, нали туй им е работата, нали затуй още в цивилизацията са скачали в разните му там аероклубове… Самите ПеПеЧета се ухилиха мазно в смисъл “Време беше и тези мордари да разберат що е служба!” ”Мармаладите” пък не разбраха за какво иде реч. Те си киснеха в топлите стаи и по цял ден тракаха морзовата азбука. А Гунев потъна в класическа руска мирова скръб. Вече беше разбрал, че всяка промяна в учебния план му се пише на задника. Скръбта не го напусна дори и след като останалите любопитни кашици се освестиха от новината и напериха гребени под ехидните погледи на ПеПеЧетата.
“Слушай, к’во са три скока, ще ги скочим и ще забравим!”, успокояваше го Фешо Фъфеш. ”Гледай, това дори ФеФеЧетата го могат!”
“Да им фикая на скоковете!”, върна му тона Пинков и приключи въпроса. Не, не го беше страх. Поне не повече от другите. В гимназията дори си беше мечтал да опита и от тази тръпка. (Негов съученик беше скочил веднъж в някакъв аероклуб. Мацките после го гледаха с кравешки очи.) Но какъв късмет: да ти се сбъдне мечтата в казармата! Накратко, Пинков го затормозиха мрачни предчувствия.
И те се потвърдиха още при вида на бай Драган Коча. Бай Драган Кочът беше як четиридесетгодишен капитан, правеше на лоста “силовото” без усилие и псуваше и пърдеше тъй че огласяше половината плац. (Между другото 3000 фазани спокойно маршируваха по същия този плац и оставаше място.) Бай Драган прочее започна да преподава скокове в подобния си на замък център по въздушна подготовка. Методиката му беше проста:
“Т’ва са въжетата, влизат в тез килийки тука… Туй се вика “пачи крак”… Кой хърка там, бе?” Оказа се Попът, тарторът на взвода. Капитанът светкавично му тресна пет непоряда и племето изтръпна. Да разпопиш тартора? Това и в Устава го няма!… Прочее никой не се осмели повече да спи в час и занятията потекоха по мед и пясък. (Пясъка на скочището, в което упражняваха приземяване. Преди лягане едва успяваха да го изчеткат от зъбите си.)
Междувременно стана май и слънцето взе да препържва безмилостно бодливите канчета. В това време “дефектните” фазани от двата взвода плющяха карти на сянка и обидено псуваха медицинската комисия, която ги беше отрязала от скокове. Лицемери! Как му трябваше на Пинков точно сега един дюстабан… А вождът на другия любопитен кашишки взвод му погоди още един кален номер. Една сутрин ни в клин ни в чорап той събра племето си и постави мероприятието на доброволни начала. Сиреч, който ще, да скача, кръчмите не са по небето, а по земята и толкоз!
Великият Дух чу това и скръцна със зъби на своето племе: “Има ли страхливци?” Естествено че имаше. Пинков обаче изпита тих ужас от мисълта да излезе две крачки пред строя и да даде на Духа още едно основание за безграничното презрение, което вождът изпитваше към най-калпавия си индианец. Тъй Втори взвод продължи да пасе пясък единно и солидарно барабар с Пинков.
Дойде и 13-и петък. Племето скатаваше парашути за последно. Утре – скокове! Великият Дух крачеше нервно из площадката. Беше на път да изтърве обяда в офицерския стол и се гневеше на племето си.”До 10 бройки да сте напъхали въжетата в килийките!”, ревеше той, “Едноо!… Пинков, какво се мотаеш там?”
Пинков измърмори под нос нещо неверноподаническо и продължи да се бъхти с огромната раница. ”Мълчи там, че съвсем ще фобеснее!”, изсъска Фъфеш. “И дай тука куката. Леле мале, как се фъха това всичкото вътре?!” “До пет минути да сте почнали запасните парашути!”, изрева нейде на другия край на площадката Духът, без никаква връзка с въпроса на Фъфеш.
Някъде след около час потното и отвратено от живота племе най-сетне се потътри към пасбището си. Пинков тъкмо се чудеше дали супата е успяла да изстине, когато ненадейно го споходи черно съмнение. ”Слушай, ние извадихме ли куката от раницата?” “Дали я извадихме?”, почеса се по канчето Фешо. “Де да знам…”, измисли той след обстойно чесане. А въпросът хич не беше маловажен. Бяха се наслушали на разкази за раздрани от забравени куки парашути и за сплескани парашутисти. И сега какво?
“Да кажем на Великия Дух?”, почуди се Пинков. “Ти ли ще му кажеш?”, поинтересува се Фъфеш. “А, не!”, сепна се другарят му. “Имам и запасен парашут в края на краищата…”.
С оглед на този кратичък диалог събитията на другата сутрин се развиха малко странно. Племето се беше строило на полигона, разтреперано (вероятно от сутрешния хлад) и гледаше накриво рошавия Ил-14, който щеше да ги възкачи на небето. Чу се команда и всеки се спусна към парашута си, натоварен предния ден в камиона. Само пинковият нещо липсваше и Пинков се щураше напред-назад безглаво, докато камионът не се опразни съвсем. “Пинков, какво се мардосваш още, бе?”, изръмжа вождът. “Няма ми парашута, др.лейтенант.” “Няма ти парашута!”, не повярва на ушите си вождът. “Ти си… Ти си!… Изчезвай оттука, после ще се разправям с тебе!”
Тъй племето потегли към небето, а Пинков остана долу да размишлява върху странните обрати на съдбата. Първоначалното облекчение, което изпита при мисълта, че си е спестил днешната дивотия, бързо се изпари след като сметна че три скока без нула пак правят три и по-добре да е сега там горе, сред гаргите, вместо да доскачва после с ПеПеЧетата. Това прозрение го вкисели напълно. Прочее когато взводът най-после връхлетя в камиона с вирната опашка и бойни псувни на уста, той завари един Пинков в най-отвратително настроение. Което се развали още повече, когато новоизпечените въздушнопреносими кашици заразказваха за бойните си подвизи. Оти-Моти скочил пръв като най-дебел. И не само скочил, ами и извикал ”Айде Уво!”…
Пинков не искаше да слуша повече. Загадката с изчезналите парашути го караше да си сдъвче кепето от яд. Да изчезнат пътъци, да се затрие манерка, това както и да е, това става всеки ден. Не че се губят, де, просто си сменят притежателя. Обаче парашут? “Нали го натоварих тоя парашут вчера, нали уж си записах номера му…”, пенеше се вътрешно той. “къде ще се дене?”
Мистерия! “Манхатън – Мрак и Мистерия!”, както в прочутия епос за Майор Михов[1]. И не просто Мрак и Мистерия ами Мордарщина, Мрак и Мистерия! Една голяма Мордарщина всъщност и нищо друго, защото на другия ден Мракът се разпръсна и Мистерията изчезна, когато недоразумението Лалев заподскача с гипсиран глезен из плаца.
Школник Лалев беше дълъг, пъпчив самораслек, с ухо като джапанка и извратени представи за лична чест. Великият Дух без да ще засегнал въпросната чест, като наказал Лалев за нещо си с лишаване от първи скок! Турил го дневален, поясни Фъфеш на нищо невдяващия Пинков. “И?” И Лалев напук на вожда зарязал поста, присламчил се към взвода без да го усети някой и в суматохата гепил напосоки някакъв парашут. Именно Пинковия! И все тъй в суматохата скочил.
“Какъв мордар!”, успя само да промълви Пинков. За такова нарушение капитан Боце като нищо щеше да остане без пагони, ако работата се размирише. Сигурно затова Великият Дух се правеше на разсеян на сутрешната проверка. “Ами… това… куката…?” Нямало никаква кука. Но парашутът, скатан пет за четири, все пак не се разтворил както трябва, та Лалов в началото падал по-бързо, отколкото му се искало. В последния момент куполът се изпълнил догоре и Лалов успял да кацне почти цял. И леко посмръдващ на зюмбюли.
“Сега щеше да си ти на негово място!”, захили се злорадо Фъфеш по посока на гипсираното копито.
“Тц!Тц!Тц!”, успя само да каже Пинков. “Тц!Тц!Тц!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар