Оптимизъм на волята, песимизъм на разума

Въпросник и план за семинарни занятия по УВП

2012-02-01T07:03:00.000-08:00

“Като заваля сняг, та цяла неделя”

2012-01-30T00:22:00.000-08:00

(почти по Елин Пелин)

“Няма нищо по-хубаво от лошото време”, Б.Райнов

Всъщност няма лошо време, а само неподходящи дрехи, мисля си аз, докато опитвам да изпълзя от заледените си кецове. От декември насам ритаме топка върху сняг и наслаждението е извънземно, като изключим преобуването между самия мач и неговия разбор в кръчмата. Разборът се очертава твърде горещ – от една страна заради чая със седем звезди вътре, а от друга страна заради двата случая, в които пряспа сняг спря топката на самата голлиния. Пряспата сняг е невинна природна даденост, въпросът е дали вратарят е длъжен да я разчисти, вместо, напротив, тайно да я натрупа на голлинията си докато всички останали се препират за неотсъдена дузпа в отсрещното поле.
На път за дома почвам да си мисля, че и самият сняг съвсем не е толкова невинен, но седемте звезди се навъртат около главата ми и пречат за изясняване на случая. Налага се да почакам до новините. В седем разцъфтява на екрана един мрачен балкански субект и ми съобщава за седми път през последните седем дни новината, че сега е януари, а освен това навън има сняг и е много, ама много студено. Винаги съм се чудил защо този субект ме гледа лошо – чувал съм, че е изгонил жена си, или по-скоро него го е изгонила жена му. Всъщност сетих се, изгонил го е мъжът му. Т.е. снегът продължава да е невинен, защото миналия август субектът също толкова свирепо ми съобщаваше че навън е горещо.
Но съмненията остават. Към петнайстата минута от новините белите мечки продължават да беснеят на екрана, а ченетата на водещите трещят от студ. (Като си помисля, че навремето MSAT радваха окото с “голи новини”... Добре, че Гого Пеперудкин ги забрани, иначе нещата отиваха към пневмония!) Чудя се какво ли става в Дамаск, но в този момент от телевизията на Бърбореков ми разясняват, че трябва да се облека за да не ми е студено. Най-добре няколко дрехи една върху друга, вместо само една. Чудя се дали съм оплескал нещо днес, после си спомням, че за мача обух четири чифта чорапи. Успокоявам се. В добавка се сещам, че при разбора изпих наведнъж не една, а цели седем звезди и мирясвам съвсем. Междувременно телевизионно маце пита учена глава от БАН дали през януари следва да е мразовито и ако да, кой носи отговорност за подобен произвол. Хващам се за дистанционното, защото по-скоро съм загрижен за съдбата на гърците, но там явно няма сняг и Атина липсва във всички новини. (От Спарта поначало никой не се интересува.) Липсата на новини всъщност е добра новина – гърците измират от глад, но поне няма да измрат от студ. Те нямат и време за това, защото идва редът на спорта. Свалям гарда и така позволявам на последните новини да ме изненадат – едва за двайсет и девети път този месец ми съобщават за пандемия от взривяващи се цици. “Без паника!”, сурово ме предупреждава мрачният субект, при което аз се паникосвам и машинално се опипвам отпред. После се сещам, че всъщност цици нямам, а и не планирам такива в бъдеще, така че пандемията ме заплашва само косвено. Обещавам си утре да се обзаведа за всеки случай с азбестови ръкавици. Все пак не разбирам връзката между циците и студа, но може би силиконът гърми само под нулата, кой знае? Вторачвам се в спорта колкото да науча, че принц Албер II. няма да дойде, неприятно изненадан, че у нас е януари, че има сняг и че е студено. Даже много студено! В минутите за прогнозата телевизиите наддават бясно: на едно място предлагат минус двайсет градуса, но други ги затапват с минус двайсет и два. Някаква срамежливка мънка нещо за минус осемнайсет и всички я гледат със съжаление.
В това време сестра ми звъни от Карлсруе. Чела български вестници по мрежата и държи да провери дали съм жив в този студ, и ако да, ще живея ли достатъчно дълго, за да получа по пощата шапка, юрган със собствен атомен реактор и еднопосочен билет до Централна Сахара. Обещавам й да живея още (не)известно време, стига министър-председателят и неговият финансов министър да нямат нищо против. В този миг ми минава през ума, че никъде в новините не съм забелязал и намек за министър-председател, което е необичайно. Пропуснал съм го, колкото и невъзможно да ми се струва. Защото от целия този сняг и студ има смисъл само ако Той вади от преспите и съживява с дъха си полумъртви малки птиченца и пълнолетни новинарки. А целият този мраз ни е изпратен от коварните руснаци, с подкрепата на тройната коалиция. Като си помисля само, че заради тези два спорни гола загубихме мача... Ах, вие от тройната коалиция, да знаете само как ви мразя!!!

Пинковиада 8

2012-01-17T10:39:00.001-08:00

Сливен анабазис

“Слънце, въздух и кашизъм-здрав и бодър организъм!” - ето ви най-краткото определение за най-древния род войска. Годината се случи прилично слънчева, а от април месец насетне Пинков делеше въздуха в стаята си само с още четирима себеподобни. При все това организмът му ако и здрав, не беше бодър. Защото той мразеше кашизма! Подчертано го мразеше. Наистина стрелбите, партенките, Великият Дух, тактиките из прерията, ставанията от или ляганията за сън посред нощ не са неща, които събуждат любов към занаята...
Вярно, Пинков не се числеше точно към класическия кашизъм, а към любопитната му разновидност. Има някаква разлика в оттенъците. Да вземем занятията по тактика например. При класическия кашизъм те имат само възпитателни функции. Там ротният вожд сервира на свирепата кашишка орда команда “За бой!”, ордата първо си прави оглушки, а след като се убеди, че няма измъкване, с псувни и дрънчене на желязо се изнася в свински тръс в желаната от началството посока. Пътем потърпевшите са длъжни да реват “Ура!”. Тези с извратено чувство за хумор обаче вместо “Ура!” подвикват “На нож!” по адрес на събралите се да позяпат полски мишки и лалугери. Но това вече си е чиста самодейност.
Впрочем когато нововъведението иде от страна на вожда, то не е самодейност, а творчество. В Развъдника още помнеха капитан Фалконети, който сега върлувал нейде из Черния елховски триъгълник. Там провеждал тактиките си по малко необичайна схема: “Ротаааа! На рубежа на онзи щъркел... За бой!” “Ама другарю капитан, щъркелът ще хвръкне!” “Тъй де, той пак ще кацне!” И така, докато на щъркела му писне и вземе курс обратно към Южна Африка.
Любопитният кашизъм за разлика от класическия такъв избягва излишната показност. От разузнавача се иска само да си пъха носа навсякъде и после да си го прибира цял. А от Великия Дух се иска да стовари с камион взвода си вдън горите тилилейски, да забие пръст в картата на петнайсетина километра встрани и да набеди някой школник за взводен командир по време на занятието: “Другарю школник, искам взвода тук след два часа. Отдайте бойна заповед!” За разлика от Фалконети Духът вършеше всичко това без излишно творчество. Просто след края на ритуала той самият отдаваше бойна заповед на шофьора да кара към най-близката кръчма и спестяваше на племето си по-нататъшно присъствие. В такива моменти племето ще не ще чувствуваше известна симпатия към вожда.
Тази традиция се установи през първия вторник на февруари. Учебният отдел беше планирал за Пинковия взвод тактика. Дядо Господ от своя страна беше планирал (не само за взвода) снежна виелица. С вятър, който минава през въшкарниците като през вестник. При тези именно условия вождът възложи на Пинков да отдаде бойна заповед. С цел каляване на духа или нещо подобно, защото Пинков изповядваше възгледи, според които при виелица човек трябва да седи на сухо и топло, по възможност край нещо вкусно. Духът разбира се смяташе, че а) при виелица човек трябва преди всичко да стои мирно пред строя и да отдава бойни заповеди и б) школникът не е човек, но това нищо не му спестява.
В случая Пинков бе този, който трябваше да действува противно на убежденията си, при това бързо. А той само си трепереше и нищо свястно не му идеше наум. В това време носове, уши и други ценности бавно се покриваха с лед. Любопитните кашици чакаха и псуваха. Псуваха Пинков. Псуваха и Великия Дух, който стърчеше величествено ветроупорен и също чакаше. Когато най-после Пинков съчини две изречения и спеши взвода, благодарствени молитви литнаха към небето.
И стана чудо! Едва камионът се скри зад завоя и виелицата спря. Небето посиня. Пекна слънце. Хем какво слънце! Отблясъкът в пресния сняг заслепи очите. Любопитковците първо замижаха, после се ококориха. Пред тях се ширна плевенската прерия. Докъдето стига погледът бяло. И чисто. Нейде напред мързеливо пушеха няколко комина. Малко село, сгушено на кравай. Мъркаща котка, задрямала на припек... Ех!
След пет-шест минути домашно мислене фазаните наместиха железата по гърбовете си и се заклатиха в индианска нишка. Пинков бе заповядал да заобиколят селото с цел маскировка. В интерес на истината то просто не им беше на пътя. А в тия преспи трябваше да изгазят петнайсет километра! Добре че спря виелицата...
На вр.и.д. вожд обаче под кепето се вмъкна някакъв бръмбар. Той се вторачи в картата, която Духът му бе връчил в началото, дори я обърна наопаки, почеса се по бодливото теме и внезапно кресна: ”Взвод, стой! Мирно! Слушай нова бойна заповед! Паничков и Пастов като най-припкави образуват дозорна двойка, оставят тука снаряжението и отърчават в селото да купят вафли от кръчмата. Ние ще ги чакаме в края на лозето, ей го, до онези тополи. Ясно?”
Взводът се оцъкли. Виж го ти Пинков, взел да се изживява като Велик Дух! Как пък не!
Защо пък не? Временният вожд си имаше доводи. “Вие какво бе? До обяд само на “свинска радост” ли ще я караме? “Попът” още в камиона мрънкаше, че е гладен!” -посочи той главатаря на първо отделение, минаващ за старши на взвода. Попът кимна. “Свинската радост”(попара от сухари с чай), която имаха за закуска, беше манджа питателна, според някои дори вкусна, но й липсваше гастрономическа изтънченост.
Прочее взводът хареса довода. Двамата бързоходци възразиха по принцип, но трябваше да потиснат собствения си мързел в полза на общото благо. Глас взводен-глас божи! Те зарязаха шишанетата си на отговорно пазене и задълбаха в преспите. “Спазвайте маскировката!”, викна подире им Пинков, бащински загрижен за съдбата на дозорната си двойка.”Духът може да е точно в тази кръчма!” В отговор се чу неясна каша от реплики, която започваше с “Що не се гръмнеш, бе, мордар с мордара?!...”
Има-няма половин час по-късно Паничков и Пастов намериха взвода блажено грухтящ в изоставен фургон край лозето. Струещото през стъклата ярко слънце бе вдигнало настроението. “Максиме, Максиме, Максимеее, попръднуеш ли си Максимее…”, пееше прочувствено Попът. Взводът пригласяше. “Вие не сте със всичкия си, бе! Кой пее преди да пие?!”, скара им се Пастов. После заизважда от противогазите шишета червено вино. С Паничков си бяха свършили съвестно работата. Накрая стовариха на масата и кутия вафли. Пинков тутакси захапа една. Него виното не го блазнеше.
За срещата взводът закъсня с около час. Духът обаче не даде вид да е забелязал. Неговият нос също розовееше повече, отколкото Уставът позволява. От студа навярно, реши взводът.
По обратният път “Максимеее…” гърмеше в карусерията необичайно мощно и безкрайно фалшиво. Вождът на второ отделение, който бе седнал най-отпред на пейката после твърдеше, че пеене се чувало и откъм кабината. Никой, разбира се не повярва, къде ще чуеш такова нещо сред шума на двигателя… Както и да е, взводът хареса новите правила на играта и взе по обичая си да злоупотребява с тях. Въпрос на време беше племето да се качи на главата на вожда си. Цяло чудо е, че това стана чак през лятото.
Да скиташ из полето лете си беше радост за сетивата. Слънце, зеленина, мирис на окосена трева… Тук-там по някоя любителка на слънчевите бани по кратки гащи и сутиен, инсталирана върху дървен шезлонг… Ауууу!
Та в едно прекрасно лятно утро отделенията както обикновено изслушаха бойната заповед и се спешиха в гъсталака. Щом сияйният лик на Големия Вожд залезе на хоризонта, малките вождове се събраха на военен съвет. Картата този път не предлагаше кой знае какво. Нейде на два километра встрани от маршрута стадо кръгчета пасеше насред зелен четириъгълник. Сиреч овощна градина. Колкото-толкова! Дано да не са дюли…
Излязоха сливи. Сини сливи, почти узрели. Любопитният взвод атакува в движение. Като си помислиш, в Развъдника през вечер сервираха КСП в съчетание с ОВЗБ. Фазаните обаче предпочитаха сливите в тяхното предошафно състояние. Затова след като изтребиха едно солидно число плодове взеха и пленници -напълниха догоре торбите на противогазите. (Не се знае какъв късмет ще извадят другата седмица.) След което поседнаха в сянката на дръвчетата да помечтаят за валяка с Малкото Уво, който по последни данни се намирал на два месеца път от Плевен. Някои дори се унесоха в дрямка.
Когато се дотътриха до уреченото място, усетиха, че нещо не е наред. Вождът изглеждаше неподходящо трезвен и кисел. “Взвод падни!”, изрева той. Взводът с пъшкане и мрънкане понечи да се хоризонтира. Добре де, ако в кръчмата днес има ревизия, ние какво сме виновни? “Остави!”, ревна пак Духът и размаха часовника си. “Падни!”, предложи той повторно. Този никой не помисли да се размотава. “Пълзешом напред!” (Тази команда задължително върви в комплект с първата.) Фазаните заскрибуцаха сред праха и трънаците като внимаваха да не смачкат противогазите. Някак не вървеше след всички положени усилия да направят сливите на мармалад.
Тъй без да драматизират излишно положението командосите пролазиха няколко пъти отсечката, която Великият Дух сметна за особено възпитателна. Душата на вожда обаче не намери покой. То какъв покой може да намери човек при вида на взвод, който едновременно пълзи и се хили? Раздразнен от липсата на покаяние лейтенантът вдигна питомците си и ги газира, преди да реши какво следва. Щеше му се едновременно да ги разфасова на кубчета, да ги изпържи в собствен сос, да ги избеси на пилона със знамето и да ги накара да препишат по петнайсет пъти Устава за строева служба.
Решението дойде от само себе си. Хоботът на един от пухтещите в маските си школници висеше вън от торбата без собственикът му да се усети. Ясно. Тубата с реактив, за която се завинтва маркучът, липсва. Те без друго не вършеха работа тези туби, стигаше да минеш край някой свинарник, за да се убедиш. За сметка на това през тях се почти не можеше да се диша, а тежаха ужасно. Тарикатите туряха на тяхно място по някой пуловер-хем докарва торбата на обем, хем подсигурява против курвенските номера на метеоролозите.
Духът оголи зъби, хвана хобота и го дръпна рязко. Отдолу цъфна розовата фасада на Паничков. Последният се ухили най-глупашки и се вторачи във върха на трандафорите си. Лейтенантът в това време бръкна в торбата с предполагаемия пуловер. Взводът замръзна. Отидоха сливите! Ушите на Паничков добиха доматен оттенък. А ръката на Вожда вдигна тържествено във въздуха пакет, увит в бяла салфетка. Филийки! Прилежно намазани с масло и любовно залепени една о друга. Четири на брой. Виж ти!
Ушите на Паничков нямаше накъде повече да червенеят и само пораснаха на дължина. Взводът не издържа и се разтресе от смях. Грухтенето в маските заплаши да развали ефекта от разкритието и Духът заповяда отбой. В настъпилата тържествена тишина той осъди Паничков на едно денонощие арест. Взводът го отнесе колективно- един следобед строева подготовка. Присъдата задоволи всички. Вождът спаси авторитета си, взводът спаси сливите, а Паничков прежали скалпа си. Което всъщност не беше лошо- фазаните вярваха, че остригването заздравява косъма, особено през лятото.
Виж, Пинков не остана доволен. Трамбовката поначало е нещо, което всички фазани мразят. През ноември обаче Великият Дух лепна на Пинков пет непоряда затова, че марширувайки зяпал петите на преждекрачещите школници, вместо да гледа оптимистично в бъдещето. Тъй песимистът намрази явлението преди всичко на свое собствено, дълбоко лично основание. За десет месеца той си затвърди убеждението, че малко неща вътре в Развъдника са по-интересни за наблюдение от два-три чифта подметки. Ето нова възможност да заработи пет безсънни нощи.
Малкият вожд Пацо също се вкисна. Този следобед му предстоеше среща-реванш по табла с помощника на Трети взвод. Снощи Пацо бе загубил шише водка и напираше да възстанови честта и финансовото си здраве. Порядките в Развъдника налагаха следобед фазаните да четат нещо, което минаваше за лекции примерно по партийно строителство. Малките вождове в това време имаха за задача да държат будни подчинените си индианци. Иначе какво става- влиза в стаята дежурният по учебен процес (обикновено от майор нагоре), а племето се натъркаляло по чиновете и кърти! Срамота!… Ей затова са измислени и помощник-взводните командири.
Които търпеливо изчакваха дежурния да прекрати циркулацията си и мятаха заровете. “Дюбара!… Вкарвам, значи два, един тука, а този си го вземи под възглавницата… Ей, Паничков, к’во държиш там под чина? Дай го тука, аз докога ще ви разправям да не четете списания в час, бе? Секвестира се!… Чакай, чакай, как така ги сметна шест и три, аз да не съм сляп? Върни едно назад!… Ей, Попе спи ли този до тебе? Значи малко да ви отпусне човек и му се качвате на главата, мама му стара! Я внимавай, само за заспалите: Стани!!!
Вместо това, днес на Пацо му предстоеше в най-голямата жега да подтичва край взвода на плаца и да гълта пушилка: “Леви! Леви! Вдигни главата, другарю школник! Спазвай равнението там отзад и набийте крак, че нищо не се чува, баби с баби!” В това време Великият Дух щеше да стърчи нейде встрани на сянка и да приема парада. Тю!
Пацо плюна раздразнено и се озърна. Взводът му нещо се мотаеше- минаваше дванайсет и половина, а още никой не се беше строил за манджа. Хм! Тези мордари да не мислят, че като обявят гладна стачка и трамбовката ще им се размине? Най-много другите взводове да им отчуждят дажбите… Не, не може да е това, тук има нещо друго! Трамбовката си е трамбовка, нито е първа, нито ще е последна, но за десетте месеца служба Пацо не помнеше нито един случай, в който взводът му доброволно се е минал откъм обяд.
Той се заклати нагоре по стълбите, твърдо решен да загрее врата на първия срещнат. Не срещна обаче никого и с бойна псувня на уста връхлетя в първата попаднала му стая. Там се сблъска с петима от подчинените си, скупчени нервно пред тоалетната. Всички имаха кисело жълт цвят на лицата и на висок глас обвиняваха в безотговорност някого зад вратата. Същата картинка Пацо намери и в останалите стаи. Той замига на парцали и накрая една догадка просветна в главата му: ”Вий какво сте яли, бе?”, запита той подозрително и без да чака отговор се навря в ротната канцелария. Оттам набра номера на лечебницата.
Когато по някое време Великият дух се появи с гръм и трясък за да разбере защо взводът още не е строен на плаца, той се натресе на кажи-речи единствения капитан в Развъдника, когото фазаните бръснеха за човек- доктора от трети район, охраняван от двамата си “бацили”[1]. Без никаква подготовка докторът нанесе жесток удар на вожда. "Другарю лейтенант, имам съмнения за дизентерия. Поставям целия взвод под тридневна карантина, докато получа резултата от пробите.” И си излезе.
Вождът се стресна от новината. Хайде пък сега! Дизентерия! Незабавно изтегли от джоба си някаква кърпа и си я навря в носа. После забеляза, че натъркаляните по леглата школници не гледат толкова сериозно на положението. Хм! Дизентерия ли? Ми хубаво! Строевата подготовка пак ще си я направим, след карантината. Двойна доза!
Тази мисъл ободри лейтенанта и той се изнесе без излишни коментари. Едва направил обаче и няколко стъпки навън от сградата и откъм висините се зачу зловещо свирене. Миг след това някаква тъмна сянка прелетя покрай шапката му и се взриви в краката с мазен пльосък. (Хем липсваше какъвто и да е сигнал за въздушна тревога!)
Вождът отскочи и се взря в асфалта. Разпилените остатъци от сянката го наведоха на мисълта, че в предишния си живот тя най-вероятно е била слива. Кюстендилска синя слива.
Нейде горе, във висините Пинков тъкмо се тюхкаше, че няма начин, торбата на противогаза ще трябва да се пере. Секунди преди това беше изхвърлил от нея и последния смачкан плод, но това не стигаше.
Великият Дух нямаше начина да знае за тези терзания, докато оглеждаше прозорците на петия етаж. А и нямаше време за размисъл. “Ще ви дам да разберете, мордари с мордари!”, закани се той напосоки и побърза да опразни плаца. Един опит за покушение му стигаше за днес.
[1] почти фелшери, ама по-неграмотни

Въпросник за семестриален изпит по дисциплината “Европейска цивилизация и култура”, специалност “Европеистика”

2012-01-03T05:22:00.000-08:00

1. Понятие за “Европа”, “Европейска цивилизация” и “европейски ценности” в географски и културен (в т.ч. политически смисъл). Ценностите в учредителните документи на ЕС и Съвета на Европа. Ценностите на “европейската десница” и “европейската левица” през призмата на водещите идеологии.

2. Класическо европейско наследство: Критско-минойска цивилизация - класическа Гърция вкл. Политическа картина и послания на Античния свят. Светоусещане на античния европеец, културни заемки (Египет, Двуречието, Персия...). Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата или литературата, по избор.

3. Класическо европейско наследство: елинизъм - Римска империя. Политическа картина и послания, светоусещане, културни заемки от Изтока. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата или литературата, по избор

4. Раннохристиянско Средновековие: източноправославно наследство (Византия, България, Русия...). Политическа картина, светоусещане и послания. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата или литературата, по избор.

5. Раннохристиянско Средновековие: Каролингско възраждане – Готика. Политическа картина, светоусещане и послания. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата или литературата, по избор.

6. Италианско възраждане. Политическа картина, стопанско развитие, светоусещане и послания. Пример(и) за европейски ценности чрез литературни произведения и произведенията на Микеланджело, Рафаело, Леонардо, Данте и предшествениците им, по избор.

7. “Северно” Възраждане. Маниеризъм. Политическа картина, светоусещане и послания. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата или литературата, по избор. (Дюрер, Ел Греко...)

8. Реформация: политическа картина, стопанско развитие, светоусещане и послания. Пример(и) за европейски ценности в “Цивилизацията на писмената”. (Лутер, Жан Калвин, Еразъм)

9. Контрареформация: политическа картина, светоусещане и послания. Барок. Пример(и) за европейски ценности чрез музикални произведения и произведенията на Тициан, Рембранд, Рубенс, Веласкес ..., по избор.

10. Абсолютизъм, Рационализъм, Просвещение: политическа картина, стопанско развитие, светоусещане и послания. Класицизъм и рококо. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата или литературата (Молиер...), по избор.

11. Буржоазни революции: политическа картина, стопанско развитие, светоусещане и послания. Неокласицизъм и романтизъм. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката или литературата, по избор.

12. Светска съвременност (до 1945 г.): “Великите идеологии”. Политическа картина, стопанско развитие, светоусещане и послания. Импресионизъм и реализъм. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, музиката, архитектурата или литературата, по избор.

13. Европа след 1945 г.: “Векът на разкрепостеността”. Политическа картина, стопанско развитие, светоусещане и послания. Пример(и) за европейски ценности чрез образец (образци) на изобразителното изкуство, музиката, архитектурата или литературата, по избор.

Литература:

Основна:

1. Кенет Кларк, “Цивилизацията”, “Български художник”, София, 1989

2. Михаил Алпатов, “История на изкуството”, том 1-4, София, “Български художник”, 1977

3. McKay, Hill, Buckler, “A history of western society”, “Houghton Miffling Co”, Boston, 1987

4. Йохан Винкелман, “История на изкуството на древността”, ИК "Захарий Стоянов" и УИ "Св. Климент Охридски", София, 2006

Допълнителна:

1. Освалд Шпенглер, “Залезът на Запада”, “Лик”, София, 1995

2. Арнолд Тойнби, “Изследване на историята”, ИК "Захарий Стоянов", София, 1995, т. 1-3

3. Анри Перюшо, “Животът на...”, общо седем книги за импресионисти и пост-импресионисти, “Български Художник”, София, 1977

4. Богомил Райнов, “Трима самотници”, “Народна младеж”, София, 1983

Весела Нова Година!

2011-12-31T04:42:00.000-08:00

Резултати от предварителния изпит по "Европейска интеграция", групи 3017, 3019 и 3020

2011-12-28T05:52:00.001-08:00

6 - Фак.№ 10130004, 10130034, 10130188, 10130091, 10130098, 10130062
5 - 10130063, 10130184, 10130164, 10130015, 10130174, 10130180, 1043460, 1043435, 10130104, 10130121,10130169, 10130079, 10130089, 10130085, 10130107
4 - 10130113, 10130103, 10130093, 10130083, 10130081, 10130084, 10130088, 10130101, 10130104, 10130114, 10130078, 10130045, 10130042, 10130061, 10130005, 10130051, 1043442, 1043444

Оценките се зачитат за изпита. Нанасянето става в деня на редовния изпит. Колегите, които не са успели да представят доклади през семестъра, получават оценки срещу представяне на доклада в ел.вариант или на хартия. За добра работа през семестъра някои оценки са повишени с 1. Недоволните от оценките си могат да се яват на изпит за повишаване, зачита се по-добрият резултат.
Останалите резултати са за 3 и по-малко и не се зачитат.

Резултати от предварителния изпит по "MНС"

2011-12-28T05:50:00.000-08:00

6 - Фак.№ 286219, 286209, 286187, 286162, 286163, 286205, 286222
5 – 286206, 286204, 286220, 286210, 286211, 286217, 2843316, 286197, 286196, 2843333, 286195, 286200, 2843331, 286189, 286191, 286193, 286190, 286198, 286186, 2843363, 286203, 286192, 286176, 286179, 286166, 286184, 286165, 286167, 286170, 286161, 286174, 286177, 286185, 286212, 2843312
4 –286201, 286194, 286202, 286172, 286171, 286160

Оценките са допълнени с оценките от анализите и се зачитат за изпита. Нанасянето става в деня на редовния изпит. Не получават оценки колегите, които не са предали анализи и/или не са се мярнали нито веднъж през семестъра. Технически грешки са възможни.

Резултати по "Сигурност"...

2011-12-22T10:25:00.000-08:00

...ще има в понеделник. До края са проверени само писмените разработки. Двойки и тройки няма. Весела Коледа!

Лекция в Народно Събрание

2011-12-16T13:38:00.000-08:00

!!! Всички записани в списъка да се явят в понeделник, в 9.30, пред входа на сградата откъм "Александър Невски". Студентите от гр.3020 да ми се обадят до неделя по обед на 0898 918 351, за да съм сигурен, че са известени.

Пинковиада 7 - още от съшото

2011-12-16T13:29:00.000-08:00

Търкалящ се камък

От някое време Пинков го сърбеше главата. Не от пърхут! Нe, това беше знак свише! Взаимната ненавист между него и Великия Дух най-после щеше да избие нанякъде. Духът още през ноември обяви най-зиморничавия си подчинен за най-калпавия школник във взвода (а защо не и във Втора армия?) и му въздаде доста непоряди, но още не го беше пращал в ареста.
24 часа арест си беше просто остригване, нищо повече. Арестът в школата поначало беше доволно луксозен, шапкарите нямаха илюзии относно възпитателния му ефект, особено през лятото. По-крупните издънки се възмездяваха с едно денонощие арест и след като бай Киро вземеше скалпа на престъпника срещу 20 ст. (на това му викаха подготовка за арест), идеше великодушно помилване. Престъпникът беше свободен да маха гащи по баира с 50 оки желязо на гърба, да лази в калта, да гърми по чучелата, да търка в несвяст с пясък и парцали ръждивия автомат. С две или повече думи, да вземе пая си от всички дребни казармени радости, вместо да се търкаля до поболяване по наровете и да кощунствува из баките с манджа, които свободните от наряд караули му носеха на крака от кухнята. Да, прости момчета си бяха шапкарите, но не чак дотам...
Всезнайковци смърдяха, че това не било право, че според наказателния кодекс остригването било равно на средна телесна повреда... Наказателен кодекс ли?! Какъв кодекс, бе! Кодексът е само един, там в член Шести пише: “Началникът винаги е прав!” Член Седми пък пояснява: “В случаите, когато началникът не е прав, виж член Шести!” Толкоз! Шапкарите обичаха тъкмо такива всезнайковци, стрижеха ги посред зима, изчакваха седмица-две да поникне малко растителност и пак ги стрижеха.
Пинков затова и избягваше да философствува; макар и обявен за най-калпав школник (или точно по тази причина), той успяваше някак да избяга от едри издънки (дребните тъй или иначе са неизбежни) и опази косата си от посегателство цели седем месеца.
Лятото промени стратегическата обстановка. Мазното кепе създаде парников ефект и предизвика притеснения за косата. Дали пък да не се подложи доброволно под сенокосачката, ей тъй, превантивно? Студената война с Великия дух си течеше, за градски отпуск и дума да не става и в Плевен нямаше кой да държи на фасона на елитния командос. От друга страна отношенията с вожда бяха такива, че в оставащите до Малкото Уво (което е Голяма работа!) месеци Великият Дух все щеше да намери за какво да го остриже. Защо да хаби патрони предварително? Може пък да стане тъй, че и вождът да се почувствува щастлив, и Пинков да остане доволен. Последният дълго преценява позициите, накрая зае ежова отбрана и съзнателно предостави тактическата инициатива на противника.
Тъй доживяха до Похода. Влаченето по дирите на Ботевите четници по традиция се смяташе за началото на края. Мероприятие във всяко отношение приятно. Преходи- кратки, снаряжение- мизерно. Същият този ръждив автомат, чанта със (без!) пълнители, платнище... и толкоз! Околовръст- цивилизация! Успоредни походи от ученички (ммм!) и студентки (олееее!) И всичко това през юни, най-хубавото време на годината.
Инак помнеха и други походи. През декември, да речем. С всичките дисаги на гърба. Събуждаха се в палатките (не че изобщо заспиваха) и съзираха полепналия по нахлупените до шията кепета скреж. Собственият им дъх, дълбоко замразен...
През юни такива дивотии нямаше. Слънчице! Пасторал! Асфалт... Колко й трябва на душата да се отпусне! Тътреха се през ухилени до ушите селца, имаше публика, овации. По улиците стърчаха черници, окичени с мастилени плодове. Подскачаш и си откъсваш някоя, ето така: хоп! И я пускаш във врата на тоя пред тебе. Ха, ха, ха!...
И друго стопляше душите. Движеха се зад кашишкия батальон, зад прочутите диви истински кашици. Тяхната служба беше по-незавидна и от тази на любопитните такива, към които се числеше Пинков. Тези обаче свежееха напук на всичко. По всички крайпътни сливови дървета висяха цели гроздове кашици, гризещи усилено киселици. Под едно такова дърво любопитковците видяха лейтенант да дърпа отчаяно за крака най-ниско окачения школник, мъчейки се да го убеди, че киселиците не оправдават изоставането от строя. Школникът пък още по-отчаяно раздаваше ритници за да се отърве от нахалника. Тъй де, походът не е заек да избяга. Радост заля сърцата на любопитковците: Малкото Уво иде! Доскоро такава фриволност трудно минаваше!...
Със сърце, олекнало от подобни мисли, Пинков се упъти вечерта към съседния лагер от гимназистки. Намеренията му не бяха съвсем ясни и на него самия. Разглезен от изобилието на съученички в гимназията, той не бе сварил да си изработи подход към женското племе. Всичките си развратни мечти бе оставил за двадесетдневната отпуска, която идеше след Малкото Уво. Там, у дома, някои съученички още го помнеха. (Той поне тъй си мислеше.) За всеки случай Пинков вярваше и в любовта от пръв поглед, но не беше наясно къде й е спусъкът.
В резултатът получи първото си публично признание като разузнавач- безшумен, невидим, безплътен. С две думи, веселата компания край първия лагерен огън, изобщо не го забеляза. Разузнавачът се нацупи. Най-малко сега му трябваше подобно признание. Иди ги разбери тия жени! В крайна сметка той направи едно кръгче из лагера и се упъти обратно при своите. Насред пътя чу сигнала за вечерна проверка и ускори ход. Оставаше и да закъснее...
Изневиделица пред него изникнаха три мрачни фигури. "Накъде, другарю школник?"-запита средната, със самочувствието и отличителните знаци на капитан. "Как накъде... ами към ротата!"-оплете се Пинков. Този патрул изобщо не се предвиждаше. "Представете се!"- заповяда капитанът. Пинков изрецитира заглавието и данните си, след което огледа раздразнено безценните си находки.
И шапкарят, и околовръстните му школници бяха с черни шапки, капитанът освен туй беше декориран с абстрактния миш-маш от знаци "Хуй с крилца на колелца". "Туби нещастни!"- ядоса се Пинков. Какво падение! Да го хванат каруцари[1]! Това нямаше да му се размине... Междувременно началникът на караула запита: "Защо не сте на проверка, другарю школник?"
При този въпрос на другаря школник чак му се прищя да набие една баница в носа на това биологическо недоразумение. Потисна обаче сърбежа в дясната лапа и само втренчи във врага си наситено тъп поглед, поне толкова тъп, колкото и въпроса. Капитанът подращи в тефтера и го пусна да върви.
Фучейки от яд, подритвайки камъчета пред себе си, Пинков се дотътри до ротата точно в момента, когато малкият вожд Пацо се вадеше списъка. "Къде се моташ, бе? Защо закъсняваш?" "Гепи ме патрулът... "-кисело изтърси Пинков. "Патрулът? Мама му стара! Нали ви предупредих след вечеря, ти не си си измил ушите сутринта… Записаха ли те?" "Записаха ме."" Ай да му се не види, един патрул ли не можеш да излъжеш?! Взводният само туй чака. Да те видя как ще се разправяш утре с него... Влизай в строя!" Фазанът беше минал преди година пътя, по който сега с препъване и накуцване се тътреше Пинков и му съчувствуваше в границите на възможното.
На него пък изведнъж му стана все едно. Пак издънка... И к'во от това?! Сега или след седмица, неизбежни са като комарите през лятото... Според закона на Мърфи, ако има начин да се издъниш, без друго се издънваш. От Великия Дух отърване няма, поне още три месеца. Прочее, каквото има да става, да става утре, а сега да къртим! И Пинков откърти, сънувайки ученичките от съседния лагер.
Сутринта Великият Дух лаконично го осведоми, че до обяд ще му измисли наказание. Подходящият момент се яви някъде към 11 ч., когато ордата заизкачва Милин камък. По някакво съвпадение хълмът бе осеян с камъни от всякакъв калибър. Вождът посочи един от средна категория и нареди на престъпника да го мъкне със себе си. Последният се разочарова твърде. Беше очаквал нещо средно между бръснене на сухо и дране на живо, а то... камък! Нищо и никакъв! Три килограма, най-много четири. Както и да е. Хвана камъка за ушите и го помъкна.
Походът си продължаваше. Въздухът беше свеж, духът- бодър. Само Пинков се чувствуваше някак унизен. С наказанието, напъхано как да е в платнището, той се тътреше в редицата и мърмореше приказки, за които в началното училище пишат забележки в бележника. Другите любопитковци се подхилкваха мазно. Поне камъкът да беше някой по-голям, а то... Върви, че ставай герой с четири-пет килограма свръхбагаж!
Тъй навъртяха някой и друг километър, докато стане време за почивка. Пинков и Фешо Фъфеш седнаха един до друг както обикновено. По едно време Фъфеш се вторачи в камъка, взе го без никакви обяснения и се заигра с него. След малко го върна с доволнo изражение. Върху сивожълтата повърхност се мъдреше изчегъртано с шомпол "Уво 96". Сиреч 96 дни до Малкото Уво (което е голяма работа!).
Заклинания от този род се срещаха доволно често в хиляди варианти из целия Развъдник. Затова не стана ясно защо точно сега този надпис така развълнува взвода. "Я, я дай насам!", развикаха се фазаните с внезапно умиление и захванаха да си измъкват камъка един другиму из ръцете, галейки при това парчето скала тъй нежно, както едва ли бяха докосвали случайните цици, попадали инцидентно в тях през кратките биографии.
"Да не си посмял да го хвърлиш, ей, Пинков!", викна възторжено Маями Пич. "Това е свещен камък! Ще го носим в школата, ще отбелязваме дните върху него! Той ще докара Увото!" Пинков се ококори. Гледай ти как славата спохожда човека! "Хич и не мисля да го хвърлям!", заяви той патетично. "Дума давам да го отнеса чист и неопетнен в школата!" В този момент ротният вожд реши, че подопечните му са почивали достатъчно и нададе зловещ вой. Ротата се надигна с клатушкане и дрънчене, люшна се и вдигна пушилка към Враца. В редиците гордо крачеше Пинков с ореол над главата и камък в пазвата...
Когато слязоха в ниското вождът огладня и пришпори племето си в тръс. Околността се огласи от дрънкане на оръжие, псувни и вайкания. Прахът се вдигна чак до небето и слънцето се скри в него, за да не гледа. Точно сега Великият Дух усети необичаен пристъп на великодушие. Галопирайки отстрани той подвикна на мъченика: "Стига толкоз, хвърли камъка!" Мъченикът изплю част от праха, с който се беше налапал и за свое велико изумление се чу да отвръща: "Предпочитам да си го нося, др. лейтенант!" Духът чак се облещи от това безподобно нахалство, спъна се и изостана назад, тутакси обгърнат от сивите облаци. До лагера в подножието на врачанския Балкан ротата смени на няколко пъти тръс с галоп, но като изключим това нищо повече не се случи.
Веднага щом разпънаха палатките обаче Великият Дух привика Пинков и му нареди да изхвърли камъка на мястото, набедено за бунище. "Мисли му, ако още веднъж те видя с този камък!", недвусмислено изрази отношение той. Пинков като че ли загря. Мъкненето на камък не фигурираше като наказание в нито един Устав и Духът може би се опасяваше, че подопечният му се кани да го натопи нейде по-горе, а камъка задържа за веществено доказателство. Ставаха и такива неща в школата, макар и не всеки ден. Грамадното мнозинство школници си бяха чиста проба връзкари, знаеш ли го и тоя на какво е способен...
Е, Пинков не беше способен на нищо опасно, oтношението му към камъка беше, дето се казва, чисто сантиментално. Затуй се подчини на заповедта, вече напълно смирено, а през нощта отново обсеби реликвата без излишна показност, тикна я в сухарната торба, торбата пък метна в камиона, който на сутринта отпраши предварително за Плевен с всички станали излишни вече дисаги. Относително Великия Дух Пинков мъдро реши да не го дразни повече и да не му навира без нужда камъка в очите.
Тържеството мина и замина. На историческия връх фазаните изтърпяха как да е няколко речи, изплакнаха за последно очи в тълпата студентки (Пак ще се видим! След година и половина...) и се потътриха към Врачанската гара. Вече като сержанти.
Това, последното, никак не впечатли ротния фатмак Уили Врабеца. Първата му работа на другата сутрин беше да припомни на новосержантите, че службата е тежка, но за сметка на това продължителна и походът е приближил края й само с три деня и нито сантим повече. Уили стори това по обичайния за него начин. Просто нахлу в стаята на Пинков и компания, отмести гардероба, зад който въпросната компания хвърляше непотребните дреболии, ужаси се от експозицията и се развика, че това тук не било школа, ами кочина, но той (старшина Бинев) щял да превърне тях (школниците) от прасета в човеци. После изфиряса, за да сподели впечатления с ротния.
Фазаните се панираха и се спуснаха да укриват компрометиращи материали. Пинков скочи като тигър връз камъка, озърна се диво и го метна в първото хрумнало му скривалище. А именно тоалетното казанче. Секунди след това в стаята връхлетя на порции цяла делегация - ротният вожд Боце, Великият Дух и Уили с навирена чак до тавана опашка. Фазаните замръзнаха в поза "Не е вярно!". Боце обаче не им обърна никакво внимание, а за велик ужас на Пинков се вряза в тоалетната, бръкна право в казанчето и измъкна оттам проклетия камък!… Впоследствие стана ясно, че на такива места той обикновено залавял добре изстудени шишета ракия. Само че в този случай в ръцете му се беше озовало не стъкло с огнена вода, а някакъв идиотски камък, сивожълт един такъв, никакъв, с някакви глупости надраскани отгоре.
Шапката на капитана чак подскочи от разочарование, той се чуди секунда-две и видимо ядосан заради пропиляното време и излъганите надежди тикна находката в ръцете на Великият Дух с думите "Виж, бе Матунчев, виж к' ви ги вършат твоите!" След което изнесе към ротната канцелария, сподирен от кудкудякането на крайно неудовлетворения Врабчо.
За Духа обаче случката придоби малко по-различен смисъл. Той остана на място и заби стъклен поглед в междувременно изпотения до върха на носа Пинков: "Другарю школник, наказвам Ви с едно денонощие арест!", произнесе надуто той. После добави: "Искам да видя лично къде ще изхвърлиш тоя камък!"
Няколко часа по-късно потърпевшият с мъка крепеше мазното кепе върху прясно лъснатата повърхност на главата си, докато се товареше с всичките си дисаги в камиона. Предстоеше нощна стрелба - мероприятие отвратително във всяко едно отношение. "Да можех сега да съм в ареста!", въздишаше Пинков.Колкото до камъка, той, естествено, оцеля чак до Увото, Малкото Уво, което е Голяма работа. Сивожълт един такъв, никакъв... Целият изподраскан с цифри, от 96 та до нулата... Може би още се търкаля нейде из плевенската школа... (Ако нещо е останало от нея.)

[1] също тъй тубари, т.е. автомобилсти

Заглавия на новите книги в катедрената библиотека

2011-11-23T04:55:00.001-08:00

Неделни мачове със спукана топка - 2

2011-10-31T14:41:00.000-07:00

И тази неделя почва добре. Един добавен час + ярко слънце = локално затопляне. Ние обикновено обичаме глобалното такова, но точно днес температурите в София ни вълнуват повече отколкото тези в Тимбукту. И мачът е превъзходен, ако не броим това, че три топки попадат в неправилната врата, т.е. в нашата. Тръгваме да обърнем резултата, обаче... във въздуха се събират на едно място топката, моята глава и още една глава. Топката получава мозъчно сътресение, другата глава – цицина, а моята глава – аркада. Тече неприлично много кръв и оплесква неделята. Докато бандата си довършва забавлението, мен ме кърпят в “Пирогов”.
Следобедът с пукната глава е рядко празен. Футбол няма, има само весели статии относно петъчния (пореден) “люх” в синьо. Партиите довършват техните си мачове отпреди седмица, но няма кой знае какво за гледане. Али Баба и четирийсетте разбойници прилагат тактиката на ЦСКА: водят още от първото полувреме и сега само подават на противника спуканата топка за да се спъва в нея. Цветовете не пасват на картинката, но иначе си е същото. Нищо, политическият телевизор и без това е черно-бял. Почти не ми се сяда сред публиката, но днес пък няма навалица в избирателната секция. Правоверните “сини” цяла седмица обясняват как ще гласуват с отвращение. Аз не съм правоверен, не и от приватизацията на “Балкан” нататък. Съмнително е вече дали съм син - когато не съм бръснат минавам за дърт реакционер. Затова гласувам с безразличие. Победителят ми прилича на човек, не и на президент. Отсрещният победител пък на нищо не прилича - той е чиновник.
Мачовете в окръжните групи предлагат повече бърбън. Резултатите се обръщат през половин час. Забавното е, че в Сливен точно гениалният Плеш е забравил как се прави това. В Плевен “сините” отново драпат поне за 1:17, че иначе ще ги изнесат на носилка от терена. Напусто. Губят на нула “защото се опитват да играят футбол”, както би казал Мъри. Да бяха опитали с федербал тогава... Във Варна мачът свършва в полза на Бургас още преди седмица, когато става ясно, че и през следващите четири години варненци ще играят в по-долната (подземната) група.
Накрая Али Баба и разбойниците очаквано прибират де що има купи, а мен ме тегли възглавницата. В полусън чувам как новият президент тепърва щял да играе център-нападател. С този ръст? Впрочем, ако се качи на нечий гръб, може. Червеното зайче кълне, че съдията е купен (сериозно?) и заплашва, че ако мачът не се преиграе, ще си тръгне без шапка. Все едно слушам Батков. Впрочем зайчето няма що да се плаши. Както и да си тръгне, новата шапка вече му я кроят. И както и да му я скроят, все ще му е твърде голяма за ушите...

Неделни мачове със спукана топка

2011-10-24T08:53:00.000-07:00

Неделята почва добре. Няма дъжд, няма сняг, ще стане мач. Ако вали се събираме само старците. Днешната младеж е от захар, не понася мокро и студено. Пътем се чудя дали да потърся безалкохолна бира. Изборен ден, забранено е, може да няма никаква. Зарязвам. Все ще намерим къде да престъпим правилата след мача.
Става добра игра. Пот и псувни в рамките на закона. Към края ми идва почти добра топка, на височината на гърдите. Прасвам я с колкото сила още ми се намира. Не ми се намира много - усуквам се в троен пиксел, но топката се забива в храстите над гредата. Съотборници и противници се хилят. “Гледайте си работата!”, изръмжавам. “Топката май че е спукана, иначе...”
Бирата върви трудно. Хладно е, пък и няма много време. В три и половина е Големият Мач. Двата “Манчестера”. “Сити” не е отбор!”, заключава един. “Ще изядат дървото.” “Няма да го изядат!”, възразява друг. “Досега имат само един равен.” Единодушни сме само, че Нашето момче пак ще чопли семки на пейката. Ако времето в Манчестер е същото, ще вземе да настине. Последна глътка и се разбягваме. До Мача времето трябва да стигне и за баня, и за възглавница след банята.
На прибиране минавам през избирателната секция. Довечера ще има още забавления – избори, резултати, обяснения за резултатите, обяснения за обясненията. Веселбата обикновено си заслужава. Рядко пропускам гласуване – без пусната бюлетина съм като гратисчия на стадиона. Гледам мача, но нямам право да свиркам и да обсъждам пола на съдията. Все едно грехопадение с презерватив. Още повече, че в случая дори не трябва да плащам билета. Наопаки, някъде дори плащат за да седнеш на трибуната. 300 лева в Бургас! Мамка му, знам, че не трябваше да си сменям жителството. 300 лева са 300 лева, някои живеят с толкова цял месец. Други – цял час!
По пътя прескачам дупки и локви. Кварталът ми е съвсем нов – само на 13 години и на 3 кмета. За първия от тях даже гласувах едно време. Оттогава одъртях и поумнях. (Поне едното от двете.) В секцията обаче попадам в засада. Опашка от трийсетина ентусиасти. Проклета “интегрална” бюлетина! Трябваше да се сетя... Връцвам се. Краката не ме държат, тегли ги към банята. Ще дойда после. Настроението обаче леко накуцва. Мислех да си свърша работата и не излизам от леглото до понеделник. Камина, бърбън, голове във вратата на “Сити”, на “Челси” и на фъфлека, дето не може да казва “р”, а се напъва да ръководи партия... Хубаво де, ще зарежа леглото за малко.
Събуждам се навреме. Инвентаризацията показва три недовършени стъкла - две “Джим бийм” и едно “Четири рози”. Не разбирам как са се събрали толкова. Изпивам по едно на Шамшионска лига. Последната беше доста тъпа, явно такива са били и предишните две. Като си помисля, не помня нито един мач. А виж, гола с пета на Маджер във вратата на “Байерн” и сега мога да го нарисувам. (Така де, едно време какъв сняг имаше! Това днешното никакъв сняг не е.) Няма значение, сега “Юнайтед” ще помогне да оптимизирам запасите.
...Нищо не помага - съдията е педераст. (Макар че свири съвсем точно.) При 0:3 обмислям да си поръчам линейка, ей така, превантивно. Отказвам се. В настоящия пейзаж линейката няма как да пристигне преди идната сряда. Някой ден някой кмет ще ми построи с моите пари улица, даже и тротоар, но няма да е тази неделя. Нито следващите 520 недели. Наливам едно много, много малко и продължавам да се зверя в телевизора. Моля се Нашето момче хич да не влиза, за да не бере солидарен срам. Да си чопли там семките и да си пази гърлото.
При 1:6 “Юнайтед” окончателно спуква топката и се прехвърлям на другите мачове, макар да е забранено. Резултатите са очаквани. Снахата няма да преиграва нейния си мач, което ми вдига малко настроението. Синьото фъфлече изобщо не се вижда на терена. Може да е загубило служебно, кой го знае. Шест часа, време е да си взема билета!
След банята и възглавницата ходовата ми част съвсем не работи, нищо че днес никой не ме е улучвал по пищяла. Дотътрям се на четири куци крака до секцията и се ококорвам. Опашката от гласуващи прелива навън. Губя самообладание и изтърсвам нещо политически съвсем некоректно. Чак у дома се усещам, че сред опашкарите може да има някой мой студент. Извинявайте много, Фъргюсън е виновен!
А обясненията за резултатите вече вървят, нищо че играта не е свършила. Обичайните кънчовци - едни гледат лошо, други гледат умно, а трети гледат в деколтето на Нянка Облизова. Разбират от политика колкото Алекси Сукалчев от футбол и също като него не можеш да ги отлепиш от екрана. Опитвал съм и с шпатула, и с пинсета - нищо не става. Затова прехвърлям канала и леко се освестявам. Там съдията е още по-голям педераст - оставя “Челси” да се гърчи с двама души и с един гол назад. Анелка подритва топката все едно е триъгълна. Олеква ми още повече – не съм само аз. Не е само “Юнайтед”. На първия канал съдийката дава един час добавено време. Ще успея.
Злорадствам над сините мъки до края и отпрашвам към секцията. Връхлитам вътре, но някакъв изнервен чичко крещи: “Къш оттук, кой гласувал - гласувал, времето изтече!” “7 и 59”, отговарям аз хладнокръвно, “Още съм в график.” После добавям: “На това отгоре идвам тук за трети път...” Всичкото това докато свещенодействаме с една приятна дама из списъците. Влизам в стаичката и предлагам за президент професор Василев. Няма значение, че няма значение. Обещал съм, професоре! Драсвам и другите кръстчета и ги пускам в урните.
Зад гърба ми нервният съдия свири край на мача. Имам честта да закрия секцията в блок 36 на Студентски град. Една наистина закъсняла студентка влиза в изискан дебат с чичкото: “Нямате право!” “Имаме право, няма да киснем тук до 12!” “Това ви е работата!” “Изобщо не ни е това работата!” “Гледайте си работата!” и т.н.
На мен пък това още по-малко ми влиза в работата. Тръшвам се на дивана, наливам още едно твърде малко и се наслаждавам на пречистена съвест. Другото не става кой знае колко за наслаждение. Али Б.Б. и четирийсетте разбойници си вземат колкото им трябва. Както пеят сладураните от “АББА”, “победителят взема всичко”. Червеното зайче обяснява как печели, макар че губи, защото всъщност зрителите му станали повече, но съдията бил купен, топката била спукана, а пък тревата – мокра. Този сякаш за първи път играе политически футбол и никога, ама съвсем никога не е влизал в съдийската стаичка. Сър Алекс няма да ги надрънка такива, ако ще да загуби и с 0:10. (Той затова е и лорд.) С половин ухо слушам как решената в черно Снаха се кокошини цялата в политическо бяло и се заканва: “Ние продължаваме!” “Вие? Кои сте вие?”, мърморя в просъница. “Сини фланелки, червени чорапи и жълти гащи...”
Стига толкова! Лека нощ, Сър, следващата неделя ще бием! Все пак, пусни Бербатов да играе...

Пинковиада 6

2011-10-21T11:25:00.000-07:00

Райграс и генерал

За боеспособността на армията райграсът има неоценимо значение. В смисъл, че значението му няма как да се оцени безпристрастно. Генерал Дъню, да речем, брои райграса за по-ценен от една самоходна гаубица. Пинков от своя страна не може да го понася. Йерархията обаче се грижи този разнобой във възгледите да не деморализира славната БНА. Бидейки върховен вожд генерал Дъню има всички лични основания да заповяда поникването на любимия му плевел и той го прави. Заповедта скача от шапкар на шапкар в низходяща посока и накрая прасва Пинков по темето с жестокостта на разобличена партенка за предсрочно уволнение. Пинков може и да не вярва, че една свежа зелена градинка прави барута по-сух и ножа по-остър, но такива съмнения имат изключително частен характер. В Устава пише, че заповедите са затова, за да се изпълняват.
Прочее през май любопитната рота се захвана да орайграсява един участък точно до официалния вход на Развъдника. Тъй пътя към щаба си генерал Дъню можеше да види докъде (не) са стигнали подчинените на капитан Боце Тотев. Капитан Боце навикна да излиза от щаба с побеляла от сол глава. И с пъклени замисли за червен терор над поверените му лентяи.
Вярно, последните се мардосваха, но в границите на допустимото, не повече. Седем месеца служба ги бяха научили, че усърдието е вредно, но небръсненето на вожда – опасно! Затова любопитковците в трите си разновидности[1] реагираха философски. Когато бойната заповед отекна в тишината, те изпухтяха равнодушно и за два-три дни изпощиха от повърхността на бъдещата градинка всички камъни от известен калибър нагоре. После струпаха камъните с чувство за изпълнен дълг в единия край и сметнаха въпроса за приключен. Следващата заповед предислоцира въпросната купчина камъни стотина метра пò на запад. На петия ден купчината се върна в изходна позиция, а ротата си оформи особено мнение по въпроса. Е, чудо голямо!
Подравняването на терена предложи нови вълнения. Седмици наред ротата упражняваше подпиране о търнокоп, права или крива лопата, според личните наклонности. Като начин за убиване на времето до септември и това не беше лошо. По-добре "Търнокопи при нозе!" пред аналогичното "Пушки при нозе!" Времето вече беше топло, свежият майски въздух радваше душите и предполагаше да поседнеш и да нищиш със сладки приказки вечната като света тема за Малкото Уво (което е Голяма Работа!). И фазаните посядаха и нищеха. И подравняваха участъка тук-там.
Но само до деня на кръводаряването. Самото кръводаряване мина гладко. Срещата с млади, полупрозрачно опаковани медсестри си струваше обезкървяването на отбраната войскова част. Обаче вождът Боце оплеска нещата. Ротата се беше натъркаляла в леглата, унесена в еротични сънища, сигурна, че поне този следобед ще я оставят да си ги досънува. Тц!… Боце я натири към участъка. Може би го плашеше пусковият срок или просто мразеше гледката на легла, пълни със школници. Не стана ясно, пък и никой не държеше да му се изясни. Племето просто изтръска от пазвите си последните трохи от шоколадовите бисквити, получени за подсилване от сестричките (ех!), нарами лопати, търнокопи и т.н. оръжия и се закандилка с дискретни псувни към "разораната целина". Губеха им се по 250-300 грама кръв, а заедно с тях и последните няколко грама лоялност се бяха запилели на майната си.
В света зад оградата след кръводаряване следват три почивни дни. Отсам оградата почивка е мръсна дума. Ротата обаче си взе нейното като просто изхвърли подравняването от списъка на дейностите, извършвани на целината. В присъствието на звездни вождове любопитковците ровичкаха нещо, но само колкото да не ръждясат сечивата. Когато пък на обекта останеха само малките вождове всички казваха “Сбогом на оръжията”. Самите помощник-взводни бяха вече твърде заети със собственото си (според слуховете наближаващо) Голямо Уво и само от време навреме подхвърляха за чиста съвест "Я там вие, "Лопати-за бой!" или "Ще ви изстинат трътките от седене, раздвижете се малко!".
След седмица генерал Дъню споделил с вожда Tотев, че не вижда напредък по тревните площи. Според агенция "Партенка" в края на беседата генерал Дъню намекнал за едно денонощие арест. Нищо чудно. Дъню изпитваше удоволствие да стриже само шапкари. Школникът е твъре дребна риба, него и последният фатмак може да го остриже.
Явно впечатлен, вечерта капитанът връхлетя в ротата някъде около час след лягане и пак я натири към трудовия й пост, вкарвайки в употреба всички налични попържни и ритници. После се прибра у дома, пресмятайки по пътя колко скалпа да свали на сутрешната проверка. Фазаните се повъртяха безидейно в тъмното, докато всеки си намери удобно място за доспиване. Пинков и още пет-шест любоптни кашика се натикаха в кабината на един кой знае откога зарязан край целината булдозер. Натикаха се и задрямаха намусено. След някой и друг час на всички им писна и племето се затътри обратно, за да си доспи в границите на възможното.
Коментари липсваха. Ясно беше, при това не от вчера, че на Боце му хлопат дъски. Кои по-точно, в момента не беше важно. Важното в случая беше, че след още няколко дни неизвестно по чие нареждане булдозерът се размърда и за един час свърши това, което ротата се преструваше, че върши в продължение на две седмици. "Аха!", рекоха си командосите, "Целта на занятието била само възпитаването на трудови навици и нищо друго. Я си го заврете тоя райграс... някъде!"
Обаче лятото най-после се довлече и наложи известни преоценки. Стана ясно, че веднъж посаден (никой не разбра кога и от кого), райграсът има нужда от много вода. Особено в Плевен. И капитан Боце въведе синекурната длъжност "Дежурен по маркуч". Със задача да полива плантацията. (Важна подробност: само денем, в човешко време!) Дежурните бяха дори двама, за да може единият да освежава с маркуча другия, когато наближи обед и стане горещо. Е, и сантасето се играе от двама. В края на краищата човек би могъл да дремне на тревата, да наобиколи кухнята, да драсне някое излишно писмо на вече бракуваното гадже, да полее от скука някой квадратен метър плантация, но все остават един-два часа за убиване.
Настана люта борба за тези дежурства. Пинков се включи в нея колкото да не остане назад. От Великия Дух не можеше да чака такъв подарък. Подаръкът по-скоро (но не толкова скоро) дойде от страна на младшия вожд Пацо, чак през август. Жегите бяха, съответно, августовски. Валякът на Уволнението още никакъв не се виждаше, а търпението отдавна си бе отишло. Пинков се нуждаеше крайно от един ден курорт. А райграсът- от вода. Пълно съвпадението на интереси.
Обаче... Когато двамата с Фъфеш приеха поста се сблъскаха с непредвидено затруднение. Нямаше вода! На парашутната площадка. В Развъдника. И в Плевен като цяло. Вече втори ден водата идеше с водоноски, а маркучът висеше импотентен.
"А сега какво да правим?", почеса се Пинков. Ако обедната маркучена баня отпада, то какво остава?! " Ами сантасе!", отвърнаха му от предишната смяна. "Свиркайте си! И да не ви пука!"
Сантасе да, то се подразбира. Сянката бива, денят е напред. Но тоя райграс... Виж го какъв е жълт! Май не е поливан и когато е имало вода. За вчера да не говорим. Сложно...
"Да домъкнем по някоя кофа от водоноската?", взе да размишлява Пинков. "Ти си луд бе!", развика се Фъфеш. "Няма вода за фиене, няма вода за миене, а ти искаш да влачим кофи от на майната си за тоя троскот! Да го бяха фоливали фредишните дежурни!" "Ама той съвсем ще изсъхне!" "Ами, ще изсъхне! Той вече е изсъхнал и от него нищо не става. Я раздай картите!"
Тъй денят протече още по-мързеливо от предвиденото. Е, и по-сухо. Докъм четири часа следобяд. Тогава паднаха гръмотевиците. Радио "Партенка" после разправяше, че генерал Дъню прекрасно играл Зевс. Имал си повод човекът. Червеният телефон, значи, звъннал и го зарадвал с блага вест за предстоящо (утре, де) посещение. Това на министъра на отбраната. Двамата с Дъню бяха един дол дренки. Управленските им похвати бяха сходни. Т.е. един армейски генерал с удоволствие щеше да остриже един генерал-лейтенант. Стига да има за какво. А има ли?
Дъню се напрегнал да помисли. Представил си пътя на госта от портала насетне. И се спекъл. Градинката на Боце Тотев! Кажи речи първото нещо, на което министърът ще се натресе! Ах, само да имат късмета!... И Дъню се изнесъл от щаба с бързината на диво прасе. Светкавичната проверка потвърдила черните му подозрения. Райграсът изобщо не ставал за показни цели. След като се навилнял, генералът заповядал кратко и ясно: "Капитан Тотев, до утре тревата да е зелена!".
Заповедта заподскача в низходяща посока и накрая остана да звъни в неестествено червените уши на Пинков. Повече тя нямаше и къде да иде. Дежурството му още не беше изтекло, а и да беше, Великият Дух пак щеше да накисне личния си враг. Ще тарикатееш, а, Пинков? Нà ти сега дежурен по маркуч!
Дааа, животът пак става сложен... До утре тревата да е зелена! Как пък не!... Не, нещо все трябва да се направи. Обаче какво? Да търчи да полива оттук нататък? Пинков в гимназията беше чел биология. Поне това му беше ясно, че дори да превърне целината в оризище, райграсът за една нощ няма да цъфне. А и за какво оризище става дума, откъде толкова вода?!
Двамата с Фъфеш се затътриха напосоки из Развъдника. До вечерята имаха два часа, настроението беше вкиснато. Да правят трагедия от поредната муха, бръмнала в главата на генерал Дъню, не си струваше. Такива мухи се въдеха на облаци. Но за да дочакаш Малкото Уво (което е Голяма Работа!) трябва да си съпричастен към целите на всяко идиотско мероприятие, без при това да остарееш излишно. Не ще и дума, прясно снесеният казус не беше от лесните. От друга страна рутината на десет (вече) месеца служба все трябва да подскаже решение...
С такива мисли в свежо бодливите глави двамата наближиха танковите паркове. Едва тук усетиха паниката, плъзнала вече из Развъдника. Лишените от тревни площи танкисти се готвеха за високото посещение по своему. Боядисваха си танковете. Всеки с грижата си. Заели позиции околовръст на всяка машина с пулверизатори в ръце и бидони с боя в краката, танкистите с право мерене отчитаха дейност. Може би псуваха в маските си, но сред трещенето на компресорите нямаше как да се чуе.
Кашиците се зазяпаха на почетно разстояние от сцената. В друг случай биха злорадствували с удоволствие, но сега... Хм! Някаква мисъл пропълзя на четири крака в съзнанието на Пинков. Не кой знае каква, но все пак мисъл… Той порови в джоба си и запита Фешо: "Слушай, от последния запис са ми останали около 10 лева. Две шишета водка. Ти колко имаш?"
На другата сутрин напрежението в Развъдника вече пускаше искри. Над парадния вход висеше оловно, изнервено очакване. Министърът иде! В тези именно атмосферни условия Великият Дух прекоси портала на път към ротата и тутакси тежка миризма на органичен разтворител го фрасна по носа. Миризмата се влачеше откъм градинката с райграс. Самият райргас странно зеленееше, с един такъв никакъв оксиден оттенък. Вождът се вторачи внимателно, после тегли една попържня и препусна към плаца.
Ротата току-що се бе строила за развод. Духът на галоп се вряза в редиците на собствения си взвод, хвана за ушите едната тридесета част от него (именно Пинков) и я изтегли на открито. "Каква си я свършил, бе, другарю школник? Каква си я свършил?", закрещя вождът така, че кепетата на неколцина от прилежащите (т.е. пристоящите "Мирно") фазани изпопадаха на земята. "Разрешете да доложа, изпълних заповедта!", опита се другарят школник да спаси каквото може от ушите си. "Каква заповед бе, каква заповед?", подскочи ротният, също прясно довтасал, но през другия вход. "Ами за тревата, др. капитан, разрешете да доложа, нали заповядахте на сутринта да е зелена?!" "Е какво?", не разбра капитанът. "Не е ли?" "Зелена е, др. капитан!", разпери ръце Пинков. Зелена беше не само тревата, зелени бяха ръцете и дори ушите му. Разбира се, само там, където вече не бяха червени изпод хватката на Великият Дух.
"Боядисал я с блажна боя, мордаринът!", изтърси последният.
"С блажна боя?!", сащиса се Боце. “Как тъй с блажна боя?”
Излишен въпрос. Работата бе от ясна по-ясна. Е, не чак докрай, но спестените обстоятелства около произхода на боята и участието на Фъфеш в операцията "Свеж райргас" нямаха много отношение към глвоблъсканицата пред капитан Тотев. Какво да стори? Да награди Пинков с един ден отпуск в неделя заради успешно изпълнена заповед? Или да вземе да го фрасне по канчето, тъй както си стърчи насред плаца? Пак на същото основание? И какво ще каже генерал Дъню? Остави това, ами какво ще каже министърът?!
В този момент въртолетен грохот спести отговора на последния въпрос. Като древен езически бог дядо Добри се спусна от небето право в центъра на грамадния плац и прати на майната им всички засади и тържествени приготовления по пътя от парадния вход до щаба. Двайсетина минути вождът на командосите с лют кеф съзерцаваше суматохата около леговището на генерал Дъню. Там светкавици поразяваха смъртоносно пагони и назначения. Далече, безкрайно далече от неговата рота. "Отървахме кожата!", помисли блажено той, изцеди шапката си от потта и с облекчение кресна на Пинков: "Ти какво още стърчиш тука, бе? Къш в строя!"
[1] кашици, ПеПеЧета и мармалади (радиоразузнавачи, служба сладка като мармалад)

ВЪПРОСНИК по ТЕОРИЯ НА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА ЗА СПЕЦИАЛНОСТ "МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ"

2011-09-29T05:58:00.001-07:00

Теми за семинарни упражнения по дисциплината "Европейска интеграция"

2011-09-29T03:10:00.000-07:00

1.Развитие на идеите за европейско обединение: исторически опит

2.Национални интереси и европейско обединение: интереси на големите страни-членки

3.Институции на ЕС: роля, взаимодействие, развитие, основание за реформиране (Лисабонски договор)

4.ЕС като стопанска общност: Вътрешен пазар, Икономически и валутен съюз.

5.Политиките за стопанско и социално сближаване: Обща селскостопанска политика

6.Политики за стопанско и социално сближаване: Регионална структурна политика, Социална политика

7.ЕС в световната икономика: партньори (САЩ, Югоизточна Азия, Русия, Швейцария), търговска политика, търговски преговори

8.Обща външна и отбранителна политика: геополитически амбиции и цели, съперници и партньори (САЩ, Русия, Китай), инструменти, перспективи

9.Кръгове на разширяване, закономерности: следващ кръг на разширяване: регламент, развитие на процеса (Югоизточна Европа, Турция)

10.България в ЕС: национална стратегия, реализация на националните интереси в ЕС

ВЪПРОСНИК ПО ЕВРОПЕЙСКА ИНТЕГРАЦИЯ, 2. курс, Политически науки

2011-09-26T23:23:00.000-07:00

Teми за семинарни упражнения по дисциплината “Европейска цивилизация...”, 3. курс “Европеистика”

2011-09-20T11:01:00.000-07:00

Древна класическа литература
“Аз, Клавдий” – Роберт Грейвз, “Илиада”, “Одисея” – Омир, “Юлиан” – Гор Видал, “Златното магаре” – Апулей, “Енеида” – Вергилий, “Старогръцки митове и легенди”, Аристофан
в т.ч.
rписани през 19 и 20 в., описващи Античността: “Аз, Клавдий” – Роберт Грейвз, “Юлиан” – Гор Видал, “Александър Велики” - М.Дрюон, “Quo vadis?” - Х.Сенкевич
Средновековие
“Песен за Беоулф”, „Песен за Нибелунгите“, “Песен за Ролан”, “Много богатите часове на херцог дьо Бери”, “Роман за Розата”, “Сър Гауейн и Зеленият рицар”, “Легенда за крал Артур”, “Чудото на св. Георги с българина”, Гр.Цамблак - “Похвално слово за св. Евтимий”, “Слово о полку Игореве”, “Милионът” или “Пътешествията на Марко Поло”, прев. Васил Атанасов, изд. Лице, София, 2004

Зряло Средновековие/Възраждане
“Божествена комедия” - Д.Алигиери, “Декамерон” - Дж.Бокачо, “Кентърбърийски разкази” - Дж.Чосър, "Гаргантюа и Пантагрюел",- Фр.Рабле

Барок
"Дон Кихот" - Мигел де Сервантес и музиката на Антонио Вивалди, Йохан Себастиан Бах, Георг Хендел

Рационализъм
Даниел Дефо -“Робинзон Крузо”, Джонатан Суифт - “Пътешествията на Гъливер”,
Жан-Жак Русо - “Изповеди”

Рококо

Шодерло дьо Лакло - “Опасни връзки”

Английски рененсанс
Шекспир – по избор

Романтизъм
Едгар Алън По, Джордж Байрон, Александър Пушкин, Александър Дюма, Хенрих Сенкевич, Уолтър Скот - „Айвънхоу“

Реализъм, натурализъм
Емил Зола – “Жерминал”, Ги дьо Мопасан, Стендал - "Червено и черно", Оноре дьо Балзак, Гюстав Флобер - "Мадам Бовари", Лев Толстой - "Анна Каренина", Антон Чехов, Фьодор Достоевски - "Престъпление и наказание", Антон Чехов, Максим Горки, Ерих Мария Ремарк - "Триумфалната арка"

ВЪПРОСНИК ЗА СЕМЕСТРИАЛЕН ИЗПИТ "МЕЖДУНАРОДНА И НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ"

2011-09-15T02:02:00.000-07:00

©УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО ® КАТЕДРА МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

специалност "Международни отношения", редовно и задочно обучение

1.ОБЕКТИВНИ ПРЕДПОСТАВКИ И ПРИЧИНИ ЗА ПРОБЛЕМИТЕ СЪС СИГУРНОСТТА

Субекти и обект на сигурността.Обективни предпоставки и причини: ограниченост и неравномерно разпределение на ресурсите; неравномерност на развитието; политическият характер на държавите (национален интерес) и международните отношения (съревнование и конфликт); Взаимозависимост; уязвимост и зависимост от външната среда.

2.СУБЕКТИВНИ ПРЕДПОСТАВКИ И ПРИЧИНИ ЗА ПРОБЛЕМИТЕ СЪС СИГУРНОСТТА

Субективни предпоставки и причини: традиции; неопределеност и риск; заплахи; психологически измерения - опасения, недоверие, стереотипи и мисперцепции.

З.ПОНЯТИЕ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

Политическата природа на сигурността. Традиционни и нови схващания за сигурността. Субекти, равнища и измерения на сигурността. Национална сигурност и демокрация. Гарантирането на индивидуалните права и свободи. Приоритетът на сигурността Като национална цел.

4.ИНТЕРЕСИ И СИГУРНОСТ

Национални идеали, национални интереси , държава и национална сигурност. Гражданско участие и Контрол: форми. Интереси на сигурността. Национални приоритети и сигурност.

5.ПОЛИТИКА НА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

Правна уредба и организация. Концепция и доктрина. Ресурси и средства на политиката на сигурност. Система за защита на националната сигурност.

6.СРЕДСТВА НА ПОЛИТИКАТА НА СИГУРНОСТ - 1

Традиционни средства: оръжия и сила, потенциал за отбрана и за сдържане. Дилема на сигурността. Военна доктрина. Разузнаване.

7.СРЕДСТВА НА ПОЛИТИКАТА НА СИГУРНОСТ - 2

Нетрадиционни средства: технологии, нови ресурси, Комуникации, информация. Достатъчност.Едностранни мерки и инициативи.

8.МЕЖДУНАРОДНА И НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

Стабилност и сигурност в международните отношения. Суверенитет, проникване и намеса. Военна заплаха, конфликти и война. Исторически системи за международна сигурност. От групова и колективна Към обща сигурност.

9.МЕЖДУНАРОДНА СИГУРНОСТ

Концепции и проекти за сигурност. Международните организации и сигурността.

10.ОБЩИ ПРОБЛЕМИ И ИЗМЕРЕНИЯ НА МЕЖДУНАРОДНАТА СИГУРНОСТ - 1.

Глобални интереси и глобална сигурност. Ролята на Великите сили.

Проблеми на сигурността: разпространение на демокрацията; неразпространяване на оръжия за масово поразяване и разоръжаване; Контрол над производството, търговията и разпространението на Конвенционални оръжия; предотвратяване, регулиране и разрешаване на международните конфликти; разрешаване на етнонационални проблеми; поддържане на мира; защита на човешките права; борба с тероризма.

11.ОБЩИ ПРОБЛЕМИ И ИЗМЕРЕНИЯ НА МЕЖДУНАРОДНАТА СИГУРНОСТ - 2.

Глобалните проблеми и международната сигурност. Регионални измерения и проблеми на международната сигурност.

12.НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Алтернативни стратегии: изолация, неутралитет, съюз. Интегриране на националната сигурност в международна: равнища -комплекс за сигурност, общност за сигурност, колективна сигурност, съюз, обща сигурност.

13.НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ВЪНШНА ПОЛИТИКА: РАЗУЗНАВАНЕ

Разузнавателната информация Като стратегически ресурс и условие за рационални Външнополитически решения. Типове и видове разузнаване, форми и методи. Разузнаването Като средство на политиката -организация, ръководство и контрол.

14.НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ: ВЪТРЕШНИ ИЗМЕРЕНИЯ - 1.

Обществен ред.Социална сигурност - Конфликтност и Кризисни ситуации. Демографска сигурност. Социокултурна сигурност - запазване на национална идентичност и традиционни ценности. Екологична сигурност.

15. НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ:

ВЪТРЕШНИ ИЗМЕРЕНИЯ - 2.

Нови заплахи. Религиозен фундаментализъм. Сепаратизъм. Организирана престъпност. Тероризъм. Корупция.

16. НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ: ПОЛИТИКА НА СИГУРНОСТ -1.

Концепция за националната сигурност. Общност на сигурност. Национално съгласие.

17. НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ: ПОЛИТИКА НА СИГУРНОСТ - 2.

Традиционните Ведомства на сигурността. Реформа във въоръжените сили. Разузнавателни служби: правна уредба, правомощия и цели. Централизация и Координация. Проблемът с политизирането. Служби за сигурност (Контраразузнаване): уредба, правомощия, направления на дейност, специфични средства .

18.ИНФОРМАЦИОННИ АСПЕКТИ НА СИГУРНОСТТА

19.НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ: ИКОНОМИЧЕСКА СИГУРНОСТ

Стабилност и регулиране на световната икономика.Икономически измерения на сигурността и икономически средства на политиката на сигурност.

20.БЪЛГАРИЯ: КОРПОРАТИВНА СИГУРНОСТ

Тайната Като Категория на националната сигурност, фирмена тайна. Защита на фирмени интереси и индустриална собственост. Конкуренция и фирмена сигурност. Организирана престъпност, корпоративна и индивидуална сигурност.

21.ЕВРОПЕЙСКА СИГУРНОСТ

Концепции и подходи. Организации за сигурност. Сътрудничество и общи политики.

22.НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ

Геополитически фактори. Състояние на непосредствената външна среда. Национално съгласие по външнополитическите приоритети. Политика на съюз като международна гаранция на националната сигурност.

Членството в НАТО и ЗЕС. Участието в общата политика в областта на външните отношения и сигурността на Европейския съюз.

ЛИТЕРАТУРА

А. Основна

Алтернативи на политиката на сигурност на Република България В условията на демократичен преход. Под ред. на Г.Генов. С., 1998.

Генов, Г., Ат.Гочев, Д.Динков. Националната сигурност и демократизирането на гражданско-военните отношения в България. Книга втора. С, 1997.

Гочев, Ат., Г.Генов, Н. Младенов, П. Христов. Ранно сигнализиране и предотвратяване на конфликти, С., 1997.

Гражданският Контрол над полицията. Под ред. на Ат. Гочев и М.Марков. С., 1996.

Концепция за националната сигурност на Република България. С., 1998.

Политика на сигурност и Военно-гражданските отношения на страните в преход /съм демокрация. Под ред. на Г.Генов. С. 1997.

Шаламанов, В., Т.Тагарев. Информационни аспекти на сигурността. С, 1996.

Berkowitz, Bruce D., and Allan E.Goodman. Strategic Intelligence for American National Security. Princeton, 1989.

Buzan, Barry. People, States, and Fear. The National Security Problem in International Relations. Brighton, 1983.

Buzan, Barry. People, States, and Fear. An Agenda for International Security Studies in the Post-Cold Era. Boulder, 1991.

Codevilla, Angelo. Informing Statecraft: Intelligence for a New Century. New York, 1992.

Shulsky, A.M. Silent Warfare: Understanding the World of Intelligence. 2nd edn. ' York-London, 1993.

Snow, Donald. National Security: Enduring Problems of UE Defense Policy. • York, 1987.

Б. Допълнителна

Блоч, Дж., П.Фитцджералд. Тайните операции на британското разузнаване. С., 1988.

Еенбом, Е., Д.Ангерер. Мръсните трикове на икономическия шпионаж. С, 1995.

ЛаКост, П. Мафиите срещу демокрацията. В.Търново, 1995.

Сигурност чрез партньорство и интеграция: България, НАТО и европейската архитектура на сигурността. С., 1996.

СпасоВ, П. Тайните на секретните служби. Русе, 1991.

Периодика: International Organisation; International Studies Quarterly; Foreign Affairs; Foreign Policy; Millenium ; Международни отношения Международная жизнь ; МЭиМО ; США: ЭПИ , и др.

Лято 2011

2011-09-09T08:03:00.001-07:00

Общи гени, общи убеждения

2011-08-24T11:43:00.000-07:00

За едното добро име

2011-07-01T07:19:00.000-07:00

“....след време баща му умря от срам - срамът все още е смъртоносно заболяване в някои части на Галактиката.”, Дъглас Адамс

Не, Васа Ганчева не умря от срам. Не точно. Срамът предполага чувството, че си извършил нещо нередно, предполага чувство за вина. В нейния случай я обвиниха, че приела да напише поръчково похвално слово. Обвиниха я самите поръчители на словото. Хвърлиха камък и всички дежурни чистофайници, които винаги кътат по един в пазвите си, за всеки случай. Иди разбери кой е виновен и докъде...
Всъщност Васа почина от “обществено неодобрение”. Това е диагнозата. Прогресивната общественост не хареса точно този начин за припечелване на едни 1000 лева. Обществеността винаги е права, дори и когато не е. Но обществеността не очакваше подобни последици. Не ги очакваха и чистофайниците, които сега притеснено бършат ръце и ровичкат в Новия завет за откъса относно Мария-Магдалена. Всички ние отдавна знаем, че “общественото неодобрение” изобщо не е смъртоносно в българските части на Галактиката. В противен случай центърът на София (и на Несебър) отдавна щеше да е осеян с трупове. Четем “Самоубийство заради доброто име - Министърът на земеделието Тошикацу Мацуока сложи край на живота си...”, (“Сега”, 13.06.2007) и смятаме наум дали Япония е по-близо от мъглявината “Конска глава”, с тайната надежда, че болестта е прилепчива като птичия грип, който доприпка оттам някъде... После се отчайваме, че и птичият грип е вестникарска измислица...
И изведнъж се оказва, че тук и сега на някой му пука за общественото мнение. Фатално му пука. И оставаме без него.
Затова нека, ако може, общественото мнение само да разболява. Дори не тежко, нека причинява само леки душевни разстройства. Колкото да прочетем някоя сутрин:
“Двамина телевизионни водещи се отказват от телевизията докато пораснат или докато поумнеят (което стане по-напред). Парите даряват на детски домове.”
*
“Лекар-депутат отказва следобедното кафе и консултациите. С честно припечелените средства основава клиника за безплатно лечение на дебелоочие.”
*
“Философ по хидрология дарява еднократен хонорар и спасява бюджета на БАН до изтичането на гаранционния срок на “Цанков камък”. Ще се препитава с улични представления: жонглиране с бухалки и обръчи. За деца и родители – безплатно.”

Почивай в мир, Васа!

Цялото (кандидат)президентско войнство

2011-06-18T12:22:00.000-07:00

—Какво каза? — обърна се Юрайда към Швейк.
— Абе определихме си среща някъде при Филипи. Те, господата де, обикновено са педерасти.
Готвачът-окултист заяви, че само естетите са хомосексуалисти.

Някой предположи, че в България естетите са 350 хиляди. В това изглежда повярва внучето-чудо на столетната червена бабичка, което цъфна на поредното педерастко сборище и си хареса идеята за 350 хиляди гласа, които го правят кмет, а може би президент (или поне домоуправител). Самото внуче страда от множественост на личността: не изповядва естетически възгледи (носи се слух, че е обзаведено с наелектризираща съпруга), но е лице на лява партия с крайно дясна политика, чието дупе пък е подвързано с червени прашки...
Във всеки случай внучето спаси хляба на вестникари, телевизионери и дежурни либерали за служебно ползване, защото сборището клонеше към досада. Всяка година естетите тропат с краче и настояват: “Искаме да ни обичате!” Всяка година назадничавата общественост ръмжи: “Цунете си г..а!” (пак по Хашек) и споменава нещо за дърво неодялано. Покрай това дежурните либерали всяка година изкарват по някой хонорар с нравоучението, че демокрацията изисква разноцветният пол да бъде нежно гален по главата, а шляпането по дупето е позволено само по неговото изрично настояване. Тази година обаче назадничавата общественост бе забранена с наредба и избра дебелата сянка и студената бира, като заряза полицията да се пържи в самотно недоумение. “Криза в жанра!”, би казал Остап Бендер, но за късмет се появи българският Бил Клинтън.
Навремето оригиналът обеща достъп до армията за нейните най-страстни обожатели и взе, че стана президент. Превъзходна сметка с кръчмар: и в САЩ, и у нас президентът е главнокомандващ. Само че в българската армия има едва 35 хиляди щатни бройки – с двама-трима повече от Свещения легион на Тива, но все пак недостатъчно за всички 350 хиляди естети. От Съветската армия пък остана само паметникът. И като че ли това не стига, ами и Супермен кацна върху него минути по-рано и не остави никакво място за Супергей.

Седми излет в планината

2011-06-18T08:34:00.001-07:00

Лешояди в телевизионен буркан

2011-06-17T03:48:00.000-07:00

“Що за буркан е това?”, попита Карлсон. “Какво държите в такива буркани? Кифлички ли?”

Не са кифлички. В нашите телевизионни буркани държим лешояди. Докато ровичкат новините, свързани с изгрева на Слънцето и залеза на Луната, те се озъртат с надежда за някакво, каквото и да е, нещастие, което да ги нахрани. Не подбират особено. Момиченце, което си играе с любимото пиленце, а после умира от птичи грип, може да ги храни поне два месеца. Нападение от смъртоносни краставици (кълнове, аспержи, ортопедични стелки?) може да спаси цял сезон, особено ако закъснеят наводненията в Бангладеш и скакалците край Рабат.

Все пак най-добре хранят родните трагедии. С тях всичко си идва на мястото. Вечерният Юксел винаги има вид като че ли ей сега ще набие някого, но след катастрофа със загинали хора поне може да обясни, че търси в навалицата причинителя на нещастието. Вечно кахърната домакиня на средна възраст Ани в такива случаи изглежда оплаква не отлетялата младост, а невинните жертви на... на лошата държава, разбира се. (Държавата винаги е лоша.) Протегналият шапка в очакване на някой предизборен лев Бърбореков пък е готов да протегне още една шапка “За Бог да прости!”, стига случаят да го отведе в Пловдив. И всички вкупом грабват микрофоните и облитат реанимации и опечалени близки с надеждата да разтеглят новините си до хонорар и половина. Нищо некрофилско, просто бизнес!

"Ах, какъв ужас! – потръпна Карлсон. – По-добре изхвърлете буркана или го заменете с друг, в който има кифлички, ще имате по-голяма полза.”

Преддипломен стаж

2011-06-15T00:22:00.000-07:00

!!! Губят ми се служебните бележки и отчетите на Калин Костов и Антон Петров (Европеистика) и Теодор Петковски, Константин Колев, Младена Моцова, Теодор Славев, Иванка Даскалова и Димитър Димитров (МО) . До 27.06 трябва да получа документите (може копия) за да нанеса окончателно оценките в протокол и главна книга.

Изпит по УВП

2011-06-03T06:18:00.000-07:00

За по-добра организация спазвайте посочените в разписанието дати, както следва:
06.06.2011 - гр. 3017 и 3018 от поток 304
07.06.2011 - гр. 3019 и 3020
08.06.2011 - гр. 3021 и 3022 от поток 305
09.06.2011 - гр. 3023 и 3024
10.06.2011 - за пропуснали по уважителни причини посочените дати. Струпването на прекалено много уважителни причини на последната дата носи риск от явяване на поправка, тъй като залата е предоставена за определено време.
Изпитът започва в 9.00 в зала 3073.

Съботник, Щирлиц, Посланик

2011-05-30T05:11:00.000-07:00

Многозначителна новина от събота: “Посланикът (Уорлик) откри Деня на доброволния труд, съвместна инициатива на фондация "Помощ за благотворителността в България" и Американската търговска камара в страната ни. В нея се включват няколко града в страната за почистване на околната среда.”
Изкушаваме се да припомним един брадат, но неувяхващ виц за Щирлиц:
“Мюлер се обажда на Щирлиц по телефона: “Щирлиц, в събота, точно в девет бъдете на “Унтер дер линден”. Ще се проведе съботник.” “Аха” – мисли си Щирлиц – “разкрили са ме. Сега ми прави намеци, опипва почвата, а в събота ще ме арестуват. По-добре да се разбера с Мюлер на четири очи, отколкото с Гестапо”. На другия ден отива в кабинета на Мюлер и си признава направо: “Хер Мюлер! Аз съм руски шпионин.” “Не на мене тия номера, Щирлиц – отговаря му Мюлер – като чуете за съботник и всички ставате руски шпиони!”
За сведение на “бронеподрастващите”: “Ленинският съботник е ден за извънреден безплатен труд в Съветския съюз (и други комунистически страни). Най-често съботниците са използвани за организиране на почистване на обществени места. Първият съботник в Русия е проведен на 12 април 1919 година, а първият национален - на 1 май 1920 г. В него взима участие самият Владимир Ленин, който почиства развалини в Кремъл.”
От горенаписаното се подразбира се, че такъв съботник е идеологически неправилен и даже подозрителен. За разлика от съботника, в който участва Н.Пр.
Добавка: дърветата в парка срещу УНСС в София бяха засадени през 1985 г. по време на съботник с наше дейно участие и с дейното участие на дългогодишния сътрудник на ЦИД Бойко Тодоров, от когото чухме за първи път горния виц. Очевидно е, че дърветата, а и паркът като цяло, са идеологически неправилни, поради което върви (частичната засега) замяна с идеологически правилните: бар(дак), малък мутро-паркинг, голям мутро-паркинг и още по-голям хотел с неясно минало и светло бъдеще.

Резултати от предварителния изпит по УВП

2011-05-23T02:02:00.000-07:00

!!! Поради зачестилите въпроси от рода на " Бихте ли могли да ми кажете оценката ...тъй като ме няма в списъка, а смятах, че съм се справил (а) добре... има ли вероятност да сте изпуснал моята оценка?" каня любезно заинтересованите в стая 1086. Всеки ще има възможност да порови в купчината от 150 писмени работи и да изрови своята, по всяка вероятност подценена.

Фак. номер - брой познати отговори - оценка

10130170 – 33 - 3
10130059 – 36 - 4
10130159 – 34 - 3
10130066 – 36 - 4
10130116 – 32 - 3
10130007 – 49 - 6
10130148 – 38 - 4
10130014 – 33 - 3
10130151 – 37 - 4
10130096 – 42 - 4
10130154 – 40 - 4
10130016 – 42 - 4
10130156 – 32 - 3
10130028 – 34 - 3
10130123 – 39 - 4
10130075 – 41 - 4
10130120 – 49 - 6
10130023 – 34 - 3
10130106 – 34 - 3
10130019 – 41 - 4
10130109 – 45 - 5
10130056 – 45 - 5
10130190 – 31 - 3
10130054 – 31 - 3
10130132 – 43 - 5
10130006 – 42 - 4
10130137 – 40 - 4
10130008 – 36 - 4
10130191 – 39 - 4
10130052 – 49 - 6
10130140 – 35 - 4
10130027 – 38 - 4
10130119 – 45 - 5
10130002 – 40 - 4
10130155 – 33 - 3
10130057 – 32 - 3
10130185 – 46 - 5
10130010 – 35 - 3
10130141 – 33 - 3
10130060 – 43 – 5
10130173 – 34 - 3
10130020 – 43 - 5
10130165 – 34 - 3
10130044 – 33 - 3
10130178 – 46 - 5
10130080 – 39 - 4
10130138 – 33 - 3
10130065 – 35 - 4
10130133 – 33 - 3
10130043 – 34 - 3
10130147 – 32 - 3
10130040 – 37 - 4
10130136 – 37 - 4
10130024 – 44 - 5
10130128 – 34 - 3
10130005 – 36 - 4
10130168 – 32 - 3
10130001 – 43 - 5
10130184 – 33 - 3
10130042 – 34 - 3
10130166 – 41 - 4
10130046 – 39 - 4
10130188 – 32 - 3
10130049 – 34 - 3
10130105 – 44 - 5
10130029 – 38 - 4
10130180 – 33 - 3
10130058 – 38 - 4
10130167 – 49 - 6
10130033 – 39 - 4
10130144 – 31 - 3
10130078 – 39 - 4
10130134 – 33 - 3
10130090 – 43 - 5
10130192 – 32 - 3
10130072 – 38 - 4
10130158 – 34 - 3
10130026 – 39 - 4
10130189 – 32 - 3
2716371 – 36 - 4
10130153 – 38 - 4
10130067 – 32 - 3
10130146 – 37 - 4
1043460 – 34 - 3
10130162 – 38 - 4
10130038 – 37 - 4
10130113 – 31 - 3
10130062 – 37 - 4
10130172 – 34 - 3
10130045 – 36 - 4
10130130 – 32 - 3
10130055 – 45 - 5
10130157 – 32 - 3
10130053 – 41 - 4
10130164 – 36 - 4
1043446 – 31 - 3
10130177 – 34 - 3
10130085 – 31 - 3
10130179 – 39 - 4
1043442 – 32 - 3
10130161 – 32 - 3
10130015 – 35 - 4
10130124 – 33 - 3
10130103 – 40 - 4
10130125 – 33 - 3
10130093 – 35 - 4
10130150 – 37 - 4
10130142 – 39 - 4
10130126 – 33 - 3
28130202 – 40 - 4
10130129 – 34 - 3
10130152 – 39 - 4
10130182 – 35 - 3
10130114 – 38 - 4
10130187 - 38 - 4
10130131 - 31 - 3
Деница Петкова – 44 - 5

* Колегите с липсващите в списъка номера не са успели да достигнат 31 точки, достатъчни за 3.
**Колежките с номера 10130171 и 10130076 имат по 46 точки. Заради известни съмнения за ползотворно сътрудничество по време на теста добрите резултати трябва да бъдат потвърдени на редовния изпит. Вероятно съмненията ще се окажат неоснователни.
***Предвид трудността на материала и времето за подготовка оценките са леко завишени. Нанасяне в книжки и в протокол - в деня на изпита.

Увод във външната политика - резултати от текущия контрол

2011-05-16T02:02:00.000-07:00

Оценка "Мн.добър 5" получават номера: 10130149, 10130034, 10130004, 10130091, 10130088, 10130098, 10130089, 10130107, 10130101, 10130087, 10130048, 10130097, 10130118, 10130022, 10130013, 10130018, 10130011, 10130025, 10130012, 10130030, 10130009, 10130035, 10130017, 10130032, 10130063, 10130064, 10130061, 10130050, 10130073, 10130041
Ако оценката удовлетворява, може да се приеме за резултат от изпита и да бъде вписана в протокол и в студентска книжка.
За номера 10130147, 10130193, 10130115, 10130181, 10130084, 10130101, 10130057, 10130139, 10130008, 2716371 оценки 4, 5 и 6 от теста са условие за допускане до изпит през редовната сесия.
Номера 10130039, 10130106, 10130143, 10130094, 10130115, 10130110, 10130102, 10130106, 10130112, 10130084, 10130099, 10130135, 10130037, 10130039, 10130106, 10130068 не получават заверки и се явяват направо на поправителен изпит.

Много навременна смърт

2011-05-08T12:04:00.000-07:00

Американците накрая отстреляха Осама и едва ли някой ще жали за него. Щеше ни се да чуем от брадаткото интересни клюки за някой предишен президент и за някой предишен ръководител на ЦРУ, но може би самият Осама не е пожелал да говори и се е съгласил на изстрел в главата. Все е за предпочитане пред обесване, предшествано от тягостни часове, изпълнени с догадки дали наистина на небето чакат 70 девственици и как се угажда на такава навалица от неопитни жени, особено пък едновременно. Впрочем теорията за световния заговор обяви, че Осама е жив. Тя обаче твърди, че и Елвис е жив, само дето е отвлечен от извънземни. Даже не отвлечен, а тръгнал с тях доброволно. С Дъглас Адамс не можем да спорим, но внушението, че Осама е жив води към бяла зарешетена сграда с надпис: “Вход за вярващи в Дядо Мраз, яздещ летяща чиния.”
Все пак датата на убийството навява мисъл. Защото то “затисна” в новините друго едно убийство. На 30 април учителите по либерална демокрация затриха малкия син и трима от внуците на Кадафи. Тази “съпътстваща щета” може съвсем да оплеска либийската война. Чухме няколко официални опровержения, че целта на бомбардировките е Кадафи, за да излезе сега, че истинската цел всъщност са били трите недемократично настроени внучета. Видяхме бурна радост в Бенгази, подобна на веселието по палестинските улици на 11. септември. Липсваше само простодушната дебела арабска домакиня, раздаваща сладки за “Бог да прости!” Тогава обаче палестинската полиция се разтича и прибра веселяците, които някак неуместно празнуваха изтреблението на няколко хиляди чиновници в кулите-близнаци. Сега не се намери дори един почти умен бунтовнически главатар да пусне една лицемерна декларация в смисъл: “Искрено жалим за невинната кръв, но той, Кадафи, е крив задето още се инати, нека се оттегли, за да няма нови жертви и т.н.” Моралните основания на войната се спихнаха добавъчно, заедно с мечтите на напредничавото човечество за чистички, високотехнологични, хирургически точни войни, подобни на уестърните от минало безвъзвратно време: всички стрелят, но само добрите улучват, а само лошите умират. При сегашния развой има опасност напредничавата публика да се почеше смутено, да преброи оставащите живи внуци и да се уплаши, че при такъв подбор на целите краят на войната е в погрешния край на макарона.
Може би това е наложило Осама да бъде похарчен още сега, а не в разгара на президентската кампания в САЩ. Ако е така, успехът е пълен. Покрай кончината на пенсионирания злодей светът забрави за Либия. Какво говорим, той забрави дори и за сватбената рокля на Кейт Пепеляшкова. Ако CNN не покаже нещо, то всъщност не се е случило...
Поради което е речено: “...вече по телевизията не даваха нищо, вместо това ... пускаха само малко лека музика.” (Дъглас Адамс, “Почти безобидна”)

Ну, АЕЦ, погоди!

2011-04-17T11:48:00.000-07:00

Случи се и това. Една проскубана политическа патка долетя от Брюксел да сподели, че:

1. Няма нищо против да вземе да стане президент;

2. Има нещо против България да строи АЕЦ Белене точно сега.

Точка първа не заслужава внимание, защото споменатото двуного със (без?) пера[1] досега не е загубило само тези избори, в които не е участвало. А по точка втора все още не се е произнесла само Гала.[2] Затова бързаме да я преварим и да споделим и ние нашите безценни енергетични мисли.

Мисъл първа: трябва да има АЕЦ на всяка цена. Ако пет лева влизат в понятието "всяка цена", ще я платим ние.

Мисъл втора: не трябва да има АЕЦ на никаква цена.

Предположение първо към мисъл втора: не трябва да има АЕЦ, защото ще е руска. И поручик Ржевски ще нахлуе, ще насили жените, мъжете, децата, овцете... не, това, последното, няма да стане, тъй като не останаха овце в България... а след това ще ни накара да плащаме и диш-хакъ. Предвид качеството на тукашната храна напоследък данъкът ще е оправдан, но все пак ще си е робство. Поначало руското робство е лошо, тъй като не е американско. За жалост, на американците точно сега не им е до атомни централи, а само до ветрени мелници. (Повей, повей, буйни мой Михале!)

Предположение второ: не трябва да има АЕЦ, защото ще гръмне. Теорията на вероятностите е категорична: все някой ден през река Дунав (и през Перловската река) ще мине цунами. Ако пък не мине цунами, ще падне метеорит. Тъй или иначе, централата ще гръмне, няма друг начин. Разбира се, румънската централа също ще гръмне. Ще гръмне и турската централа до Резово. Но те са далече от София, нека си гърмят. Докато от Белене радиацията ще доприпка до София незабавно и ще освети...да речем агент Ивайло. (Няма значение, че вече е осветен. Той, изглежда, още не знае. Или вече е забравил.) Предположение трето: не трябва да има АЕЦ, защото на нас (правилните демократи) не ни трябва. Е, другите са ясни. Дългия инкасатор навярно отсега е пъхнал щепсела си в контакта. Също и внучето-чудо на червената бабичка, което някога първо заряза опашката на гущера... Пърдон, внучето-чудо няма нищо общо, а само жена му. (Може би дори не неговата жена, а жената на съседа.) Затуй пък другарят Камен сам си заслужи хонорара, за да докаже, че от АЕЦ има полза. За него, за банката му и за всеки, който не се бои от поручик Ржевски. Затваря “Козлодуй” или отваря “Белене”, другарят Камен (подобно на Карлсон) винаги сияе като излъскана монетка. Като множество излъскани монетки всъщност.

Които не достигат до “Мартин Костов & съдружие” и там е бедата. Десет години в опозиция – десет мършави крави. “Златното ключе” излезе тенеке. Няма кой да възложи ако не реактор, то поне гьол за реактора. Няма кой да плати за правилна консултация или поне за правилна гамизация по проекта. Поради което стигаме до:

Мисъл трета: трябва да има АЕЦ на демократична цена! Руснаците може би искат пет милиарда. С Дългия и всички останали инкасатори отгоре стават шест. (Инженерът-хидрогеолог Соколов със сигурност е предложил и тук познанията си по специализиран маркетинг.) Затова някои вече бързат. И никой не оценява намека на Прекрасен Станчев за единайсет милиарда. Единайсет стигат за всички, дори и за демократите (принудени също да гонят Михаля заради едната атлантическа солидарност). Ще има националнo съгласие и по още един гараж за всеки национално съгласен. Централата можа да почака три месеца само заради другаря Камен, значи може да почака и още малко. Ну, АЕЦ, погоди!

[1] По Платон, все пак

[2] Може и да грешим, не следим нейните фундаментални обществени изяви.

Пролет на Витоша

2011-04-11T10:44:00.001-07:00

Войната, която не е война, срещу Либия, която не е Либия, за нефта, който ...

2011-03-31T07:05:00.000-07:00

На 29.03.11 официално стана ясно, че САЩ и съюзниците им се “намесват” в Либия за да предотвратят “касапницата”, която Кадафи имал намерението да устрои над “собствения народ”. “Намесата” (която не е война) е с (полу)разрешение на ООН и с подкрепата на международната общност. Тя няма за цел да свали Муамар Кадафи от власт. Както обясни външният министър на България, целта е само “в едно бъдещо правителство ... да бъдат включени всички части на либийското общество”.

Действително, ако Кадафи беше успял да влезе в Бенгази, на противниците му навярно щеше да се случи това, което се случи ... на бунтовниците от Ислямския фронт за спасение в Алжир между 1992 и 1998 г. Тогава за да не допуснат ислямистите до властта, алжирските военни извършиха един не особено демократичен преврат и предизвикаха гражданска война, която отнесе до 200 000 човешки живота. “Касапници” устройваха и едните, и другите, но военните спечелиха с одобрението на демократичния Запад, най-вече на Франция. Тя тогава не изпрати бойни самолети, понеже вярваше че Лиамин Зеруал ще се справи и без тях. Днес в Либия също тече гражданска война: Кадафи е тръгнал срещу “собствения си народ”, подкрепен обаче от другия си “собствен народ”. Поне така излиза, след като дори и в Бенгази го подкрепят племената Тархуна и Варфала. Наистина, няма сведения дали след като войските на Кадафи се отдръпнаха от града тези племена не са размислили в полза на правилния избор.

А правилният избор е този на прогресивното човечество (т.е. на човечеството, разполагащо със самолетоносачи), което сметна, че Кадафи е лошият, а неговият бивш министър на правосъдието е добрият. (Ние, българите, знаем най-добре разликата.) ООН разреши да се използват „всички нужни средства" за защита на гражданското население, прекратяване на огъня и налагане на забранена за полети зона над Либия. “Забранената за полети зона” беше наложена успешно: множество ниско летящи танкове, кораби и отделни правителствени войници бяха свалени на земята. Всичко това с цел защита на “гражданите”, въоръжени с автомати, картечници и гранатомети. Крилати ракети даже разчистваха пътя на тези “граждани” към Триполи, не с цел да бъде свален диктаторът (виж по-горе), а само за да могат “всички части на либийското общество” да обменят виждания относно цвета на “Зелената книга”.

Всъщност Кадафи не може да бъде свален от власт, защото формално той няма такава. Но пък и няма съмнение, че войските му, разполагащи доскоро с ниско летящи танкове, са правителствени. Войски на международно признатата държава Либия, която изглежда не е “правилната Либия”. Стрелбата по нечии правителствени танкове или камили все пак се нарича война, въпреки отделни изблици на срамежливост. (Припомняме, че САЩ официално никога не са водили война срещу Виетнам.) Но уставът на ООН позволява водене на война само срещу държава, която е нападнала друга държава. Цялата днешна система на международните отношения стъпва върху гаранциите за държавния суверенитет. Нападение над суверенна държава за защита на “човешки права” звучи красиво, има и прецеденти (Косово), но има съмнително правно основание, както личи в началото. А и самите “права” нямат еднакво тълкувание. (Навярно Техеран трябва да бъде бомбардиран заради правото на централния му площад да се свика педерастко сборище?)

Ако пък едно правителство трябва да си иде само защото праща войска срещу въоръжени бунтовници (при което патят и мирни граждани), то досега някой трябваше многократно да е бомбардирал Анкара за да помогне на кюрдите. Впрочем на 18.03.11 танковете на Саудитска Арабия и Катар влязоха в Бахрейн, но заедно с правителството стреляха срещу “собствения му народ”, който също искаше някаква демокрация. Али Абдула Салех пък обстреля “своя си народ” в Йемен дори без чужда помощ. Въпросът е защо в случая Али Абдула Салех, Башар Асад, а даже и Карлсон от покрива, имат право да летят, а Кадафи няма това право.

Отговорът може да е в един младежки грях на полковника, още в качеството му на капитан. Първата му работа, когато взе властта през 1969 г. бе да поиска преразпределение на печалбите от добива на либийски нефт в полза на държавата. (По това време Либия доставяше 25% от нефта, потребяван в Западна Европа!) Капитанът заплаши с национализация и тъй като самолетът “Рафал” още не бе дори проектиран, малката компания “Оксидентал Петролиум” намери за уместно да приеме. Това бе капката нефт, която преля бидона. Прясно образувания картел ОПЕК видя, че натискът дава резултат и реши да се качи на одъра, а оттам и на главата на прогресивното човечество. До 1973 г. цената на нефта скочи двойно, а цели 55% от нея потекоха в джобовете на държави, ощетени откъм демокрация. Октомврийската война срещу Израел даде добър повод (а не причина) същите тези държави да вдигнат цената още веднъж, този път четворно. Започна голямата енергийна криза и прогресивното човечество с ужас разбра, че вече не само сиренето, но и бензинът е с пари, а приятелството си е по целесъобразност. Кадафи бе запомнен с лошо, а атентатите, с които от време на време се забавляваше, направиха приятелството с него (почти) невъзможно. До 2003 г., когато лошите отношения с блудния полковник взеха да струват на всички прекалено скъпо. През 2005 г., когато цената на нефта скочи тройно спрямо 2002 г., същата “Оксидентал Петролиум” дори получи закъсняла справедливост под формата на 9 от общо 15 прясно раздадени разрешителни за добив на нефт в пустинята.

Кой тогава и защо препика едва цъфналото пустинно цвете на приятелството? "Комсомолская правда" написа, че Кадафи пак решил да преразпредели печалбите, този път с 80 % в полза на държавата. Вестникът не посочва източници, може да не е вярно. Но ако пък излезе вярно, ще стане малко по-ясно защо бунтовниците, веднага след като завзеха “нефтения град” Рас Лануф (и малко преди да избягат от него със 160 км/ч.), обявиха, че гарантират вложенията на западните нефтени компании. Може да сме циници, може би не всичко се върти около нефта. Във всеки случай иранците в момента си подръпват брадите в дълбок размисъл. Ако на Кадафи се случи това, което вече се случи на Садам, няма да се намери сладкодумец, който да ги разубеди от атомната им бомба.

Пинковиада 5

2011-02-23T09:05:00.000-08:00

продължението продължава

Ляв крачол, надессс - но!

Това беше стереотипната реакция на любопитната рота при всяко тревожно мероприятие. А на мероприятията не им се видеше краят. През април се яви и ново двайсет - този път ротата трябваше да преодолява освен обичайния си мързел и стълбите на пет етажа, макар и в низходяща посока. Това усложнение депресира щатния натегач, главатаря на второ отделение Оти-Моти, още когато се пренасяха от конюшните в новото си луксозно свърталище.
"Нема да се включим в норматива при тревога..."-затюхка се той, респектиран от висините, които му предстоеше да овладее.
"Язък за норматива…"-въздъхнаха всички, които не бяха главатари и изчерпиха въпроса. От ляв крачол – в десен, както си му редът. Тревогите не ги занимаваха в момента, а предимствата на новата обител бяха вън от съмнение.
В конюшнята правилата на играта бяха джентълменски. Дневалните си дремваха по време на дежурство, но на собствен риск и не минаваше нощ без дежурният по район да загащи по някой. Загащването верижно влечеше след себе си нови дежурства, те се проспиваха по същия начин и тъй се получаваше зацикляне, от което фазаните с изявени креватни наклонности се измъкваха понякога чак след месец. Сега наличието на четири долни етажа, населени с къртици наклони рязко везните в полза на любопитната рота. Дежурният по район обитаваше първия етаж и щом тръгнеше да попълва сбирката си от скалпове, неизбежната в случая суматоха винаги стигаше до петия етаж преди него. Стълбището имаше добра акустика и както казва Конфуций: "Предупреден значи подготвен". Любопитната рота без да ще стана недосегаема. Самият Пинков високо оцени това обстоятелство - Великият Дух отдавна му беше обявил тотална война и непорядите валяха през ден. Да, новата бърлога си я биваше!...
В края на април обаче на вечерна проверка замириса партенката за поредната тревога. Любопитна рота взе да пухти и да се чеше по бодливите темета. Не че на някой му пукаше за норматива! Хайде сега! Норматив! Как пък не! Но когато сто души, насамарени с всевъзможни железа атакуват низходящо пет етажа стълби, метър и половина широки, става сложно… И всичко това на тъмно! Сега, в началото на пролетта, вече не беше кой знае каква печалба да си потрошиш крака. А не можем просто да вземем да осветим стълбището! Нали ония горе в небето само чакат знак да ни засипят с кюфтета?!
Впрочем защо трябва да се вземат нещата толкова навътре?! Я да спим, пък утре ще видим...
Въпросното утре настъпи още в четири часа, когато дневалният делово съобщи: "Тревога! Дигайте си трътките!" В стаята на Пинков фазаните останаха по леглата си, прозявайки се с досада. Както обикновено се бяха надявали да им се размине. Как пък нито една тревога досега не излезе фалшива! Тези врагове са абсолютни говеда, нито веднъж не ни разтревожиха в човешко време! Да вземе човек да ги намрази!
"Я някой да стане и да запали лампата в коридора, че да си намерим трандафорите..."- изсумтя в тъмното “Бабаневи”. Изявлението му прозвуча цинично, тъй като именно неговото легло беше най-близо да бутона.
"Не ви ли е срам бе, “Бабаневи”?!, възразиха съвсем на място останалите. "Като бързате толкова, станете и си запалете сами лампата!"
"Никой да не пали лампите!", понесе се в този миг злокобен фатмашки вой из коридора.
"Врабчо!", скочиха командосите. "Ей сега ще ни се натресе тука!"
Оръжейната вече преливаше от попържни и дрънчене на желязо. След като се провряха през центрофугата на вратата Пинков и компанията му хванаха напосоки по някой автомат и противогаз и се заизмъкваха навън. Зарязаха каските. Въпросните съоръжения, макар и зачислени само на двата кашишки взвода, без туй не достигаха, а и прогресивно намаляваха след всяко занятие по стрелба. Любопитковците ги смятаха за излишно допълнение към поначало претрупания тоалет и не пропускаха да им теглят по някой ритник в храстите. В случая всеки школник беше в правото си да смята, че тъкмо днес точно неговата каска я няма...
За двайсетина минути кажи-речи цялата рота успешно се смъкна долу на плаца. Взводовете се кротнаха по местата си и ротният вожд Тотев с облекчение изцеди потта от шапката си. Двайсет минути може и да са далеч от всеки норматив, но имаше роти, които гледаха на службата по-философски дори и от неговите мордари. От друга страна тази година точно любопитното племе беше камъчето в обувката на големия вожд, генерал Дъню. Генералът беше убеден, че добра разузнавателна рота е само маршируващата разузнавателна рота и за последната беше здравословно да липсва в сутрешния доклад за издънки.
Тотев понечи да изкатери петте етажа, за да се увери, че спалните и оръжейната са празни откъм съдържание. Ненадейно една висока, изгърбена фигура цъфна в тъмното. Полковник Гевреков, повелителят на всичката техника в школата, беше решил сам да свърши тази работа. Потта на ротния вожд отново изстина докато течеше обичайната за случая размяна на добри обноски. Е, Геврекът не беше чак от тези, дето ядат подчинените си сурови, но... капитан Боце нямаше желание също тъй и да го пекат на шиш.
Прочее полковникът пое към висините, а капитанът остана долу и захвана да рие с копито в асфалта. Минаха няколко трепетни минути. След тях още няколко, недотам трепетни. Боце Тотев пак си върна дишането и влезе на пръсти във входа, когато внезапен звек на желязо и залп от дърти псувни вързаха на възел опнатите му нерви. Врявата дойде нейде откъм третия етаж. Секунда-две тишина, след това тропот, бурна дискусия на два гласа и накрай дрънчене като от камара тенджери, срутена надолу по стълбите. Дрънченето се засили, две-три предполагаеми готварски пособия изскочиха от тъмното и с трясък се приземиха току в краката на сащисания капитан. Той вдигна една от тях. Каска, най-обикновена вехта каска, преживяла Втората световна война и зачислена на неговата рота...
Докато Тотев съобрази нещо, четирикрак тропот, идещ отгоре, върза цялото уравнение. Лъч от фенерче освети рядка сцена: запъхтян полковник с бойна псувня на уста теглеше зад себе си за ухото школник играещ товарно магаре. Окачени на различни места по тялото на последния висяха: три автомата, пет-шест противогаза, лека картечница, калъф с гранатомет, калъф без гранатомет, чанта с пълнители. Ръцете стискаха заинатено каишките на десетина каски. Изпод каската пък, която увенчаваше кубето му, две кротки очи излъчваха неописуемо докачение. Цялото явление можеше да се дефинира за по-кратко и като Оти-Моти. Същият той. На лявата му буза свежееше прясно ожулено петно. Такова липсваше по фасадата на полковника. Затова пък козирката на полковнишката фуражка беше пречупена през средата, а от шинела май липсваше копче (айде бе!). Едрозвездния вожд съскаше с патоса на прекипял чайник:
"Другарю капитан”, процеди той без да изпуска ухото на Оти-Моти, “последният школник от разузнавателна рота се изнася чак на двайсет и... двайсет и... Дайте насам светлината!.. Двайсет и седмата минута!... Такова безобразие!... Пригответе си обяснението пред генерала!... И се занимайте с държанието на това... на този... школник!"
И полковникът разтърси здравата ухото на Оти-Моти тъй, че от провесените по него железа се надигна оглушително дрънчене към небето, в което отчаяно скубеше брадата си пилотът на вражия бомбардировач. Всичката маскировка отиде на майната си. На Геврека обаче в момента хич не му пукаше за нея. Той се изплю на асфалта, размаза резултата с крак, повтори опита и скоропостижно се изнесе. Пътем го осени прозрението, че ако има на света нещо сто пъти по-тъпо от един школник, то това са рота школници. Но не всяка рота, а точно любопитната.
Зарязания от късмета и от началника си капитан се вторачи в несиметричното (заради разтегленото ухо) лице на Оти-Моти, като избираше къде да го фрасне. Работата бе ясна - добросъвестният фазан останал да досъбере зарязаното от другите мърлячи снаряжение, после се сблъскал в тъмното с устремения към висините Геврек и двамата образували общ геврек надолу по стълбището. В резултат на което мърлячите в понеделник след строевия преглед ще навъртят за здравето на генерал Дъню десетина обиколки на плаца в повече, начело с него, с капитан Тотев! Само че... лъжат се те, ако си мислят че правосъдие ще им се въздаде чак вдругиден! Нищо не пречи още сега да подобрим бойната и политическа подготовка...
При тази мисъл капитан Тотев тикна палци в колана си и се захили. Племето моментално се спече. То познаваше вожда си. А той се заклати напред-назад на токове и благо заповяда:"Ротаааа...Падни! Пълзешком-Напред!!!"

На капитала с любов

2010-12-12T13:22:00.000-08:00

“…през последните 20 години в България само се е крало и приватизирало…” (Надежда Нейнски, екс-Михайлова, несъгласна с гореспоменатото)

“Човекът е двуного без пера” (Платон)

Между двата цитата няма много общо. Ако някой оспорва Платон, просташки римувайки името на екс-хубавата екс-министърка, то да не забравя, че крякащите перушинести двуноги са най-интелигентните обитатели на остатъчния български пасторал. Котка, сгазена от кола, може да срещнете често, но патка, сгазена от кола – никога! А ако приватизирането подсеща за “гаражната принцеса с патладжанена каляска”, пак не е точно: помним, че бившият “принц” Михайлов приватизирал гаражите на ЦК тайно от благоверната си, която научила новината от сутрешните вестници. Наложи се после политическата й съвест да бъде успокоявана чрез дребен подарък: “Мерцедес” с цвят на (демократично) син домат. И без тези подробности става ясно, че не само се е крало и приватизирало. Между тези две (свещено)действия гражданите се влюбваха, размножаваха, развеждаха и емигрираха. (Някои останаха тук, за да садят, поливат и преживят демократични сини домати. Заедно с колците.)
Извън това нито краденето, нито приватизирало бяха толкова лесни, още по-малко пък бяха за всеки. Прав е духовният татко на либералните бърборековци (да го наречем Прекрасен Станчев): българският капитализъм не е игра с нулева сума, при което неколцина забогатяват точно с толкова, с колкото мнозина обедняват. Не, формулата на пладнешкия преход по-скоро гласи: Пари – (кражба + фира) – много по-малко Пари.
Фирата или изтича в тоалетната чиния или се превръща в наколен хотел, в летяща чиния, в телефон “Клаус Барби” и в силиконово виме. А остатъчните много по-малко Пари получават име “инвестиции” и застават начело на новобългарския “Форбс”. Застанат ли, започват да страдат от недостиг на народна любов, та се налага министър Трайчо да ги гали по главите и да ги успокоява: “Те и таксиджиите ги мразят, к’во толкоз?” Което не е съвсем справедливо, защото таксиджиите крадат на дребно и без въображение – могат да броят само до две и затова се въртят само край летището и край Централна гара. А на горкия националноотговорен капитал му се наложи:
· да изтупва хорски дюшеци, докато захар, мляко и олио чакаха в складовете “свободното ценообразуване” (“За бога, братя не купувайте!”);
· да претака държавни предприятия (“168 часа се съветва с Хърсев, а вие?”);
· да икономисва данъци, мита и акцизи: дъжд разтопи захарта на “Мултигруп” и всички бургазлии плувнаха в сироп като баклавички;
· да прехвърля “добри пари в добри ръце” (Чии бяха тия ръце? Само на Кюлев?);
· да подарява държавната авиокомпания “Балкан” на първия срещнат Гад, та после да му доплаща “диш-хакъ” от държавния бюджет;
· да врътка държавен дълг по правилото “евтино брашно-скъпи трици”.
И всичко туй за да лъсне накрая с на гол тумбак чифте голф-игрища само.
Неблагодарният гласоподавател обаче не цени националноотговорните усилия и се сеща за цар Тодор 1. Правешки. Зер цар Тодор имаше само чифт кърпени чорапи и нагъваше боб, а съпругата му нямаше банка. (Той всъщност и съпруга нямаше - беше вдовец, горкият.) Сеща се гласоподавателят и псува. И не забелязва една дребна подробност: националната телевизия срамежливо спомена, че двама форбсовци в началото били “охранители”, но после се ”ориентирали към застрахователния бизнес”. С други думи, обичайте Надка, граждани, обичайте и форбсовците си. Инак ще играе дървен господ!

Пинковиада 4

2010-11-03T01:41:00.000-07:00

продължение на последнoто продължение

Пияна войска-весела къща!

През онези години славната БНА се веселеше здравата. С малки, ама много малки изключения. Пинков например не потребяваше огнена вода, напук на масовото увлечение, и имаше основания да смята, че въпросната веселба не го засяга. Само че на това място не е важно какво смяташ. Защото...
...Живееше в ротата един дядо Тюф. От фазаните, които изкарваха и втората си година в школата като помощник взводни командири на наследниците си. Той именно връчи тържествено на Пинков първия в живота му въшкарник[1] в деня, в който времето спря да тече за срок от две години. За самия Тюф въпросните две години се изпълниха точно тогава, но това обстоятелство само по себе си не направи дядото свободен човек. Тюф, види се, зимно време предпочитал да се търкаля по топлите нарове в ареста, вместо да издирва из разкаляната плевенска прерия зловредните ракетни установки "Онест Джон", примерно. Дядо Добри[2] от своя страна не схващал търкалянето по наровете на ареста като действителна военна служба и не върнал веднага в цивилизацията Тюф. Голямото Уво на ветерана все още се търкаляше по пътищата, когато на Пинков се случи да застъпи дневален за трети или четвърти път.
Нощта се случи ноемврийска. От скука дневалният бе лъснал три пъти със сапун мозайката в коридора и вече подскачаше от студ във въшкарника си. Освен туй му се и спеше. Mеждувременно бе успял и да огладнее. А откъм двете спални помещения идеше на приливи дразнещия топъл полъх на сто спящи чифта почти измити крака. Блажени похърквания и още по-блажени попръдвания разваляха настроението на дневалния, който се главоблъскаше над система уравнения с няколко неизвестни, а именно: ако открие закътано топло местенце, където да положи череп през оставащите час и десет минути, то кога ще се появи за проверка дежурният по район и колко непоряда ще му струва загащването?
В този момент откъм стаичката на помощник-командирите се чу глъчка. Сред нестройни наздравици си проби път песен. Пееше дядо Тюф. Пееше химна на фазана.
"Януари, месец първи-ще се леят свински кърви!"
Пинков съвсем се натъжи. Какъв януари бе, какви кърви, още сме ноември, нямам и два месеца служба!...
"Февруари, месец малък-ще го глътнем като залък!", пееше безмилостно Тюф нататък.
Ще го глътнем... И после? С февруари стават пет месеца, а остават още седем. (Пинков броеше времето до Малкото Уво, което е Голяма Работа. За това, че след школата следват още дванайсет месеца служба, не му се мислеше. На никой не му се мислеше.)
Той се връцна в другия край на коридора, за да не слуша и да не се ядосва. Седна намусен върху стелажа с обувки в нарушение на Устава за караулна служба и се помъчи да си спомни как изглеждат чифт големи цици. Нищо не можа си спомни. А в стаичката веселбата продължаваше. Както я караха, старите фазани бяха решили да осъмват. Само дето дядо Тюф вече трудно уцелваше мелодията. Взеха да му се губят цели парчета от куплетите и той тръгна да импровизира. Колкото и да се напрягаше обаче Пинков не успя да схване нищо, защото нововъведенията бяха извън сферата на членоразделното.
По едно време гръмнаха смехове, чу се някакво стържене, настана тупурдия. "Тия хора нямат страх от дежурния по школа...", умозаключи Пинков, след което с неудоволствие чу обозначението си.
"Днь' валлллния! Днь' валлллния!", дереше се Тюф, "Днь' валлллния скоро бързо тука!"
Дневалният побърза да цъфне на вратата.
"Ти л' си днь'вален, бе деректореее?!", посрещна го разкандилкан дядо Тюф. "Що н' идваш кат' викам, а?!"
Той замахна с чехъл срещу навалицата от Пинковци срещу себе си за да цапне някой от тях по фасадата, не улучи, залитна напред, тресна стената с глава, срути се върху прилежащото легло и откърти.
Едва сега Пинков свари да огледа бърлогата. Дядо Тюф не беше единственият отсъствуващ. В едно от леглата отдавна вече къртеше фазанът на парашутистите Мишо Маус, а по възглавницата и на пода личаха остатъците от вечерята му, която не бе изтърпяла компанията на половин литър гроздомицин и бе потърсила пътя обратно навън. Печката зееше с отворена вратичка, по пода бе разсипана пепел, търкаляха се и въглени, някои от които живи. Балатумът на няколко места вече пушеше.
"Пинков, бързо докарай вода с кофата, че ще се подпалим!", нареди Пацо, Пинковият малък вожд, който още се държеше на крака. "После вземи парцал и почисти всичко тука..."
Оказа се, че отчаяният от битието си Тюф накрая взел да търси Увото си в печката, след като претърсил всички други местенца. "Дано изпукате, пияндета с пияндета!", кълнеше в себе си Пинков, докато търкаше пода с парцала. "От половин час вече да съм си в леглото..."
Пияндетата обаче вместо да намаляват съгласно тези клетви, взеха да се размножават застрашително. Школата стана опасно за живота място. Една нощ дежурен шапкар си се шматкал около блока на едрокалибрените кюнци[3]; небрежно метната през прозореца бутилка "Слънчев удар" за малко не му отнесла шапката. Блокът си плати за удоволствието с неколкодневна трамбовка в обедната почивка, но от това летящите през прозорците шишета не намаляха.
На една вечерна проверка “Бабаневи” се яви в необичайно лъчист вид. Очите му искряха като на котарак в любовен период. Остатъците от разум обаче не му позволиха да отвори уста и да даде обяснение за приповдигнатия си вид. Чак когато Пацо прочете името му, той изръмжа кратко "‘з!" и отново хлопна ченето си. "Пфуй!", задави се Маями от зловонието, което го връхлетя. "Гроздова! Къде я намерихте, бе?" “Бабаневи” не отговори. Не че изобщо го бе чул. Той само си съзерцаваше света нейде изотгоре и отстрани и беше щастлив.
Стърчащият край него Фешо Фъфеш обаче се притесни. Той се вторачи в отблясъците от електрическа светлина по сияйните Бабаневи ликове и се отмести малко. В това време започна химнът и всички се спекоха "Мирно". “Бабаневи” също се помъчи да се спече, но вместо туй се заклати лекичко напред-назад. "Фай се!", подвикна тихо Фъфеш, който първи усети опасността. Късно! Изригна фонтан и оля всички околовръст. "Да не сте мръднали!", просъска зловещо в тъмнината цъфналият точно навреме и на място Пацо и пресече в зародиш всички псувни. "Дежурният гледа насам! И ги дръжте тия да не паднат..."
"Този мордар и яде, и пие в множествено число!", мислеше си Пинков с отвращение, докато переше преди лягане левия си крачол. А самият мордар вече доволно къртеше с облекчени стомах и душевност. Пацо не бе сметнал за необходимо да му тресне дори и един непоряд, навярно заради собствени сантиментални спомени. "Иди че го разбери тоя регламент!", чудеше се Пинков. "На мене Великият дух ми праска непоряди, само щото като марширувам гледам в краката на фазаните пред мене... " Впрочем относно регламента Пинков тепърва щеше да се чуди. И по някакво съвпадение- пак във връзка със “Бабаневи”.
То се случи през една от редките свободни съботи. Противно на обичая взводът не застъпваше следобед наряд, нито пък генерал Дъню бе измислил някаква бригада за почивните дни. Дори Уили Врабецът бе забравил, че паркетът има нужда от циклене. (Трябва да е болен този фатмак, да забрави такова нещо!…) Както и да е. На обед в столовата се събра едва половината рота. Другите имаха свиждане оттатък оградата и си прекарваха времето царски- дъвчеха луканки и печени пилета и пощипваха тайно малкото останали верни гаджета. Хилавите остатъци от Пинковия взвод също си прекарваха царски в компанията на двойни дажби КСП и ОВЗБ. “Бабаневи” ликвидира набързо по три порции от двете, отпусна с три пръста колана и се заозърта в очакване на нови небесни дарове. Нанюхваше ги той, тези дарове.
Действително, само след десетина минути откъм портала се зададоха несъразмерните фигури на Маями Пич и Паничков, нарамили кашони с провизии. Маями Пич обаче нещо сквернословеше под нос относително дежурния на КПП-то.
"Конфискуваха му ракията!", обясни лошите обноски Паничков. "Со все краставичките! Да се скъсаш от яд..."
Пинков, който се навърташе околовръст, остана равнодушен към новината, но шапките на Фешо Фъфеш и на “Бабаневи” се надигнаха от ужас и възмущение. Кой? Как?? Защо бе???
Техническа грешка, обясни все още нацупен Маями Пич. Външно не личало, че в бурканите с кисели краставички имало ракия вместо саламура. Питието и мезето били единни по време и място, както си му е редът. Дежурният фатмак обаче докато проверявал колета, го изтървал на пода, един от бурканите се счупил и работата се размирисала.
"Нарочно го счупи, фатмакът му фатмак!", плюеше кабарчета Маями. "И ми прибра другите три буркана... Довечера в КаПеПето ще има иху-хаха!..."
"Не се тюхкай, Маями, и аз имам питие в моя кашон!", реши чак сега да го успокои Паничков, мятайки за всеки случай поглед назад към лобното място на бурканите.
"Айде бе!", изказаха гласно съмненията си тримата.
"Не ме карайте сега да го вадя насред плаца!", възрази Паничков. "Давайте по-добре да се изнасяме към класната стая преди да са ни накацали другите от взвода! Мамбото не е много и няма да стигне за всички..."
За четиримата обаче стигна и остана. Паничков, Маями Пич и Пинков опапаха единия кашон, пряко сили. “Бабаневи” сам видя дъното на другия, поглади се по корема и промълви замечтано:
"Да имаше сега клечки за зъби..." После погледна любовно огнената вода. Бяха решили първо да ядат, после да пият и накрая да пеят. На Паничков обаче му дойде наум нещо друго. Той се приповдигна на лакът, зарови нос в кашона, на чието дъно сиротееше една торба с курабийки и подхвърли небрежно:
"Абе “Бабаневи”, на бас че не можете да изядете и тези курабии! На шише водка... На ей това шише водка!"
“Бабаневи” оцъкли очи.
"Стига глупости бе хей, Паничков!", викна вместо него Маями. "Да ги умориш ли искаш хората?"
Маями Пич всъщност здравата се изплаши, че питието ще изчезне без остатък в същата черна дупка, в която вече изчезнаха кашонът с деликатеси и няколкото чинии зрял фасул и сини сливи.
"Стой мирен, бе Маями!", скара се Паничков, който сам не можеше да си обясни нелепото си хрумване, но и не щеше да свири "Отбой!" "Те ще почерпят, ако спечелят! Ако могат..."
Иска се смелост да се усъмниш в ящните способности на “Бабаневи”, но след всичко дотук усвоено дори и той самият се позачуди. И се чуди известно време.
"А че можем ли да си пийваме по малко вода от време на време?"
"Колкото щете!", разреши великодушно Паничков и бучна шишето "Столичная" в центъра на събитията. Преброиха курабиите- излязоха около трийсет. “Бабаневи” въздъхна издълбоко, захапа първата от тях и задъвка...
Развръзката настъпи някъде към петнадесетата поред курабийка. “Бабаневи” се бореше отчаяно, но мъжки. Публиката гледаше тъпо как наоколо хвърчат трохи и се лее юнашка пот и бе захванала да се отегчава. В този момент вратата се тресна яко и в стаята връхлетя Великият Дух. Имаше вид на човек, който търси нещо друго на друго място и по друго време. Огледа се без да вижда и измърмори нещо под носа си. Изведнъж погледът му се фокусира върху Пинков. Духът трепна и кресна машинално:
"Пинков, пак ли ти бе?! Пет непоряда по служба!"
След което изхвърча навън за да намери това, което не знаеше че търси.
Потърпевшият само успя да примигне и застина с отворена уста.
"Пинков, пак ли ти бе?!", изцвили Маями Пич, хвана се за корема и се затресе от смях.
"Пет непоряда... хи-хи-хи!", разкикоти се и Паничков, хвана се за корема, тръшна се на пода и зарита с крака във въздуха. “Бабаневи” издаде някакви неопределени звуци и също се хвана за корема. Единствен Пинков остана неподвижен, като не броим това, че все пак успя да хлопне ченето си. Потече една мъчителна минута, през която мозъкът му не щеше да има нищо общо с шантавия свят наоколо.
После съзнанието му се проясни и той смътно усети, че нещо не е наред. Сред хваналата се за коремите, тресяща се на пода маса, само двама души се смееха, и то здравата. “Бабаневи” не се смееше. "Бързо лекар!", подскочи Пинков, след като погледа му се избистри докрай.
Близо седмица след това Пинков подслуша неволно разговора между двама къртици[4].
"...Хванал се на бас, любопитният му кашик, че ще изяде наведнъж шейсет толумбички!", разправяше единият. "Шейсет, разбираш ли?"
"И какво, изял ли ги?", запита другият.
"Всичките! Без остатък! И веднага го тикнали в лазарета, тариката неден! Сега се търкаля в легълцето и си цица чайче. ОВеЗаБе-то му го носят на крака. Намазал две седмици болнично лечение...", въздъхна завистливо къртикът. "А зевзеците от взвода му пък го кръстили Толумбов..."
"Абе не бяха толумбички, ами курабийки", поиска му се на Пинков да ги прекъсне. "И не бяха шейсет, ами трийсет! И няма никакъв Толумбов, “Бабаневи” си е “Бабаневи”, за какво му е друго партизанско име..." Това му се искаше на Пинков да каже, но махна с ръка и се отказа. Тези измислици не бяха толкоз важни. Виж това, че “Бабаневи” в момента се търкаляха в чисти болнични чаршафи, си беше самата тъжна истина. Тъжна поне от гледна точка на Пинков, който изпухтя кисело и се запъти към петия си, последен непоряд...

[2] Джуров
[3] артилеристи (поне два пъти по-едри от танкистите, това се казва подбор!)
[4] сиреч сапьори; които оживеят, са печени момчета

Н.В. принцеса Ива празнува първи рожден ден

2010-10-14T23:25:00.000-07:00

Университет по филантроматематика

2010-10-12T23:41:00.000-07:00

“Хубаво е, че не мрънкате за пари" – каза Б. Б. на Пернишкия университет

“Както виждам, образователното дело е получило царски дар — над петдесет милиона долара — казах аз.
"По този случай — каза Джеф — може да се отвори нова колода карти...” – О.Хенри, “Катедра по филантроматематика”

Подобно на Флоресвил, и в Перник всичко влезе в ред, и то (подозрително) бързо. Над главния вход бе изсечен надпис: „Световен (т.е. Европейски) университет”. Вярно, Питърс и Тъкър не са настоятели и собственици, но със сигурност са вдъхновители, а имената на истинските настоятели отсъстват от надписа по причини на вродена скромност. Поради временната липса на метро, с експреса (но не от Тъксън, а само от София) пристигнаха професорите. Вече не млади, всичките очилати, всичките белокоси, но все тъй раздвоени между благородната амбиция и глада, водени от легендарния привърженик на ръчното сметало и демокрацията, проф.Константинов.
Наистина, на призива досега са се отзовали само 63 студенти, но от тях също се очаква да обърнат Перник с хастара навън и да го превърнат в Харвард. Предвид численото си превъзходство, професорите най-вероятно ще обезоръжат студентите и ще ги натикат в класните стаи далеч преди да изтекат изискуемите от О.Хенри две седмици. (Студентските подкрепления от Турция, Нигерия, Камерун, Саудитска Арабия и другите европейски страни засега са в режим на изчакване по визови съображения.) И да се позовем пак на Джеф Питърс - сигурно е, че Перник ще процъфти, както е сигурно, че ще се открият и доста повече от две нови кръчми, стрелбище и заложна къща. Вярно, едно е да правиш университет с 25 хиляди долара, а друго с 20 милиона лева, но както е доказано от "Питърс & Тъкър" ООД, “когато се постави на търговска основа, филантропията е изкуство, от чиито блага се ползува не само този, който взима, но и този, който дава.” Редно е един път и сметките на проф. Константинов да излязат.
По-важното, обаче, е, че ще излязат и сметките на държавата. Държавните университети само мрънкат за пари. Особено напоследък. Още при царуването на проф. Биолчев Софийският университет издигна мрънкането в ранг официална политика. Между две командировки до Антарктида колегата на Муструм Ридкъли приплакваше в телевизионните студия на бившите си студенти, че парите все не стигат и е крайно време да се гласува отделен закон или поне отделен бюджет само за СУ. Приемникът му, проф. Илчев, отиде по-далеч и размаха тухла! Професорите от Техническия университет пък не спират да мрънкат, че заплатите им са по-ниски от тези на общите работници по строежите. Доскоро това поне беше вярно. Кризата обаче смъкна заплатите в строителството надолу и професорите вече няма от какво да се оплакват. При все туй мрънкането продължава.
Мрънка Художествената академия. Мрънка Консерваторията, дори роялите на Консерваторията мрънкат! Феодалните старци от БАН досадиха на всички. И никой не ще да разбере, че полза няма. Пари няма. Във всеки случай не и за образование. Държавата не е крава! (Поне не за държавните университети.) Образованието не трябва да иска пари, то трябва да дава! Ако някой не знае как, да пита министър Игнатов, честен частник и фараон на работилницата за печатане на дипломи върху папирус в Североизточна Горна Баня. Да пита академик Митьо, ректор на “Пайнер Кючек енд Гюбек Юнивърсити”. И ако не разбере нищо, нека пита Анди Тъкър, “доктор по всички науки”.

пожар 2010

2010-10-04T01:26:00.000-07:00

натюрморт с морска сол

2010-09-11T04:09:00.001-07:00

Пинковиада 3

2010-08-17T09:26:00.000-07:00

продължение на продължението

Хубавата Елеонора

Една звезда горе на небето загуби равновесие и падна. “Дали не е мойта?”, зачуди се кисело Пинков. Откакто вратата към цивилизацията бе хлопнала зад гърба му, битието му вървеше от зле към терсене. Разболя се от извратен оптимизъм. Вярваше непоколебимо, че утрешният ден ще бъде по-неприятен от днешния. И уцелваше. Редно беше да допусне, че щастливата му звезда в крайна сметка го е зарязала.
Честно казано, поне още сто звезди там горе се държеха курвенски. Звездите на цялата любопитна рота, зарязана в навечерието на зимата в конюшнята на втори район. Два хамбара за по 50 биологични единици всеки, две вероятни печки, един сигурен кучи студ...
В тази треперлива ноемврийска вечер ротата се бе скупчила около комина на парната централа да се сгрее и да изпее мъката си.
“Кàчи се на мой колаааа!”, проточи хремав глас самотен солист, нейде откъм ПеПеЧетата.
“Да те водим за Судааан!”, ревнаха в отговор сто гърла.
“Мой баща работи цааар!”, изкусително намекна солистът.
“Цяло племе господааар!”, потвърди ротата.
“Има цял гараж камили...”, продължи да изкушава неизвестно кого ПеПеЧето.
“...цяло стадо крокодили!”, продължи да му се меси ротата.
“Мой баща седи на клона...”
“... мери чужденци с банани!”
“Ех, да можех и аз...”, мислеше си Пинков. “Ама няма да замерям с тях никого! Ще си ги изям сам...” Той обичаше банани. Направо му се дорева. Банани имаше само в цивилизацията и само по Нова Година. И не всяка Нова година.
“Един арап – един чорааап...”, подкара нататък солистът.
“Два арапа – два чорапаа!”, направи си сметката ротата.
“Три арапа – чорапогащник...”, изненада я солистът.
“Четири арапа – дънки “Райфъл!”, не му се даде хорът.
“Пет арапа – групов секс!!!”, изрева победно въздухарят и млъкна.
“О, дирланда, дирландайдаааа...” проточи за последно и хорът. Всички се умълчаха. Не знаеха думите нататък.
От тополата се отлепи жълт лист и се спусна с пируети в краката на Пинков. До него някой въздъхна издълбоко. Луций. Беше се зазяпал в някаква снимка. (Когато индианците се представяха на малкия си вожд, излезе, че Луций е от Габрово. “А, габровец! Вий сте големи дяволи там, бе!”, възкликна Пацо. Тъй му излезе и партизанското име. От Луцифер, та Луций, за по-кратко. Сега Луций беше синхронно тъжен.
“Покажи бе!”, смушка го Пинков и се вторачи в снимката. “Хубава е...”, рече той, съгласно етикета. В интерес на истината на светлината от уличната лампа Пинков не видя кой знае колко. “И какво, чака ли те?...”
“Знам ли?...”, изпъшка пак Луций, пак по етикет. Отсам оградата цареше суеверието, че ако искаш гаджето да те дочака, не бива да се надяваш открито. Иначе два месеца стигат и за сватба, и за брадва.
Пинков се сети за този разговор едва през март, по много шантав повод. Плановиците бяха накиснали втори взвод караул точно събота срещу неделя, ама за това после... Сега иде реч за петък.
Любопитното братство тъкмо бе преминало занятието по ОВЗБ и КСП[1] и се беше смахнало да чете писма. Напоследък посланията от отвъдния свят бяха станали по-редки и по-кратки. Луций беше забил пронизителен нос в собственото си парче хартия и нещо се мръщеше. Паничков междувременно беше свършил четенето, циркулираше околовръст като свободен електрон и се чудеше на кого да досади. Той се примъкна към Луций и вежливо се надвеси над рамото му.
“Я гледай!”, възкликна той, “Гаджето му го зарязало! Ще се жени...”
Луций вдигна мътен поглед, после пак увеси нос.
“Гледайте, бе, гледайте какво са жените!”, разквича се Паничков. “Ах, Луцка, и тебе ли братко?!”
Взводът бръмна. Имаше няколко такива случаи вече и на мнозина им трепереха ръцете, когато отваряха пликовете. Струпаха се край Луций да го утешават. Попът му пъхна в устата цигара, за успокоение. “Бабаневи” дори измъкнаха от джоба си сандвич от Неприкосновения запас. При други обстоятелства любопитковците щяха да онемеят от изумление. “Бабаневи”! Такава жертва!!! Има обаче неща, макар и малко на брой, по- важни и от сандвич...
Луций мълчеше и сумтеше, по едно време отърка крайчето на окото си с ръкав, трогнат от масовата солидарност околовръст. А като си помислиш, само преди два дни някой от същия този взвод му задигна джапанките, които той пък преди седмица беше конфискувал от мармаладите...
“Ей, чакайте, бе, утре сме караул!”, сети се в този момент Паничков.
Взводът го изгледа накриво. То се знае, че сме караул. И?
“Луций е разстроен, не бива да застъпва наряд! Ще вземе да се...”, продължи да кудкудяка Паничков. “В Устава го пише!”
“Вярно бе!”, сетиха се останалите, макар че точно Устава никой не го беше чел. Затуй път бяха слушали сума ти приказки за това, как момъкът с разбито сърце налапал дулото под скръбната луна ... и ей такива работи. “Попе, тичай да обадиш на Пацо!”
Малкият вожд веднага схвана положението.
“Коя смяна е тоя? Втора? Най- гадната... Добре, Попе дай списъка. Тъй! Махаме го... Да видим сега кой е свободен... Маями? Слагаме него. Не, чакай, Маями ми трябва за друго. “Бабаневи”!
“Ама те ще заспят, ако ги сложим втора смяна...”
“Те ще заспят в която и да е смяна. Хубаво де, местим Паничков втора, а “Бабаневи” ще застъпи от дванайсет...”
Тъй се и реши въпросът. Паничков отвори уста да възрази нещо, но скоротечно я затвори. Види се, разбра, че ще прозвучи неуместно. На Пинков, естествено му беше все тая. Той погали любовно тръбата си и тръгна да оглежда запасите с дърва в КПП-то. Покрай правото на сън през нощта, макар и по въшкарник, той много уважаваше и другото си право, а именно правото на печка.
Караулът в Гривица мина почти без издънки. Единствено Паничков успя да се самонакисне, доста глупаво при това. Сдавайки караула в четири като последен от взвода, той дал обичайния проверовъчен изстрел, при което за огромна изненада (негова, на Малкия вожд Пацо и на следващия взвод, строен за смяна), автоматът изтрещял оглушително. От курдисаното нарочно за целта пясъчно сандъче се разхвърчали трески и една цапнала Паничков по челото, та му отнесла мекицата двайсет градуса на Североизток. Побеснелият Пацо взел пълнителя на виновния автомат, преброил вътре трийсет патрона, след което гепил Паничков за гърлото и любезно запитал, откъде, мамка му, се е взел този извънреден патрон в цевта. Паничков панически обяснил, че, хъм, бил намерил някъде няколко патрона (“Под възглавницата ли?”, запитал Пацо) и, мрън-мрън, докато бил на пост в дерето забелязал някакви патки и, дето се вика, упражнил стрелба по движещи се цели. Даже почти улучил. От което Пацо си направил правилния извод, че в опита си да попълни липсите Паничков просто се престарал. (Да броиш до трийсет не е лесна работа.) Прочее Паничков отнесъл наведнъж три непоряда и остригване и даже останал доволен на толкоз, понеже самодейното притежание на патрони се преследваше безмилостно.
Но това Пинков го научи по-късно, когато посрещна взвода на портала. Сам той преди малко с известна изненада беше видял Луций оттатък бариерата, в беседката за гости, усукан около извивките по снагата на прелестна дългокоса фея. Ръката на Луций нервно чистеше някакви прашинки от въпросните извивки (“Откъде тука толкова прах?”, чак се беше зачудил Пинков), а феята в същото време чуруликаше нещо и гладеше принца си по бодливото теме. Пинков сякаш я беше виждал тази фея и подозрението го споходи тъкмо когато каталясалият от караула взвод се нижеше в индианска нишка край КПП-то. “Абе, Луцка, това... твоето гадже ли беше?”, попита най-глупашки той зачервения все още след прекалено кратката среща Дявол.
“Моето я, чие да бъде?”, навири опашка Луций.
“Ама онова същото?”, настоя Пинков. “Нали те беше такова... зарязала?”
“Аз да съм казвал такова нещо?”, сви рамене Луций.
“А!” Взводът наостри уши. Луций наистина нищо такова не бе казвал. Погледите се извъртяха към Паничков. Последният понечи да обясни нещо, но се отказа и кисело се затътри към ротата. Предстоеше му посещение при бай Киро, а на всичкото отгоре трябваше да чисти автомата си.
“Не съм аз виновен!”, обясни вместо него Луций. “Искаше да види какво пише в писмото ми и понеже не можа, измисли си тая история. Паника, какво да го правиш... Върви обяснявай, че не е вярно!”
“А ти се ската от караула, тарикат с тариката! Ей сега че ти праснем един!”, кипна изведнъж “Бабаневи”.
“Чакайте, бе, да не съм го предложил аз?”, взе да отстъпва стратегически Луций, който беше в категория “петел” и никак не напираше да се бори с полярна мечка. “Аз ли съм крив, че се връзвате толкоз лесно?”
Взводът с общи усилия удържа разбеснелите се “Бабаневи”. Честно казано Луций си беше прав, никой не си пикае върху късмета.
“А Луций има късмет, има...”, въздъхна Пинков. “Какво гадже само!...”
[1] КСП - Компот Сухи Плодове (главно сливи, по-рядко ябълки), ОВЗБ - Общовойскови Задължителен Боб

Пинковиада 2

2010-07-09T07:42:00.000-07:00

продължение на армейската многология

Среднощен кара(кондж)ул

Караулът си е сериозно нещо, кажи-речи единственото сериозно нещо в цялата казарма. Това Пинков го беше чувал още в цивилизацията. И някак подсъзнателно беше решил да няма много общо с него. Трудна работа, но понякога господ помага. А понякога – помощник-взводният Пацо.
Пацо беше спешил взвода в класната стая и им обясняваше какво е туй караул.
"Преди няколко дена дадохте клетва...", дъвчеше той с досада всеизвестните факти, "...и имате вече зачислени автомати. С тях оттук насетне вие ще охранявате обектите, че на мен ми писна!"
Школниците кимнаха. Това, че на Пацо му е писнало да дава караул, бе явно. Оставаше да научат защо.
"Защото ще се сбръчкате от безсъние, затова!", обясни малкият вожд. "Два часа спиш, два часа се моташ напред-назад с автомата на врата. През деня обаче, дори да не си на пост, не спиш, ами почиваш!", продължи Пацо и фазаните отново кимнаха с разбиране. За един месец служба бяха разбрали, че това "да почиваш" значи да метеш плочките, да мацаш бордюра с вар или да влачиш дърва за печката.
"Целта ви значи е да не ви хванат, че спите на поста - щото за такова нещо се влиза и в затвора. Другата цел - да не се изпозастреляте с тези автомати, дето още не знаете за какво са им сложили предпазители, тикви такива!", въздъхна Пацо. Именно за да не се случи това, последното, той, Пацо, щеше да дава още известно време караул заедно с тях. Вярно, само като началник, но и това не е работа.
"А, и още нещо…”, сети се той. “Трябва да измислим един тръбач! Някой знае ли да надува тръба?"
Взводът колективно поклати глава. Всичката Мара втасала...
"Вижте к'во, голямо благо е да си тръбач!", взе да ги кандърдисва малкият вожд. "Докато другите бичат стойка с пушка, тръбачът, значи, само надува тръбата. Свири за ставане, свири за лягане, свири "Чорба-каша!" и... други работи. А през нощта спи осем часа като змей!"
Взводът мълчеше и сумтеше.
"Абе ще видите вие какво е да кибичиш при минус петнайсе градуса на едно място от два до четири. С автомат на врата!", взе да губи търпение малкият вожд. "А тръбачът в туй време кърти на топло до печката! Айде бе, не ми губете времето! Няма ли някой тарикат?"
"Ами... аз, ако може...", надигна се Пинков за да спаси честта на взвода.
"А, Пинков, прекрасно!", зарадва се Пацо. "Можеш ли да свириш?"
"Съвсем не!", призна доброволецът чистосърдечно.
"Няма значение!", махна с ръка главатарят. "Ще се научиш..."
Ще се научи, я, къде ще иде!
Два часа преди първия си караул бъдещият тромпетист издири тръбача, когото щеше да сменя.
"Я, майсторе, покажи как се надува туй чудо, че аз не знам!", примоли се той. Другият го огледа високомерно.
"Фасулска работа!", заяви и тръкна с ръкав дългия си лъскав инструмент. "Ей така правиш устните... Тъй притискаш... и даваш високия тон... А тъй отпускаш за ниския." И майсторът небрежно накара светците да маршируват.
"Стана ли ти ясно?"
"Абе… горе-долу... Я дай пак!"
В оставащото до развода време Пинков се потопи в най-потайното място и проведе самостоятелна подготовка за наряд. (Точно според Устава за караулна служба). Дудукът, с който го бе въоръжил Уили Врабецът, беше толкова смачкан, че по-скоро напомняше двойно усукан сусамен геврек (без сусама), но Пинков беше достатъчно самокритичен да очаква препятствията по пътя към славата другаде. След близо час упражнения едно пискливо “ла” в до мажор най-накрая разгони събралите се да позяпат врабци. Кандидат-тръбачът напери гребен.
Е, майстор не се става отведнъж. Веднага след развода Великият Дух в качеството си на дежурен по район пожела "Сбор за дежурните по рота" за да им обясни правилата на играта през следващите 24 часа. Пинков посрещна заповедта с хладно достойнство, скри се тъй, че да не го виждат и наду дудука. След което нахлупи кепето до уши и хукна да обяснява на дежурните какво точно (нe) са чули. Тъй де, целта е адресатът да си получи посланието. Как точно, не е толкова важно...
Когато обаче в 19.00 вечерта Великият Дух изтежко пристъпи в столовата за да даде старт на плюскането, този номер не мина. "Дай сигнал "Внимание!", нареди той на подтичващия край него тръбач. Пинков замижа, съсредоточи се и се постара да даде най-доброто от себе си. От дулото на оръжието изригна неописуем пърдеж, който взриви от смях пълната с фазани столова. "Мирно!!!", изрева смразяващо Духът и разстреля тръбача си с поглед. Който за пръв път в живота си изпита драмата на отхвърления от публиката артист. По доматеното му лице потекоха пълноводни реки от пот, а дясното копито усилено ровеше дупка в мозайката, за да скрие в нея собственика си.
В оставащото време Пинков пак се покри в потайното място и окончателно разкара оттам всички останали по-глухи врабци. За вечерна проверка пък просто кандърдиса споменатия вече майстор да изнесе сложния още за него концерт. Но не! Службата е тежка, но за сметка на това продължителна! Няма да се предаваме!
Тъй дежурните по роти взеха да свикват с необичайните симфонии и с галопиращия с меродавното им тълкуване тръбач. Те свикваха, а той в същото време напредваше. И неизбежното се случи. По време на третия или четвъртия караул Пинков успя изнесе една наистина елегантна версия на "Чорба-каша!" “Любопитен кашик”[1] от другия взвод, който се случи наблизо, яката се учуди: "Абе ти си се научил да свириш?!" Пинков скромно сведе поглед. "Талант, к'во да правиш!"
Истинското признание обаче дойде при следващия караул, след сигнала "Трътките си надигнете!" Бидейки тръбач, Пинков обичаше този сигнал толкова, колкото всички потърпевши го мразеха. Десет минути преди шест часа Вестителят на Страшния Съд си избираше позиция срещу прозорците на тубарите и кемафите[2] и кипеше от радост при мисълта, че ей сега ще развали съня на няколкостотин себеподобни.
Него ден въпросният Вестител почувствува рядко вдъхновение. Подаде леко първия тон и зловещата мелодия потегли от само себе си. Приятно изненадан от резултата, Пинков нахълта смело в най-трудните кривулици на петолинието и излезе оттам сух и жаден за слава. Още вендъж! Я! Пак се получи! Иззад прозорците долетяха първите пресипнали и все още безадресни псувни. Целта беше постигната. С протягане и пърдене Трети район взе да се буди.
Целта обаче вече не блазнеше Пинков. Той се бе отдал на Средството! Със затворени очи подкара за трети път партията, нахакано взе няколкото остри завоя, добави строфа от себе си и накрая взе, че транспонира всичкото. Смачканият почтитромпет подскачаше ентусиазирано и разстрелваше с брилянтни тонове свъсената януарска нощ, която още се ослушваше и не бързаше да си ходи. Имаше защо да се ослушва, такава музика не се свири всеки ден...
Един от близките прозорци изхвърча с трясък. "Ей, кашик мръсен, що не се задавиш с тая тръба бе, твойта мама!", изкрещя невротизиран кемаф по потник; в следващия момент нещо черно избръмча тежко край ухото на маестрото и експлодира в стената зад гърба му. Трандафор! Последва още един, после още два, а псувните се насочиха в една посока, и то далеч по-точно от трандафорите. "Ей, кемафите на батко, че вие още не сте усвоили стрелбата по неподвижна цел бе, нещастници такива!" присмя се в отговор Пинков и се оттегли стратегически, танцувайки от радост. Видяхте ли бе мордари, с мордарите, че я научих тази тръба, а?
Простосмъртните часови в това време живееха собствен емоционален живот. Един от тях бил загащен да спи прав, друг имал нахалството при минус петнайсет градуса да си стъкне лично огънче. През нощта! Че къде дават тъй?! Падаха скалпове след всеки караул, падаше и бойния дух на любопитното племе.
А Пинков циркулираше насам-натам с дудук на кръста, къдреше диксиленд и мрънкаше против изискването да спи с въшкарник- бодяло го, било му горещо, особено когато печката била с "горно горене", та се налагало ни в клин, ни в ръкав да става посред нощ, за да пикае. Че кой ти пречи, Пинков? Ставай, пикай и пак си лягай! Забравил обстоятелствата при назначаването му за свирач, взводът взе да го гледа накриво. Стигна се дотам, че една сутрин намери мундщука на уреда си яко намазан с люта чушка. Пинков се скъса да плюе и да попържа- хорската злоба не знае граници!
Случи се обаче неблагодарният взвод да види файда и от синекурния си новоджазмен. То стана в края на февруари. Някъде към три часа през нощта Негово Тръбачество стана както обикновено, за да се разтовари от телесните си излишества. Резливият нощен въздух го освежи. Пинков оскверни неосветената северна стена и поспря, за да събере малко здравословен студ. Искряха звезди, оцъкленото черно небе звънеше при допир. Тоест би звъннало, ако някой би имал нахалството да му посегне, но нищо не помръдваше околовръст- Трети район къртеше здраво. Дори караулното като да беше изпаднало в пълно вцепенение. То всъщност стърчеше едва на двадесетина метра от КПП-то, което пък с двете си стаи служеше за резиденция на Дежурния по район (в случая Великия Дух), дежурния по КПП и Дежурния по дудук. Последният прочее виждаше ясно забития в сноп електрическа светлина силует на подчасия.
Всъщност силуетите на подчасите, защото иде реч за “Бабаневи”. Пинков се захили. Спомни си как преди месец Попът в качеството си на разводач инструктираше “Бабаневи”, преди последният да застъпи на този стратегически пост. "Няма да спите, да седите, да се чешете, няма и да преживяте на поста!" Вежливата форма като начин на общуване категорично не се употребяваше вътре във взвода и това накара действуващият подчаси Фешо Фъфеш[3] да се озърне недоумяващо. Самият Фъфеш преживяше дъвка с автомат на врата току зад гърба на “Бабаневи” и в радиус от двадесет метра не видя други школници. "И няма да си провесвате автомата на врата, ами ще го държите "на ремък!", продължаваше да си бае Попът. "Ей, Фофе, ти и на мен ли говориш?", не се стърпя Фешо. Tая песен той вече я бе слушал преди час и петдесет. "Не бе," успокои го старшият на взвода, "говоря на “Бабаневи”, че те са много!" “Бабаневи” всъщност беше як чистокръвен шоп от Драгоман и естествено говореше в множествено число. Това както и да е, ама той и ядеше в множествено число.
В момента обаче файдата от “Бабаневи”, независимо от тяхната численост, беше нулева, защото те всичките колективно спяха. По висналите рамене, хлътналата надолу каска и пълната неподвижност Пинков безпогрешно разпознаваше, кога часовоят спи прав. Този пък на всичкото отгоре и похъркваше в до мажор. В караулното другите също спяха, в т.ч. и началникът, но то е защото разчитаха на верния страж отвън. E, тяхна си работа...
Негово Тръбачество потрепери от хлад и реши, че е време да се топне пак в атмосферата на "горното горене".
В този момент едва доловим скърцкот го накара да застине на място. Зачака. И... Из черния правоъгълник на вратата като по терлици се изсухли навън Великият Дух! Той се озърна, постоя малко и с котешки балет напредна няколко крачки към караулното. Пинков се сви в сянката между стената и оградата. Рутинна проверка на караула? Що за бръмбари ... Я да видим!
Великият Дух не бързаше. Все още скрит в сянката, той безшумно съзерцаваше караулното и сякаш размишляваше нещо. Че какво има да се размишлява, зачуди се Пинков. “Бабаневи” спи на поста, спи с гръм и трясък! Какво чака Духът, че не му се хвърли отгоре като гладен тигър, даже като два гладни тигъра?!
Докато Пинков усилено недоумявяше, вождът се раздвижи, но не в очакваното направление. Вместо това даде заден ход, залепи се към отсрещната стена на караулното и... си събу мокасините! После бърз като паяк се покатери по водостока. Мастилената сянка на покрива го лапна наведнъж.
Чак сега Пинков загря. Такава била значи работата! Според една от легендите навремето Великият Дух така атакувал дружно спящия караул от взвода на тогавашния му личен враг- капитан Фалконети. (Преди последният да бъде доживотно заточен в Елховския Бермудски триъгълник.) Духът проникнал през капандурата, след което безплътен като пръдня се вмъкнал в гардеробната с оръжието, конфискувал затворите на всички налични автомати и си излязъл, без да смущава съня на караула... Когато два часа по-късно лично дежурният по школа направил официално посещение на стражата, циркът бил неописуем. Да, Великият Дух имаше сериозна заслуга за превратностите в кариерата на Фалконети...
Само че сега иде реч за собствения му взвод и Духът сам ще навести Елхово, ако дежурният по школа вземе та цъфне тъдява. Разбира се, най-просто е без много врява да се скалпират на място и подчасият и началникът на караула, но... къде остава спортната тръпка?! Индианец в торба не стои - ако ще са скалпове, нека са поне пет-шест. Да скалпираш единствено “Бабаневи”... ами че само заради това не си струва дори да се става от леглото! Капитан Бахама-мама например просто би звъннал един телефон в караулното и би наредил на сънения Поп: "Попов, иди отвън и събуди това говедо, подчасия, че да не вземе, тъй както спи прав, да падне и да се самозастреля... После ми докладвай по колко денонощия арест ви се полагат на вас двамата!" Но това тук не ви е капитан Бахама-мама!
Пинков се триумеше. Това, което щеше да става, не го засягаше. Той си имаше официалното право да спи нощем (макар и прекалено близо до печката), а тия отсреща- не. В края на краищата всеки сам отговаря за скалпа си. От друга страна споменът за лютата чушка не му позволяваше да изпита каквото и да е подобие на класова солидарност. С две думи, напред, т.е. назад към леглото!
От трета страна пък... може ли просто тъй да остави Великият Дух да се забавлява?! Хайде де! Духът смяташе подчинения си за мекотело, което няма място сред истинските командоси. Подчиненият впрочем беше на същото мнение, но съображенията на главанаците в бургаското военно окръжие бяха направили съжителството на двамата неизбежно. Трудно, според Пинков дори отвратително съжителство… Той си припомни всички оскърбления, които чувствителната му душа бе сварила да понесе за четири месеца. Тц! Няма да стане тъй както я мисли Вождът.
Решеният да прояви нелоялност индианец прецени изходната си позиция. Там горе Духът беше невидим и сигурно вече деликатно изнасилваше капандурата. Но и той не можеше да види вече какво става долу. Потопен в сянката, Пинков на свой ред форсира половината от разстоянието, което го делеше от караулното.
"Пст!", изсъска едва чуто той към навалицата от подчаси. "Псссссссссст!"
“Бабаневи” не помръдна.
"Тъй няма да стане", проумя Пинков. "По-скоро Духът горе ще ме чуе! Този тука кърти както танк! Ако пък преди това се е "наквасил", няма да се стресне дори и да му натикам тръбата в ухото..."
Посред тези трезви размишления едва не се натресе в кошчето за боклук, досами оградата на караулното. Спаси го това, че вътре нямаше място дори и за единия му крак; кошчето преливаше от празни кутии консерва цаца. Докато слухтеше за признаци, че там горе Духът евентуално е чул нещо, Пинков се заигра с пръкналата се в мозъка му хипотеза "Котка". Хипотезата куцаше откъдето и да я погледнеш, но нямаше нищо по-добро. А и време нямаше...
Той приклекна, хвана за ушите една консерва, прицели се и я метна. Пролича ползата от занятията по балистика. Снарядът издрънча точно в каската на “Бабаневи” и експлодира повторно върху плочките в краката му. “Бабаневи” се стресна и едва не изтърва автомата. Взе да търка очи и да върти глава. С края на мустаците си Пинков усети как там горе невидимият Дух залепва о керемидите на покрива. "Сега!", рече си той и метна втората граната. Тя се звънко се приземи върху тясната си страна, подскочи, приземи се отново и без да губи равновесие се затъркаля с перверзно дрънчене покрай ъгъла на караулното.
Повторната провокация окончателно проясни съзнанието на подчасия. Той се наежи, тегли един ритник на първата консерва, метна на рамо автомата както се нарамва крива лопата и се упъти по посока на втората експлозия, мърморейки пътем едни такива приказки, дето не са за пред малки деца. Едва завил край ъгъла обаче “Бабаневи” се закова на място. Той се озърна объркан, дори свали каската и вирна врат за да огледа стряхата и клоните на близката трепетлика. После се наведе и вдигна във въздуха чифт кафяви шапкарски трандафори. Повъртя ги малко на слабата електрическа светлина, след което даде кръгом и се понесе с гръм и трясък към вратата на караулното. Почти я изкърти и чак тогава в главата му просветнаха неясни остатъци от наредбите в Устава за караулна служба. Прочее “Бабаневи” се отказа да влиза вътре, а вместо това се развика на няколко гласа: "Началникът на караула на изходаааааа!"
Тъй. Операция "Загащване на заспал караул" свърши преди още да е започнала. Произходът на трандафорите тепърва щеше да озадачава нощната стража, но на Пинков му стигаше толкова. Той дори не изчака да се вдигне патардията както трябва, а ненатрапчиво се промъкна обратно в стаичката и се омота в одеалото. Заспа блажен и душата му влезе в рая.
За известно време. Защото час по-късно го събуди Великият Дух. Един извънредно премръзнал и депресиран Велик Дух. Велик Дух по чорапи!
"Ъъ, Пинков, такова... имам секретна задача за тебе", захвана той да мънка и да се обяснява. "Ъъъъ... докато обхождах постовете, обувките взеха, че се разлепиха, такова... Изтичай значи до дома, жената ще ти даде друг чифт. Аз й се обадих по телефона... Знаеш де живея. И внимавай... такова... да не те гепи някой патрул!"
"К'во ми трябваше!", тюхкаше се после Пинков, докато се провираше из замръзналите плевенски сокаци. "Нà ти сега, отиде цял час сън. Ама като съм си проста тиква..."
[1] т.е. разузнавач
[2] автомобилисти и танкисти
[3] Фешо Фъфеш много мразеше “п” и говореше на “ф”(като пайтон)

Въздушен мехур по мокър тапет

2010-06-23T00:15:00.000-07:00

“ГДБОП се прояви - разби виртуална библиотека” - вестникарско заглавие от 22 юни 2010

Остап ... тихо ответил: “Людей, которые не читают газет, надо морально убивать на месте. Вам я оставляю жизнь только потому, что надеюсь вас перевоспитать.”- Илф и Петров, “Златният телец”

ГДБОП всъщност почти цитира Остап: “Хората, които четат “Читанка”, трябва да бъдат убивани на място. Ще ви оставим живота, макар да не се надяваме, че ще ви превъзпитаме...” Под това заявление се подписват (според mediapool) Асоциация (?) "Българска книга" (която мрази българската дума “сдружение”), Съюзът на преводачите в България (който го мързи да превежда на български) и редица издателски къщи (вероятно и апартаменти). Този път липсват “обичайните ощетени” американци, но то е защото наскоро “Замунда” беше ритуално обесена, както подобава на всеки карибски (но не и сомалийски) пират. Учителите ни по либерален капитализъм ще погалят Министъра за вътрешно ползване по бодливото теме: властта вече разгроми крадците на кокошки, на плажове и на външен дълг, та подгони и похитителите на “интелектуална собственост”.
Самото министерство брани със зъби и ритници въпросната собственост, но (подобно на кучето върху сеното) нито я цени, нито има намерение да я ползва. Иначе вече щеше да е прочело (може и в “Читанка”, от нас да мине) едно простичко откровение: “От всекиго трябва да се изисква - продължи кралят - това, което може да изпълни. Властта се крепи преди всичко на разума. Ако заповядаш на народа си да се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.” (Екзюпери, “Малкият принц”)
Е, властта в наше село рядко се крепи на разума, но пък и ние, “пиратите”, не правим революции. Само изказваме едно също тъй ритуално (и плътско) пожелание и се измъкваме през винаги наличния запасен изход. Не подлежим на превъзпитание и сме неуловими като въздушен мехур по мокър тапет. С тази разлика, че в случая дори карфица не помага. Ако самите “ощетени и оскърбени” четяха малко повече, щяха да знаят защо не помага. Още преди четиридесет години Тофлер предупреди, че: а) притежанието на информация става по-важно от притежанието на материални блага и б) информацията не може да се опази от кражба по обичайните начини, защото може да се размножава безкрайно, без да губи стойността си. (Друг е въпросът с цената.) Ако някоя щастлива крава в село Мечка е притежание на местна баба, то след успешен нощен (или пладнешки) маньовър кравата (вече нещастна) става притежание на местен ром(ей). Според диалектиката кравата е единна по време и място – или е тук и сега или е там и после. Но ако някой ревнивец подари на обществеността филмче с гимнастиката на бившата си Адреналинка, то филмчето може да бъде единно по време, но множествено по място. В същото това време Адреналинката може и представа да си няма, че вече е лишена от “интелектуалната си собственост”. (Да не се бърка с девственост.)
Прочее, полза няма.
НИЕ пак ще четем. Ако решим, ще се глезим с книжка в ръката пред камината. Ако решим друго, ще се зверим в монитора на работното място, напук на шефа. Ще теглим музика от мрежата. Ако ни предложат почтена цена, ще плащаме. А когато AC/DC или Deep Purple пак минат насам, ще вземем дори пари назаем, но пак ще сме на стадиона.
ТЕ пак няма да четат. ТЕ пак ще лепят двайсетачки по задника на Азис и ще купуват книга само ако хартията е мека. И ГДБОП пак ще си заработва заплатата по лесния начин.
НИЕ обаче не дължим подчинение.

Послеслов: Повечето ми книги са на хартия, но все пак имам около 60 заглавия в електронен вариант. Който се интересува, скоро ще ги намери тук. Искайте и ще получите. Весело четене!

Първа курсова работа

2010-06-07T12:29:00.001-07:00

снимки от бала

2010-06-03T03:19:00.000-07:00

2010-05-05T01:58:00.000-07:00

Европа без “визия”, но с “Евровизия”

2010-03-12T08:13:00.000-08:00

Няколко години Европейският съюз се мъчеше да се събере в нещо като Конституция. Докато траеха мъките, вярващите християни поискаха съюзът да се опре на християнските ценности. Убедени, че единствената ценност, която обединява европейците, е общата валута (поне докато доларът е слаб), политиците отказаха божията намеса в любимото им творение. Творението обаче се провали зрелищно, поне на първо време. Ако през 2005 г. французи и нидерландци имаха нещо друго наум, то едно признание че “Европа” е “християнска” може би щеше да пробута безболезнено Лисабонския договор в Ирландия три години по-късно. Наложи се договорът да бъде натикан със сила като смрадлив чорап в гърлото на ирландците. Но дали Европа наистина е християнска? Въпрос на гледна точка. Във вагончета на лондонското метро или в съблекалнята на френския футболен отбор Европа не е особено християнска, пък не е и бяла. (Дали има връзка?) В големите европейски магазини “черната” техника вече е “жълта” и конфуцианска. А в мокрите сънища на върлите либерали Европа е боядисана в седемте цвята на дъгата, пръснати между три пола и пет-шест религии.
Ако обаче извадим тези подробности пред конюнктурните скоби, ще видим нещата, които правят Европа европейска: сгради, скулптури и картини, които радват очите, музика, която глези душата и книги, които превръщат главата в нещо повече от закачалка за шапки. Освен малкото (за жалост) остатъци от античното великолепие, грамадната част от това богатство е натрупана между 8.век (Каролингското възраждане) и 19.век., века на Великите светски утопии.
Зад това богатство стои християнството. Въпреки глобалистката истерия Виена не прилича на либерален мултивсякакъв Вавилон. Дворецът “Хофбург” вече не е сърце на Дунавската империя, но все още е символ на Австрия. Не се е мумифицирал като пирамидите, защото край десния му вход все тъй звучи “Аве Мария!” Брадат младеж, въоръжен с цигулка и усилвател напомня на недовиждащите, че не се намират на брега на Жълто море. За разлика от най-Дългия човек в България, Моцарт се е вдъхновил от Божията майка, а не от “Ферари” (или някой друг модел каляска) с цвят червен. Резултатът е такъв, че и мелодията, и цигулката, и дворецът със сигурност ще ги има поне още неколкостотин години. Както ще го има и другият символ на Виена – катедралата “Свети Стефан”. От 1529 г. насам тя непрекъснато напомня какъв е приносът към европейската култура на кандидат-европейците от Близкия Югоизток.[1] Припомняме, че едва с поникналите през 12. век готически катедрали европейците са създали нещо равностойно на великата антична архитектура. И отбелязваме – иде реч за църкви, а не за банки, още по-малко за хотели.
Малта е парче пустиня, хвърлено в морето близо до Африка. При вида на църквата “Свети Йоан” африканското впечатление се разсейва. А вътрешността крие съкровища на европейския барок, начело с картината на Караваджо “Обезглавяването на Св. Йоан Кръстител”. Не е случайно, че големите барокови художници и скулптори ваят и рисуват светци и библейски сцени, а няколко папи, в т.ч. кръвожадния Александър VI (Борджия), са сред най-големите меценати в историята. Стенописите, стъклописите и платната разказват библията в картинки на неграмотното простолюдие. Колкото по-добри са картините, толкова по лесно посланието стига до сърцата, тъй че Юлий II харчел за архитекти, ваятели и художници, а не за ритнитопковци.
А защо тези архитекти, ваятели и художници са толкова добри (всъщност съвършени), че днес никой не смее да извае отново Давид? Натрупването на технически умения? Вярно, за да го има Леонардо първо е нужен Верокио. Но това не стига. За да създадеш нещо голямо, сам трябва да вярваш в нещо голямо. В бог, или поне в божиите заповеди. Сикстинската мадона е жива на платното, след като преди това е оживяла в главата на Рафаело. Вълнението на света Тереза всъщност е вълнението на Бернини. Рембранд е един най-големите живописци и един от най-религиозните. Последният голям европейски художник, Ван Гог е бил пастор, тормозен от притесненията, че не може да помогне на ближния си така, както светото писание повелява. Истински или въображаеми, Христос и неговите послания са причината японските банки от времето на “икономическото чудо” да пълнят съкровищниците си с платна на европейски майстори, нищо че далекоизточната цивилизация никак не пада по-долу по изтънченост.
Затова пък след края на религията европейското изкуство върви надолу. Вярата в революцията рисува мъртвия Марат като мъртвия Христос, но Жак-Луи Давид не е Микеланджело. Вярата в Наполеон и Сталин ражда конюнктурни величия, които не надживяват патроните си. Вярата в конюнктурата кара Реноар кисело да отбележи: “Стигнах дотам, че ако отрежат дъното на панталона ми, след като съм седял с него на палитрата, трябва само да го подпиша, за да викнат, че е чудо.”
Е, Реноар все още е голям художник, инерцията от миналото дава плодове и през 19 в. Но вече живеем в “нечестивите времена” на Уди Алън. Всеки сам е бог в своята собствена вселена. Няма правила, няма споделени общи ценности, освен парите (които обаче не е добре да бъдат споделяни). “Децата-цветя” на 60-те години ги презряха и създадоха най-хубавата музика, на която безбожното време е способно. Десет години по-късно същите деца пораснаха и си взеха парите с лихвите със задна дата, за да платят с тях за извратеностите на Пикасо и Хенри Мур.
Днес европеецът няма “визия” за бъдещето, но все пак се опитва да вярва в нещо, за да оцелее. Вярва в глобалното затопляне, особено като застудява. Плаща 104,3 милиона долара за крачеща буца скрап, убеден че плаща за скулптура. Вярва в “толерантността” когато му вадят нож заради карикатури, печатани на три години път с камили от Мека. Допуска също, че границата на континента минава отвъд Диарбекир. Такава вяра ражда само “Евровизия” и там дори Миро си е точно на мястото.
[1] За всеки, който не е чел история: при първата обсада на Виена защитната линия е минавала на метри от катедралата. Оръдията на турците не са били достатъчно добри да я разрушат, иначе те биха го сторили с радост.

ГМO = летящ медоносен домат?

2010-02-05T10:46:00.000-08:00

Един призрак броди както обикновено из Европа. Този път броди призракът на генно изменените организми. (Наричани за по-страшно "модифицирани".) Откакто бе разгадана ДНК, учените се мъчат да пипнат “там вътре”, тъй че да поправят грешките на “Създателя”. Напълно обяснимо, а след 1973 г. и успешно. “Genentech” обяви през 1978 г., че “пипнатата” от нея бактерия “ешерихия коли” произвежда човешки инсулин и оттогава духът митка свободно по света с бутилката под мишница, преследван от глутници ловци на духове.

Все повече лекарства се създават чрез генно инженерство. Отгледан бе домат с говежди съставки. Светеща рибка вече спестява на собственика си харчовете за осветление, в тон с напъните на Европейската комисия за икономии. Човек-паяк пълзи из страниците на най-глупавия за всички времена комикс и всички мечтаят за крава, която пълни ведрото с течен млечен шоколад.

Но няма пълно щастие. Генно изменената ябълка на раздора се оказаха растителните храни. САЩ, Аржентина, и Бразилия произвеждат нови сортове соя, царевица, слънчоглед, рапица, картофи и памук, а Индия, Китай, Малайзия ги купуват. Обаче Мексико, Япония и почти цяла Европа предпочитат гладна смърт, нежели дяволските творения на “Мonsanto”. Стигна се дотам, че СТО обяви забраната за вноса на ГМО за незаконна и ЕК с половин уста пусна на европейска земя новата американска царевица, докато с другата половина я прокле. Откъде иде целия смут?

Първо, от незнание. Много неща относно ГМО още не се знаят, така както навремето и Едисон не е знаел докъде ще стигне електричеството[1]. Присъщо е за човека да се плаши от неизвестното. Не е ясно какво се случва след ядене на ГМО, нито се знае как същите общуват с простосмъртната царевица, нито как изглеждат кръстоските.

Второ, всяко изобретение става и за сватба, и за брадва. Прометей установил, че на огъня може да се сготви боб. Затова го дал на хората. Ако е знаел, че на същия огън може да се сготви и мисионер, би размислил. (Макар че кой знае?) Десетина големи фирми, най-вече американски, си поделят пазара на ГМО: твърде много участници за монопол, но достатъчно малко за олигопол. Да добавим: закупените от “Мonsanto” фирми “Delta” и “Pine Land” притежават технология, благодарение на която семената на изменената соя са стерилни. Т.е. за да я отглеждат фермерите ще трябва всяка година да купуват семе за посев от олигополистите, вместо да го произвеждат сами.

Що се отнася до ЕС, има и трето. Както в историята с хормонално подсиленото говеждо, и тук има завист, ревност, и страх, че американците пак са яхнали технологичната вълна, докато европейците още проверяват доколко водата е мокра. Има и лицемерие: "BASF" и "Bayer" все пак са сред посочените десет големи, така както германските фермери вече десетилетия произвеждат говеждо по оплювания американски начин.

А къде сме ние? Барабар Петко с европейците. Новата царевица вече е тук, но специален закон ще пази от експерименти тютюна, гроздето, памука, розата, пшеницата, плодовете и зеленчуците още някое време. И вероятно ще ги опази така, както другите закони опазиха черноморските плажове, киселото мляко и пресичащите на зелено пешеходци. Доматите и ягодите по нашите пазари все още не са американски, но от няколко години вече са пластмасови. Както казваше Н.Хайтов, светът е тръгнал да си събува потурите. Няма да ни подмине и нас. Но въпросът е прекалено сериозен, за да бъде оставен на българските политици. Може би все пак няма да затрием БАН, за да могат утре учените да обяснят какво да ядем и от какво да се плашим.

А ако същите се напънат, ще предложат на света и революционна новост: генно изменен български политик. Шесторък, гласуващ с шест пръстови отпечатъка.

[1] Ами до електрическия стол, ето докъде.

За кожата на един бракониер**

2009-12-07T14:38:00.000-08:00

Пушилката около поста на българската комисарка трудно спада. Прогресивната общественост можеше да мине и без нашето авторитетно становище, но ето добър повод да се произнесем барабар Петко с мъжете. Разлюбеният от избирателя и от хубавата Елена печален образ (виж вляво) официално се обиди на международното сътрудничество и хуманитарната помощ при кризи. “България получи най-празния от всички портфейли”, възнегодува той. Така би се ядосала някоя индоевропейска труженичка след неуспешна операция в дълбините на софийския градски транспорт. Така се ядоса и триглавата наша политическа ламя, специализирана в среднощно отмъкване на европейски златни ябълки, но погрешно назначена за пазач на плантация от трайни налъмови насаждения.
Погрешно според говорителя на ламята, или поне на тази от главите, от чието изкуствено чене стърчи недоизядена роза. Той не може просто тъй да махне с ръка и да каже: “Като няма златни ябълки, ще ядем рози!” След такива приказки обикновено почват революции и падат глави. Не главите на ламята (тъй става само в приказките), но току-виж в суматохата счупили очилата на говорителя. Преди десетина години един момък с перчем, устремен в бъдещето, погрешно избра розата, затова днес се храни от лекции по икономика и от репутацията си на безсребърник (или по-скоро на беззлатник).
Няма как, днес никой не пасе трева - нито индоевропейската труженичка, нито ламята, най-малко пък кучето на печалния образ. (Злобарите подмятат, че стопанинът му го храни с филе за 60 лв. килото, което не може да е вярно. В МЕТРО филето със сигурност е поне с 5 лв. по-евтино.) Прочее портфейлът трябва да съдържа не семки и бонбонки, а нещо по-звонково. Ако се вярва на приказките, в касичката на хуманитарната помощ подрънква един милиард. Колкото за едно куче стига, дори и то да се казва Бари. А за цяла ламя?
Предвид апетита на нашата, по-скоро не. Надеждата беше в Брюксел да остане чаровната душманка на китайските играчки, та с нейна помощ ябълките да са повече и освен това всичките да отидат в общия стомах, макар и през гърлото само на жълтата глава. Напусто! Сега едни се надяват, а други се опасяват, че герберите просто украсяват четвъртата глава на ламята. Намръщените по-горе очила обаче издават друг, по-искрен ужас: че четвъртата глава може би има собствен, отделен стомах!
А иначе ЕС две години се опитва да ни предупреди: “Не бракониерствайте в общата градина!”

**По повод “За кожата на един комисар*”,

http://frognews.bg/news_17743/Za_kojata_na_edin_komisar*/

Нейно Височество Принцеса Ива Георгиева

2009-10-18T12:26:00.000-07:00

14.10.2009

“Б” като “Бърдоква”

2009-09-29T07:28:00.000-07:00

От юли насам над България пръска сияйни лъчи собствената й астрална буква. “Б” като “Бате”. Като “Бойко”. И може би като “Бърдоква”. [1]
Марксистката философия проповядваше, че историческите обстоятелства по своята си логика винаги избутват нагоре подходящата, натоварена с историческа мисия личност. Днешна България е закъсала дотам, че и този механизъм не работи. Трети път за двадесет години търсим спасител и накрая опряхме до Ивайло. А и в него вярваме от немай къде.
През 1997 г. цялата огладняла страна беше в краката на “новия Стамболов”. Като не очакваше от него много. Само да измете доносниците, да обеси десет мутри и да осъди на хляб и вода пет пъти по толкова банкери. (И да не назначава личния си готвач за главен банкер на републиката.) “Новият Стамболов” обаче (по собственото му признание) отказа да раздава възмездие и избра да прави “риформи”. “Като чуя риффформа, сякаш фффащам някого за гушата!” (Цитат от Данко Хаирсъзина или от Данчо Ментата, не помня точно.) “Риформата” действително фана населението за гушата, докато мутрите сърбаха кафето на вътрешния министър, а доносничките вземаха от неговия и на цялата държава началник “интервюта по пантофи”. Мафията се ошишка, но вместо от благодарност да прекръсти Доспат на “Костовград”, викна отвън друг “Спасител”.
Той дойде осъден на царски успех. С царско име, с царско потекло, дори с царска съдба – скиталец (почти) като Иван Асен Втори. Но за разлика от него не щеше той корона, не щеше той дворци. Още по-малко пък гори и планински върхове. Имаше едно само щение – “да смени чипа в главите” на седем и половина милиона простаци в посока “нов морал”. Свеждащ се до простото: “Quod licet Iovi, non licet bovi” (“Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола”). Както се видя, на Юпитер е позволено всичко, а това всичко накрая все пак се сведе до дворци и гори. И може би комисионни. Малки мечти на малък “цар”, изгубен в обувките на Тодор Първи Правешки, който от височината на кърпените си чорапи притежаваше цялата държава.
Впрочем ако внукът на “Лисицата” имаше макар и десет грама лисича хитрост (т.е. “почтеност във всичко”), сега също щеше да притежава цялата държава и дори да я предава по наследство. Благодарното простолюдие отдавна щеше да е нахлупило на ослепителния му купол короната, която сега се търкаля нейде на битака. От “величеството” се искаше само да се отметне от договора си с българската мафия. Мафия дребна и страхлива, която щеше да се разбяга веднага щом усетеше, че пак има държава, и то държава, която държи тоягата от правилния край. Държава - конституционна монархия, с дискретен аристократичен блясък, малко по-истински от бледорозовия лак по бузките на Георги Заяков. С “Цар-обединител” на българи и на ром(е)и, а и на турци. С известен авторитет и (което е по-важно) кредит сред остатъчните европейски и африкански кралски семейства...
“Величеството” обаче излезе мъж и спази договора. Продаде ордените на дядо си и короната на баща си. Завеща на синове и внуци чували със злато и им източи веднъж завинаги “синята кръв”. Вацев може би е прав: на Третата българска държава не й остава много време. Колкото и време да й остава обаче, тя никога повече няма да стане монархия. “Царят” първо превърна монархизма от убеждение в извънредно рядко срещана диагноза. После тропоса управлението на недораслек, който цял живот работи “син на баща си” и притежава една само квалификация: жаждата да управлява. Да управлява държавата (остатъците от нея), Партията (лъжата за нея) и семейството си (привидността за него). В крайна сметка се оказа, че недораслекът не може да управлява сам себе си, та се наложи тази работа да я вършат полуфабрикатите на ДС.
Накрая се случи неизбежното. Пожарникар довтаса да гаси подпалената от четирите посоки на света черга. Народът е строен за пореден (последен) път и не иска от Бърдоква почти нищо: само истинска държава и елит, който вижда поне 30 години по-далеч от носа си. Пътищата са само два, и двата лесни. Със селската си войска новият “цар” може да разгони “татарите” и да съживи Царството (не Монархията!) за още поне две-три поколения българи. А може и той да се покори на конюнктурата, да разжалва войската си до стадо и съдружно да го доостриже. Но това ще е за последно. След сто години ще го възпяват не като Ивайло, а като Крали Марко от Бояна, развял самотно васално знаменце сред развалините на третата България.
[1] Селянинът-цар, свинепасът, стигнал до Царевец през татарски трупове, за да измести политически и всячески импотентния Константин-Тих и да спаси държавата.

Лято 2009

2009-09-10T06:47:00.001-07:00

13 стъпала към упадъчното

2009-07-30T23:51:00.000-07:00

Вече 25 години живея в София, но съм у дома си само в Бургас. Така е и с всички други неволни софиянци, които са имали късмета да поживеят в най-артистичния град на България. Това определение отдавна е омръзнало на доста хора, но си е вярно. На 20 юли дойде поредното потвърждение. Трима запалени фотографи (Любомир Колдамов, Методи Иванов и Пламен Тодоров) откриха най-новата художествена галерия в града с намерение да я превърнат в свърталище на добрия вкус. Упадъчно намерение, доколкото добрият вкус от доста време сам е в упадък. Не и в Бургас обаче, не и в главите на тримата, тъй да се каже, “декаденти”.
Да отбележим, че откриването съвпадна с новината, че граждани на републиката продават златни зъби, свои и чужди, за да си платят режийните разноски. Златарското съсловие в същото време се жалва от липсата на оборотен капитал, с който да посрещне изобилното и леко зловещо предлагане. Близко е до ума, че финансовата криза трябва да върви заедно с криза в жанра. Но в Бургас криза в жанра няма.
Показват го трите досегашни изложби на Бургаската фотографска общност. Показва го и четвъртата им (вече!) изложба, “Синьо”, която даде живот на галерия “Тринадесето стъпало”. Не са малко хората, които се съмняват, че фотографията е изкуство. Един час сред събраните в галерията фотографии стига да разсее подобни съмнения. Усещането е като да слушаш “Елинор Ригби” на десет светлинни години под най-близката звезда и на двайсет крачки от най-близкото море. Не толкова затова, че въпросното море е главен герой в галерията, колкото заради начина, по който четиридесетте оттенъци в “Синьо” проветряват главата от прашинките чалга, които се спотайват в мръсните ъгълчета дори и в Бургас. Хубаво е впрочем, че общината, начело с кмета Д. Николов, също се включи в метенето и морално подкрепи начинанието с изискан букет, макар и в тоналност, различна от синята.
Е, хармонията на “Бийтълс” може да бъде смутена от случаен комар, озовал се на същото място под въпросната звезда. Също тъй в общата синева на изложбата тъмнеят няколко неуместни облачета. Художествената фотография следва същите правила, по които се води и обичайната живопис. И всеки фотограф, който насочва обектива, ръчкан от музата, вместо от нуждата, трябва да ги познава. Светлин Александров може би ще се изненада, ако наречем небето му “сурово”. “Бонбонено” синият му цвят не е достоверен и “плаче” за “облагородяване”. Тодор Динев от своя страна се е опитал да раздели цветово морето от небето, макар да е известно, че това и Зевс не го може. Оксидно зеленото море на снимката води трудна за гледане война с лилавеещото небе, на фона на недостоверна като ъгъл и цвят светлина. Татяна Хаджиева пък успява да ни убеди, че композиция само от хоризонтални линии не се прави лесно. Зрителят неволно се мъчи да отмести лодката от предния план леко надясно и да я врътне в малък ракурс.
Впрочем и за такива отклонения има място, особено ако са по-смели. Днешното изкуство, бидейки незаконородено дете на романтизма от 19.в., е (твърде) либерално. То не обича нито правилата, нито въпросите с един-единствен отговор. Пред снимките на Петя Даскалова най-напред се чудим дали фотографската техника трябва да копира техниката на маслената живопис. Особено от разстояние два диоптъра. После спираме да търсим отговора и оставаме само с наслаждението.
И понеже стигаме до него, няма да подреждаме фотосите по достойнства. Вместо това ето простичък начин да оценим една изложба: час-два разглеждаме, после заставаме в средата и си представяме, че имаме 10 секунди да офейкаме с най-хубавото. В случая ще задигнем искрящите листа на Георги Боев, живописния (а иначе монохромен) “син оттенък” на Генчо Петков, обувката (за жалост само една) на “синия войник” Колдамов, ще откъртим (ако трябва от пантите) прозореца на Петя Даскалова, заедно със “сянката” му... но ето, че десетте секунди изтекоха!
И тъй като има още неща “за задигане” (не само на Методи Иванов и Веселин Бонев), идете и Вие и вижте! Улицата е “Александровска”, а номерът е 78.

Либералният Крал умря. Да живее либерализмът!

2009-07-27T00:30:00.000-07:00

Майкъл Джексън се спомина само на 50 години. Седмици след това средствата за масово оглупяване не спряха да насилват късмета, който ги споходи през юни когато:
· световната криза вече не беше (добре продавана) новина;
· излизането от нея не беше (и все още не е) новина;
· малкото световно първенство по футбол си остана малко;
· “глобалното затопляне” премина в най-обикновено горещо лято,
· а свинският грип само показа, че не можеш да се окъпеш два пъти в един и същ (златен) новинарски дъжд.
И тогава певецът, който вече си беше изпял песента, направи на медийните шамани подаръка на годината. Тиражите се размърдаха, в касичките издрънча някой и друг пробит долар. Шаманите получиха отсрочка, докато измислят кръстоската между прасе и кокошка, заплашваща човешкия род с убийствено съчетание от хрема и косопад.
Междувременно “Джако” направи последен подарък и на наследниците си с незапомнени посмъртни продажби. По-големи дори от тези, които приживе го качиха на трона на поп-музиката. С пари не се спори, защото при капитализма нищо друго не се брои. Но ако търсим обяснение за самите продажби, няма да стигнем доникъде. Имат ли връзка с художествената стойност? Съдейки по “АББА” имат. Съдейки по Азис и “Спайс гърлс”очевидно нямат. Ако нещата опират до красиви мелодии и приятен глас, Стиви Уондър или Даяна Рос трябва да се харчат дори по-добре. Ако опира до пластични операции, то Шер е кралицата, а “Джако” даже няма да го пуснат в двореца. Тогава?
Обходният път към загадката подсказва нещо. През 80-те години млада майка беше доволна, че дъщеря й луднала по лунния певец. “Хубаво облечен, танцува там нещо…”, обясни тя. “Кротък, приятен. Не е някой космат и брадат.”
Космат и брадат тогава беше (и още е) рокът. Брадат и опасен за всяка власт, в т.ч. за родителската. Всичко заради простичкото му послание: ”Нищо не е наред, но можем да го оправим!” Музика на “перманентната революция”, религия на всеки, който заедно с Джон Стюард Мил предпочита да е “недоволен човек”, нежели “доволна свиня”.
Само че “перманентната революция” е уморително нещо. За разлика от нея животът е еднократен, на това отгоре кратък. Затова мнозинството си представя революцията като прът за брулене на орехи, който при яденето им става излишен. “Афроамериканците” имат пръст в зачеването на рока. Те направиха своята революция за да ги признаят за хора и успяха. Междувременно отстъпиха рока на белите недоволници и оглавиха “поп”- музиката – тази на пълния хладилник и на изпразнения пищов. Литургията на либерализма, пред чийто долар всички са равни. Няма негри, няма жени, няма евреи. Има само доволни “унисекс”, “униейдж” и “уникалър” потребители, забавлявани от “политически коректния” Майкъл Джексън. Няма по-подходящ. Негър, но не съвсем. Певец... и не твърде. Малко нещо танцьор. Не жена, но едва ли мъж. Петдесетгодишно дете (не педофил). Вероятно не педераст. (А колко чудесно би било, колко либерално!) Със сигурност “Лош”. Но в никакъв случай бунтар.
В крайна сметка просто Крал. Не на “поп”- а, а на конюнктурата. Спи спокойно, кралю! Конюнктурата в момента е лоша...

P.S.: Ако някой не брои Азис за българския Майкъл Джексън, вярвайки (основателно), че в художествено отношение разликата между двамата е колкото от Луната до Земята, то да си спомни, че американците отидоха до Луната още преди 40 години. Ние вече не можем да стигнем дори до Бургас.

2009-07-15T02:42:00.000-07:00

Бургаски сонет за дудук, жълтък и демокрация

2009-06-29T13:36:00.000-07:00

Артистът: “Те ме замериха с ябълка!!!”
Граучо Маркс: “E, мина сезонът на дините...”
из “Една нощ в операта”

В Бургас най-после нещо се случи. Едър чичко, теглен на буксир от рунтав пес, поясни от един шамар разстояние какво е неговото (и на публиката) отношение към приседналите край микрофона на Бърбореков политици. Докато траеше този отвличащ маньовър, две яйца се взривиха в Йордан Цонев и Мирослав Севлиевски.
Дотук нищо осъдително. Все пак песът се въздържа от участие, a в зле прицелените яйца нямаше шрапнели. Иначе с подобна чест са удостоявани Герхард Шрьодер, Джордж Буш, Лионел Жоспен и т.н. Звездите на нашенския либерализъм обаче не одобриха включването си в този почетен списък. О.з.енергийният министър се възмути, че демокрацията си e отишла окончателно, заедно със сакото му. В защита на връхната си дреха той кой знае защо натърти на участието си в Сдружението за честни избори (същото, което призна за честни изборите от 1990 г.).
Ковчежникът на Доган паша пък гневно забеляза, че се намира в град на омразата, която възприе твърде лично. И това само седмица след като се обясни на съгражданите си в мажоритарна любов. Изненадата на популярния в Бургас етеричен прякор беше искрена, а това на свой ред изненада искрено околовръстните зрители и даже кавалера на кючек-журналистиката. Той изкудкудяка новина със заглавие “Дебат на яйцата” със същия възторг, с който обявява всеки слънчев изгрев за събитие на деня. Почитателите на теорията за световната (в случая местна) конспирация биха заподозрели съгласуваност в действията на Повелителя на песа (самият пес е вън от подозрение), недоучилите артилеристи и закъсалия за новини новинар. Звучи достоверно, но такава паяжина изисква въображение, което не се придобива служебно при смяната на дудука с микрофон.
Изненадващо е друго. За двайсет години това е едва второто покушение срещу някой вожд и учител. През януари 1997 г. кака Клара се питаше къде е вярната любов народна под градушка от снежни топки. И после нищо. Снегът се стопи заедно с кариерата на Клара, а любовта народна се сгуши между хълмовете на кака Мара. Капитализмът победи в няколко отделно взети семейства и в социалистическата партия като цяло. България вече граничи на Изток с “Велчев, синове & внуци”, а пътят дотам свършва под една златна ябълка. (Обещана на двама братя, но за по-сигурно прибрана от ламята в Дръндар-сарай.) И всичко това платено само с две яйца в петък...
Както се казва, нищо, но от сърце. И то веднъж на десет години. Затова Данчо, Миро и другите метеори на прехода участват в подобни събития с огромно изумление. Прочее за да свикнат по-лесно, трябва всеки път когато седнат на държавната трапеза с обичайния за Карлсон въпрос: “Какво ще има (за обяд) днес?” да получат стереотипния отговор на госпожица Рог: “Един хубав пердах!”

2009-06-22T04:11:00.000-07:00

За един парламент в повече

2009-06-10T01:25:00.000-07:00

Изборите за Европейски парламент минаха по правилото “всяко чудо - за десет минути слава”. Напредничавата общественост в ЕС сви рамене и подписа по едно тлъсто командировъчно на общо 736 радетели за светло наше европейско бъдеще, за светло тяхно политическо настояще, а също тъй и за светло брюкселско пиво.
Назадничавата общественост по навик отказа да гласува. На въпросните радетели тя гледа като на (не)обикновени търтеи, чиито собствени крилe така са омазани с мед, че им се налага да ползват чужди такива (безплатно, в първа класа), прелитайки няколко пъти годишно от Брюксел през Люксембург до Страсбург. (Заради тези си възгледи назадничавата общественост не заслужава друг жест, освен последна цигара пред стената за разстрел[1]).
За жалост политическата порядъчност не се връзва с броя на резервациите в първа класа. През юни за рекордно много депутати гласуваха рекордно малко избиратели. При това рекордът от 43,5 % ще изтрае само до следващите избори. На това отгоре по-добрата общественост напоследък праща в дворците на парламента такива хора, които на влизане го поздравяват с вдигнат среден пръст. Повечето са мъже, които обичат прекалено много жените, но прекалено малко имигрантите, мъжеложците, мюсюлманите, пък и самия Европейски съюз, или поне правилната представа за него[2]. Накратко лоши хора, крайно десни. (Защо ги наричат крайно десни не е ясно – ако дясната политика е в полза на богатите, то крайно дясната такава е в полза на крайно богатите, но представителите на БСП например неизвестно защо се спотайват в Партията на европейските социалисти.)
Все пак не е толкова важно дали Геерт Вилдерс е крайно или безкрайно десен. По-важно е да се знае защо повечето граждани на съюза се отнасят така безответствено към неговия парламент. Освен злонамереното и намазано с мед горно обяснение остават още две:
1. През 2004 г. един британски депутат обясни безучастността с доволството от работата на парламента. Един вид пилотът успешно си води самолета към светлите облаци, затова и не смятаме за нужно да се кокорим във висотомера и да броим бучките захар в кафето му.
2. Гражданите не знаят колко важен е европарламентът. (Особено пък в собствените му очи.) Те може би възприемат самолета само като тренажор, на който пилотът се упражнява без опасност да счупи нещо. Поради което в тренажора може да се забавляват всички, дори дечурлига с богато минало и обещаващо бъдеще. (Биляна Раева например седна в креслото още преди да си довърши уроците по българска граматика.[3]) С тази грешна представа в главата обаче гражданството спира да се вълнува дали изобщо има пилот в самолета.
Всъщност ако се вярва на предизборната кампания българските радетели за светло пиво също не са наясно за какво отиват в парламента. Внушенията, че 17 наши опълченци ще опазят национални ни интереси в сблъсък с, да речем, 75 британски депутати, могат да убедят само днешните зрелостници, които не правят разлика между седемнайсет, седемдесет и седемстотин. Националните интереси могат да се пазят единствено в Съвета на ЕС, който всъщност е главният законодателният орган на съюза. Парламентът наистина се произнася заедно с него по около две трети от въпросите, главно по маловажните. А ако иде реч за забрана на оскърбителното обръщение “госпожице”, депутатите не делят славата с никого. Иначе за по-скучните решения (външна политика, данъци, промишлена политика, селскостопанска политика) на парламента му липсват:
а) правомощия,
б) време ( всеки депутат има право на изказване от цяла една минута)
и
в) познания по граматика (виж по-горе).
Все по тази логика обаче ще излезе, че гражданството по-скоро знае твърде много за парламента, за да гласува. Може би то ще се разтича до урните едва когато го попитат в упор: “Искате ли един парламент в повече?”

[1] Впрочем и това вече не й е гарантирано, особено пък ако въпросната стена е част от закрито помещение. Европейския парламент така или иначе има намерение да забрани напълно цигарите до 2025 г.
[2] Правилен е този Европейски съюз, в който такива мъже също пушат последна цигара пред същата стена.
[3] Виж http://sashoblog.net/photos/%D0%BD%D0%B4%D1%81%D0%B2-%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%82/

2009-05-24T02:55:00.000-07:00

Пейзаж с лалета

2009-05-08T04:29:00.000-07:00

Пролет на Витоша

2009-04-07T01:03:00.001-07:00